— Знаете ли какво мисли да стори този подлец? — запита Ервин капитана.

— Не знам!

— Иска да ни предаде!

— Боже мой, мислите, че знае всичко?

— Да!

— Но той не ще изпълни намерението си! — каза сърдито Драйфус.

— Ще му попречим! Аз ще го хвана отзад и ще му стисна гърлото, а вие ще му вържете ръцете и краката, а после ще му запушите и устата.

Двамата приятели ускориха стъпките си, те вървяха толкова тихо, че предателят не ги чуваше.

Изведнъж Холмс забеляза, че зад него вървят хора и се обърна бързо. В същия миг Ервин се хвърли върху него и му стисна толкова силно, гърлото, че не можеше да извика. Драйфус халоса Холмс с юмрук в главата. Убиецът падна на земята. Капитанът завърза ръцете и краката на подлеца и после му запуши с кърпа устата.

След това двамата приятели обърнаха пленника си с лице към земята. Мислеха, че така неприятелят им не може да им напакости. Неочаквано се разнесе гръм, светкавици прорязаха небето. Морето се развълнува и вълните заудряха по скалите на острова.

— Одета е на път — прошепна Ервин побледнял. Двамата отидоха към брега. Кърпата, която Ервин беше закрепил, светеше като фар през бурната нощ. Ервин тичаше като луд и се мъчеше да види в тъмнината пъна на Одета.

Драйфус също беше развълнуван, той се страхуваше за момичето, а и разбираше, че не могат да избягат в такава нощ. Салът не можеше да противостои на силните вълни и на вятъра.

— Тя иде, ето я — извика напрегнато Ервин и посочи осветения от светкавиците пън на Одета.

След десет минути момичето беше в прегръдките на Ервин. Тя беше бледа, а лицето й мрачно.

Драйфус се бе завърнал в пещерата да повика Легуве и Антонио, за да му помогнат в пренасянето на донесените от Одета провизии.

Влюбените бяха останали сами.

— Какво има? — запита Ервин. ¦— Много си бледа, някакво нещастие ли се случи?

Момичето положи главата си на гърдите му и заплака.

— Ужасно е онова, което преживях сега — каза тя с разтреперан глас. — Не зная, Ервин, дали след като видях това, мога да стана твоя жена.

— Какво има, Боже мой, говори, кажи ми всичко.

— Моят баща е убиец — изплака момичето, — ти ще дадеш ли името си, Ервин, на дъщерята на един убиец?

Тя разказа набързо какво бе видяла. Като свърши разказа си, Ервин още по-нежно я притисна към гърдите си.

— Нека Бог прости този голям грях на баща ти — промълви той, — а нас никой не може да ни раздели. Нищо на този свят, Одета, даже и смъртта не може да ни раздели; ние ще успеем заедно.

Сълзите на момичето пресъхнаха, тя целуна горещо Ервин и го прегърна:

— Да, с тебе ще умра и с тебе ще бъда свободна! Драйфус, Легуве и Антонио се върнаха. Те скоро пренесоха нещата от Одетиния пън.

Салът беше готов за тръгване. Бурята заглъхваше, а гръмотевиците се чуваха все по-тихи в далечината.

— Да благодарим на Бога за тази буря — погледна към небето капитан Драйфус. — Утре ще имаме чудесен ден. Да се помолим на Бог да ни помага да се върнем свободни при близките си и да ни пази по пътя. Прощаваме на нашите мъчители. Бъди, Боже, милостив към нас! Амин!

— Амин — повториха бегълците, които бяха коленичили в пещерата.

— Да вървим! — надигна се Драйфус.

— Почакайте малко! — помоли сакатият Мирович. — Приятели — продължи той, като застана пред тях, — реших да остана тук.

Всички го изгледаха учудени.

— Да, приятели — каза нещастният. — Аз ви помогнах, колкото можах, на драго сърце. Желая ви успех по пътя и дано постигнете златната свобода, която е най-скъпото нещо за всеки човек. Аз съм слаб и недъгав. За начинанието са нужни силни и здрави хора. Ще ви бъда само товар и може би ще ви попреча да избягате. Затова по-добре да остана!

— Не, хиляди пъти не — възпротиви се капитан Драйфус. — По-скоро аз ще се откажа от свободата, отколкото да оставя стария си приятел Мирович в този земен ад.

— Ще дойдеш с нас, Мирович! — извикаха и останалите.

— Ако не можеш да вървиш, ние ще те носим — добави Легуве.

— Ще се борим вместо тебе, ако ти не можеш — намеси се и Антонио.

— Аз ще те наглеждам като мой баща — Одета целуна ръцете на немощния човек.

От очите на сакатия потекоха сълзи. Той разтреперан вдигна болната си ръка:

— Приятели, братя, вашата добрина, вашата привързаност ме принуждават да ви кажа защо не мога да ви придружа в бягството. Аз не съм достоен да бъда с вас.

Силите напуснаха стареца и той се строполи на земята с глух вик. Настана тишина. Драйфус сложи ръка върху рамото на нещастника:

— Григорий Мирович, въпреки че си съгрешил някога, ти много си страдал и твоята душа се е пречистила. Ела с нас и бъди наш другар.

Легуве и Антонио вдигнаха стареца. Те повече го носеха, отколкото го водеха към малкото заливче, където се намираше салът, който трябваше да ги отнесе през морето. Ервин отиде на кормилото, а първата грижа на Драйфус, Легуве и Антонио беше да вдигнат ветрилата. През това време Одета влезе в кабината и приготви легло за сакатия Мирович. Всички работеха и говореха само толкова, колкото беше необходимо. Най-после Ервин запита тържествено:

— Готови ли сте, братя?

— Готови сме — отвърна капитанът.

— Тогава, Драйфус, прережи въжето, за да тръгнем! Одета подаде брадвата на Драйфус.

— Ако ни помогне Бог, ще станем свободни хора — извика капитанът.

После вдигна брадвата. Тя трябваше да пререже въжето и салът да заплава свободно към непознатото и вълнуващото. Но в същата минута се случи нещо ужасно. Драйфус още не беше успял да замахне, когато се дочу силен глас:

— Кучета, искате да избягате! Предайте се, вие сте открити!

Зад скалата се показа един човек. Той стъпи с единия крак на сала, а с другия остана на скалистия бряг. В ръката си имаше револвер. Това бе Мурильо. За няколко секунди панически страх овладя всички. Те мислеха, че и другите надзиратели са с него, макар че той беше сам, навярно попаднал тук случайно.

— Вие ме измамихте безсрамно, защото бях добър с вас. Не мислите ли, подлеци, че бързият параход на губернатора ще ви настигне! Слезте от сала, един по един…

Думата заседна на гърлото му и той втренчи поглед в Одета, която излезе от кабината.

— Одета Панталон — извика той злобно, — сега разбирам защо ми отказа ти, улично момиче. Любовница на затворник! Сега и ти ще дойдеш на Дяволския остров и ще попаднеш в моите ръце!

Той се втурна към Одета като се опита да я хване, но момичето го блъсна енергично. Намеси се и Ервин и тогава Мурильо насочи револвера към гърдите на немеца.

— Ти си, значи, любовникът на това улично момиче — извика той, — тогава приеми този куршум!

Но не можа да изпрати смъртоносното олово в сърцето на Ервин. Бог изпрати неочаквана помощ на бегълците. Тъмна сянка се спусна върху испанеца и го изтегли на канарите. Взе и захвърли револвера му в морето. После коленичи на гърдите му. Главата на тая сянка нямаше човешко лице. То бе подпухнало и приличаше на тиква. Очите, носът и устата се виждаха само като малки дупки.

— Прокаженият! — извика Ервин и треперейки притисна Одета до себе си.

Да, прокаженият се бе хвърлил върху Мурильо и галеше лицето му с изгниващите си ръце. При това викаше:

— Ти си ме измъчвал, ти си ме бил, давал си ми най-отвратителната храна и много пъти си стрелял върху мен, за да се любуваш на мъките ми. Ти не си имал милост към моя живот и неизмеримото мое нещастие. Стани и ти сега като мене! Нека проказата хване и тебе, Мурильо. Жив да окапеш, да станеш за погнуса на хората, за страх на животните и мъка за себе си.

— Милост, спасете, избавете ме!

Ала молбите на жестокия испанец останаха нечути.

— Заслужил си участта си, Мурильо — извика капитан Драйфус, прерязвайки с нож въжето, с което беше вързан салът.

Преди да се отдалечат от заливчето, видяха нещо ужасно. Прокаженият целуваше Мурильо.

— Виж ме, Мурильо, така ще изглеждаш и ти преди да измине и една година. Така, както аз сега изглеждам.