— Компас! — изкрещя той като луд. — Искат от Одета компас.

Изгаси бързо лампата и излезе. Втурна се в стаята, в която Панталон току-що се бе пробудил.

— Майстор Панталон, разбрах го!

— Какво си разбрал?

— Съдържанието на писмото и много ви съжалявам!

— Значи, вярно е, че моята дъщеря обича някакъв затворник от Дяволския остров?

— Нещо повече, дъщеря ви помага на един от пленниците да избяга, а възможно е и да го придружи.

— Професоре, винаги съм ви смятал за лъжец — побесня Панталон, — и сега доказвате за сетен път, че съм прав!

— Щом е така, ще съобщя на губернатора и тогава ще видите…

Часовникарят стана и искаше да си отиде, но Панталон го задържа.

— Не исках да ви обидя, Жером, знам, че тази палава Одета ме е излъгала. Прочетете бележката!

Дребният часовникар извади хартийката и изрецитира:

Панталон тропна гневно с крак.

— Ще я удуша, къде е тя? — извика той.

— Излезе преди два часа.

Панталон не чу това, той бръкна в джоба си и видя, че му липсва портфейлът.

— Ограбила ме е! — извика той. — Къде са парите ми?

— Не може да избяга с празни ръце! Но какво означава тази малка загуба, спрямо загубата на целия ви имот?

— Как?

— Нали знаете, че като гражданин на Каена съм длъжен да съобщя това на губернатора.

— Вие ще ме погубите!

— Дайте ми двадесет хиляди франка и ще ви помогна да осуетим бягството.

— Виждам, че искате да ме изнудите.

— Ако не подпишете в разстояние на три минути декларация, че ще ми платите двадесет хиляди франка, веднага ще отида при губернатора и ще му съобщя всичко.

Панталон видя, че няма изход и подписа уверението.

— Елате сега с мене на Дяволския остров. Ако успеем да хванем влюбеното момиче, тогава любовникът й няма да избяга.

Двамата мъже се запътиха към брега. Те седнаха в една лодка, вдигнаха ветрилото, запалиха сигнален фенер и тръгнаха. Беше много тъмно. Панталон беше мълчалив. Часовникарят се опита да го заприказва, но не успя. Бащата на Одета беше седнал на руля с наведена глава и само от време на време се засмиваше зловещо. Жером се уплаши от държанието на Панталон и се сви в единия ъгъл на лодката.

Неочаквано се вдигна голяма вълна. Морето започна да бушува и вълните подхвърляха малката лодка на всички страни. Изведнъж светна и светкавица освети за миг лодката. Жером извика. С нож в ръка към него пъргаво се приближаваше Панталон.

— Помощ, той иска да ме убие!

— Викай колкото си искаш. Няма кой да те чуе тук.

Бащата на Одета се хвърли върху часовникаря, коленичи на гърдите му, хвана главата му, наведе я извън лодката и преряза гърлото му. После извади всичките книжа, които съседът му носеше в джобовете си. В далечината се забелязваше Дяволският остров. Светкавиците осветяваха скалите, които стърчаха над морето. Панталон хвърли убития във водата. В същата минута край лодката мина плаващ пън. Тялото на мъртвеца се закачи за него и така продължи да плава към Дяволския остров. Доставчикът обърна руля като се опита да стигне пъна и да откачи и потопи трупа.

— Потъни, нека човешкото око не те види! Панталон беше вдигнал веслото и с него се мъчеше да откачи и потопи трупа. Изведнъж пънът се отвори и снабдителят остана като гръмнат. Красиво момиче се показа от него и застана гордо пред убиеца.

— Одета — изкрещя Панталон.

— Убиец, убиец! — бедното момиче вдигна заканително ръка.

После пак изчезна в пъна. Панталон извика уплашено, а пънът се отправи към Дяволския остров. Трупът на нещастния Жером не се виждаше вече. Бурята влачеше лодката, в която бащата на Одета лежеше в безсъзнание. Вълните си играеха с нея, а вятърът скъса ветрилото. Лодката все повече се отдалечаваше от брега и най-после заплава в открито море, а убиецът лежеше все така безчувствен. Той не знаеше, че се намира на петдесет мили от брега в една орехова черупка, изоставен на бушуващите стихии. Колко страшно щеше да бъде пробуждането му! Панталон беше пролял човешка кръв, като мислеше, че никой не го е видял. Обаче Бог, който вижда всичко и всичко знае, видя и това престъпление. Справедливо наказание беше сполетяло убиеца.

Драйфус беше ужасно развълнуван. И другите заточеници от Дяволския остров, които бяха направили плана за бягството, бяха в същото положение. Колко Пъти те се колебаеха между страха и надеждата! Много пъти се излагаха на опасността планът им за бягство да бъде разкрит и да се разруши всичко, което бяха направили през многото безсънни нощи и за което бяха изтощили и последните си сили. Но Бог ги покровителстваше.

Надзирателите, дори и самият Мурильо, който беше станал много по-предпазлив, отколкото по-рано, не подозираха нищо за това, което ставаше зад гърба им. В едно заливче, скрито от канара, се намираше най-голямото богатство на пленниците — салът. Всяка нощ те работеха над него, докато го довършат. Природата и случаят им бяха на помощ, защото се намериха дървета на Дяволския остров, подходящи за употреба. Салът бе направен по план на Драйфус, който разбираше от корабостроене. Дължината му беше петнадесет стъпки, а широчината — осем. Долната част на плота бе направена от здрави дървета, наредени едно до друго, а втората част — от напречно поставени по-тънки стъбла. Салът бе с кормило и мачта. За ветрила използваха чаршафите от леглата на заточениците. На сала имаше и кабина от тънки върлини, а празното място между плетените стени запълваха с палмови листа. Кабината беше голяма и можеше да побере шест души, както и провизиите. Плавателният съд беше снабден и с гребла.

Трудно бе да се каже кой от заточениците беше най-трудолюбив. Всеки работеше, колкото му стигаха силите, всеки правеше каквото смяташе за най-добро. Драйфус, Ервин фон дер Халде, мълчаливият Легуве, младият Антонио — всички работеха. Дори клетият хром Мирович изпълняваше своя дълг. Макар и недъгав, той донесе прясната вода, нужна за пътуването. Беше приготвил и черга от палмово лико, с която, бе застлана колибата на сала. А Одета беше надминала мъжете по прилежност и трудолюбие. Всяка нощ в продължение на няколко седмици отиваше с пъна на острова и пренасяше всичко, което ми бе нужно. Благодарение на нейните грижи освен две бъчвички с прясна вода, в кабината на сала имаше още и две пушки с триста патрона, два револвера, три ками, една брадва и кутии кибрит, въдици, хинин, инструменти, бандажи, няколко тигана, гърнета, чинии и лъжици, една голяма мрежа, с която можеха да се пазят от комари, далекоглед, хартия и молив, игли и конци, фенер, свещи и дори една библия.

— Трябва да имаме тази книга на борда — каза Одета на Ервин и Драйфус, — защото ако изгубим всякаква надежда, от нея ще черпим мъжество.

Нетърпеливо очакваният час наближаваше. Нощта се бе спуснала над острова, но горещината не намаляваше. В десет часа всички заточеници бяха събрани в пещерата и за последен път се съвещаваха.

Липсваше само Одета.

Тя трябваше да пристигне всеки миг, защото беше обещала да дойде в десет час. Ервин помоли Легуве, Антонио и Мирович да останат в пещерата, а той искаше заедно с Драйфус да излезе на брега, за да види не иде ли Одета и да й даде знак с кърпа, натрита с фосфор, за да свети. Ала в мига, когато Ервин и Драйфус искаха да тръгнат, забелязаха, че един мъж мина край тях.

Двамата разбраха, че не е никой от надзирателите.

Значи не можеше да бъде друг освен убиецът Холмс. Подлецът се движеше тихо, сякаш се боеше да не го види някой. Те тръгнаха подире му и стигнаха до пещерата.

— Някой от вас има ли въже? — запита Ервин намиращите се близо негови другари.

Младият Антонио му подаде.

— Нека го настигнем бързо, знам къде се е запътил. Младият германец дръпна Драйфус и даде знак на останалите да го последват. Ервин и Драйфус тръгнаха след Холмс. Той отиваше към къщата на надзирателите.