Павловна и Питу също погледнаха с интерес непознатия.

— Четиристотин сребърника — потвърди гласът високо и ясно.

През навалицата си пробиваше път висок, снажен мъж и напредваше бавно към трибуната. Човекът беше китаец — това доказваха дрехите, които носеше под широката синя мантия, и дългият му перчем. Но чертите на този доста млад човек не бяха азиатски. Те издаваха благородство и интелигентност, а в големите му сиви очи се криеше нещо, което не беше характерно за китайците. Строгият му поглед понякога ставаше благ и приятен. Тогава очите му изразяваха добродушие и разум.

Такъв беше той и сега, когато се качваше по стъпалата на трибуната и се изправи до мандарина и продавача на роби.

Човекът стоеше спокойно със скръстени ръце на мястото си, без да погледне робите, за които наддаваше. Но той не погледна и мандарина, който седеше ням като тях на атлазената си възглавница.

Новият купувач беше познат на тълпата. Щом го видяха, почти всички го познаха и името му се понесе от уста на уста.

— Това е Хонг Вах, най-големият търговец на чай и най-заможният човек в Урга.

— Той и мандаринът са заклети неприятели.

— Ще бъде весело наддаване.

— Вижте само как този мошеник Ли Фонг потрива ръце и се усмихва. Подлецът ще направи добра търговия, ако тези бойни петли започнат да наддават.

И наистина Ли Фонг изглежда се надяваше на голяма печалба. Той удряше силно тантама и викаше с висок глас:

— Четиристотин сребърника! Добре познатият, високоуважаваният Хонг Вах ги предложи, кой дава повече?

— Петстотин — изсумтя дебелият мандарин.

— Хиляда — каза Хонг Вах спокойно. Мандаринът поклати глава и после изкрещя:

— Хиляда и сто в сребро!

— Две хиляди!

Някъде из тлъстините излезе лека въздишка, мандаринът изгледа накриво противника си, стана от възглавницата и се обърна към Ли Фонг:

— Лудост е. Боговете нека са ми свидетели. Тези християни не струват дори десета част, но ти давам за тях две хиляди и петстотин в сребро!

Тълпата се учуди на това предложение, докато изразяваше с безброй възклицания трескавата възбуда, в която се намираше.

Ли Фонг се усмихна, вдигна чукчето — извика с хрипкав глас:

— Две хиляди и петстотин в сребро — първи път, втори, тр…

— Две хиляди и петстотин в злато!

Търговецът Хонг Вах изрече предложението си с театрален тон, тъй като добре знаеше, че ще подейства като гръм върху множеството.

Две хиляди и петстотин в злато! Тълпата вдигна страшна врява, като чу лудешкото наддаване. Едни ликуваха, други го наричаха луд, че харчи такава огромна сума за двама нищожни роби, а трети се учудваха на неговото богатство.

Най-дълбоко впечатление направи това предложение върху Квон Иинг. Неговите дебели бузи, ръце и тяло започнаха да треперят. Мандаринът изпусна един особен звук и захвърли една от пантофите си в лицето на Ли Фонг, от чийто нос потече кръв, но при все това той учтиво се поклони пред големеца и му изказа голямата си преданост. Изглежда, не искаше да се раздели с такъв влиятелен човек.

Квон Иинг кипеше от яд. Юмруци и ритници се сипеха върху нещастните носачи, докато го сложиха на носилката. А когато го понесоха през множеството, той плюеше по главите на близкостоящите и псуваше непрекъснато.

В това време Хонг Вах пристъпи към търговеца на роби, за да уреди с него изплащането на обещаната сума. Извади от пояса си няколко пергаментни листа, малка бамбукова мастилница и златна писалка. Широкият гръб на един от служителите на Ли Фонг му послужи за писалищна маса и той написа няколко реда върху пергамента, след което предаде разписката на алчния продавач.

— Две хиляди и петстотин хайкуантаели в злато — каза той. — Ти знаеш кантората ми, на касата ще ти изплатят тази сума, щом покажеш разписката.

Ли Фонг сграби пергамента и се наведе да целуне полата на този Крез от Урга. Но Хонг Вах го ритна с крак, докато лицето му изразяваше отвращение.

Ли Фонг понесе и това унижение и без да изрази нищо, се изправи весело:

— Заповядваш ли, любимецо на боговете, благодетелю на човечеството, славно светило на Урга, заповядваш ли да вържа робите, които си купил?

— Не — беше натъртеният отговор.

След това Хонг Вах пристъпи към Павловна и Питу, които бяха застанали един до друг, и ги погледна бегло. По страните на Павловна се появи необикновена руменина, когато погледът му се спря върху нея. Но Хонг Вах остана равнодушен, заповяда на робите да го последват и закрачи през тълпата, която покорно му правеше път.

Павловна и Питу вървяха след него. Това им позволяваше да наблюдават ръста и гъвкавото му телосложение, в което нямаше нищо характерно за монголската раса.

— Мисля, че можем да се поздравим — прошепна гърбавият на спътницата си, — че не попаднахме в ръцете на онова отвратително тлъсто чудовище.

Павловна сви рамене и не отговори нищо.

Както преди, така и сега, тя не искаше да дружи с подлия Питу, който още търсеше случай, за да се сближи с нея, като я уверяваше в своето безкористно приятелство.

— Павловна, вие не ме удостоявате дори с отговор — изплака Питу. — Мисля, че именно сега трябва да се държим заедно. Нашата участ е еднаква и затова трябва да забравим миналото и да си подадем ръка. Питу се усмихна и после й протегна десницата си.

Павловна отвърна лице:

— Между нас не може да има нищо общо. По-скоро ще се доверя на един от тези азиатци, отколкото на вас. Вие ме докарахте дотук чрез лъжите си, но Божието правосъдие е наредило така, че и вие да паднете в същия трап, който изкопахте за мене. Питу, мразя ви и никога, дори и да ме сполети най-голямото нещастие, не ще поискам вашата помощ. Гърбавият сви рамене.

— Добре — прошепна той, — искате да остана ваш неприятел. Нека бъде така. Ще дойде ден, когато ще съжалявате за това.

— Предпочитам да ми бъдете неприятел, отколкото приятел.

— Надменна жена — изстена гърбавият. — Не те ли е смекчила още нещастната съдба? Мислиш, че тук няма да мога да ти правя повече зло. Много се лъжеш, ако вярваш в това. Ще видиш кой ще съумее да спечели по-рано благоволението на новия господар. Такъв необразован азиатец лесно се лъже. Скоро ще му стана необходим, а тогава, когато поиска да ме възнагради за заслугите, ще го помоля да те даде на мен. И тогава, сладко ми гълъбче, ще станеш моя робиня и…

Хонг Вах внезапно се обърна и хвърли гневен поглед към Питу.

Гърбавият се стресна и се отдръпна от Павловна.

— По дяволите — измърмори той, — разбра ли какво казах, та ме изгледа, като че ли иска да ме прониже с погледа си…

Но Питу скоро се успокои, като видя, че китаецът се обърна и продължи пътя си.

— О, колко съм смешен — мърмореше си гърбавият, — че има ли китаец, освен дипломатите, който да разбира френски! Няма съмнение, че този търговец не разбира от този език. Но нищо, ще науча скоро неговия и тогава ще постигна целта си.

В това време те стигнаха кръстопътя на две улици. Там чакаше богата китайска каляска с две колела. В нея бяха впрегнати вместо коне или магарета десет здрави кули5. До нещастните стоеше един исполински надзирател с кожен камшик в ръка.

Хонг Вах размени няколко думи с надзирателя и се качи в колата. Той седна на предното седалище, Павловна и Питу — на задното.

Надзирателят замахна с камшика си, нареди нещо и каляската полетя. Монголецът тичаше до нея и караше впрегнатите роби да бързат още повече.

Нещастните кули бяха голи до кръста и обути в сандали. Горещината беше ужасна. Слънцето печеше страшно. Бедните полуголи хора се пазеха от слънчевите лъчи само от една шапка, а над каляската бе разтворен голям копринен чадър.

Павловна съчувстваше искрено на потъналите в пот двуноги същества. Камшикът на надзирателя налагаше немилостиво гърба на всеки, който изоставаше. По голите тела оставаха кървави следи от ударите на камшика. Павловна се ужаси от това зрелище. Колко безчовечен и безчувствен трябва да е този мъж, който позволява да измъчват тъй безмилостно човешки създания!