— Ура! Да живее нашият нов капитан — се чуха няколко гласа.

Не всички моряци бяха доволни от новия си капитан, но нищо не казаха и всеки се хвана за работата си. Не след дълго затрещяха гръмотевици. Мълнии процепваха облаците. Глух гръм огласяше въздуха, а океанът силно се вълнуваше и ревеше. Бушуващата стихия се показа с цялата си страховитост и могъщество и даде да се види колко немощен е човек в сравнение с най-слабия дъх на Твореца.

Мощният параход „Ла глоар“ беше като сламка сред безкрайния океан и немощно цепеше вълните на развълнуваните му води. Като дойде в съзнание Драйфус видя отново старата си тъмница. Ръцете и краката му бяха оковани в тежки вериги. Около него бе коленичил старият Мирович и сълзи се стичаха по лицето му.

— О, благородни човече, заради мене ти се намираш на „плаващият ад“ — хълцаше клетият старец. — Сега щеше да бъдеш свободен, ако не бе се погрижил за моя окаян старчески живот.

— О, Боже, запази моята клета жена, която сега е в развълнувания океан. Тя е сама, без мен, без закрила сред океана, в една нищожна лодка.

Като каза тези думи, той стисна ръката на недъгавия старец и с тих глас рече:

— Нека бъде волята Божия. Бяхме толкова близко, съединени искрено! А сега пак сме разделени, разделени?

— Вечно разделени ли?

— Само Бог знае.

После клетникът сложи глава на гърдите на стареца и се замисли.

Мирович покри ръцете му с целувки. Чувстваше в себе си вина за случилото се.

Пълно отчаяние цареше в малката лодка, тласкана от мощните океански вълни. Менард, Пикардин и принц Наполеон трябваше да пазят Херманса, за да не се хвърли в разбушувания океан.

— Жестоки хора, оставете ме — крещеше клетата жена, — защо ми пречите да разделя смъртта със своя съпруг, който е вече загинал, потънал. И аз искам да умра. Без него животът ми е нищо. Смилете се над мене, добри хора, оставете ме да умра! За мен смъртта е сладка. Океанът е за мене брачното легло, гой— ме очаква.

Ето, слушайте музиката, органът звучи величествено. Да умра, Алфред, аз съм твоя, вземи ме, твоя съм навеки… Клетата жена издаде глух стон и се сгромоляса като мъртва на дъното на лодката.

— Някой плува към нашата лодка — извика един от моряците, — той вика и маха с ръце, трябва да е корабокрушенец.

— Ето там и друг! — извика принцът и показа чер предмет, който се приближаваше към лодката.

— Бързо сменете курса! — заповяда Менард. — Трябва да приберем пострадалите, ако ше да се най-върлите ни врагове. Като истински християни сме длъжни да ги спасим от вълните.

Нещастниците се приближаваха все повече към лодката.

— Това са Том и Енох — извика единият от моряците, — ясно ги виждам!

— Оръдията на загиналия Нортон — допълни другият. — Нека се удавят дяволите, няма да ги приберем в лодката. Шестима души са достатъчни за тази орехова черупка.

Менард поклати сърдито глава.

— Куиер, Августин, вие християни ли сте! — обърна се към тях старият моряк. — Дори да са синовете на самия дявол, длъжни сме да ги избавим от вълните. Не виждате ли, че страшна буря приближава и че ще загинат в разяреното море.

Те бяха полумъртви от страх и дойдоха на себе си, чак когато старият Менард им сипа по чаша ром в устата. Том и Енох разправиха на бегълците, как са се хвърлили в морето и избавили Драйфус, а после пострадали те самите. Обаче за обещаната от Телие награда не казаха нищо.

Когато Херманса дойде на себе си, барон фон Пикардин и принц Людвик Наполеон й съобщиха радостната вест. Сълзите й пресъхнаха, нещастната жена скръсти ръце и благодари на Бога за спасението на мъжа й.

Мисълта, че любимият и мъж е жив, върна силите, й. Нещастната жена очакваше хладнокръвно съдбата си, тя не се плашеше от грозящата я опасност, нито от бурята и гръмотевиците. Дори се усмихна, когато изгърмя и лодката се залюля като сламка във водата. Радваше се, когато разпенените вълни я издигаха високо и после я спускаха в дълбочините.

— Алфред живее — шепнеше тя, — аз също живея и докато човек е жив, все може да се надява.

Менард сам управляваше лодката. Благодарение на голямата му опитност, вълните нея преобърнаха, нито строшиха.

Старият моряк гледаше загрижен развълнуваното море и шепнеше:

— В това малко корито се намират осем души сред океана, които не знаят кога и къде ще срещнат параход, и кога ще стъпят на суша! Цели седмици може да се лутаме, без да намерим помощ. Осем души, а аз имам храна и вода само за четирима и то за седмица. Нека Бог се смили над грешните ни души!

Коравата ръка на стария моряк хвана още по-здраво кормилото на малката лодка, която се носеше по бушуващото море, тласкана от вълните — без цел в безкрайността. Ръката на всевишния я пазеше!

В къщата на майор Форцинети цареше скръб и печал. Старият офицер, който усърдно се бе заел с нещастния и невинен Драйфус, бе съкрушен. Единствената му дъщеря Марион беше болна и състоянието й се влошаваше през последните дни.

Момичето не беше душевно, а телесно болно. Тя имаше припадъци, чувстваше болки в стомаха и нямаше никакъв апетит. Разсъдъкът й бе съвсем ясен. То бе отслабнало, говореше непрестанно за смъртта, сякаш искаше да си почине в гроба.

Марион не желаеше никакъв лекар, но най-после молбите на баща й я принудиха да се съгласи и сега пред нея, в стаята, стоеше стар професор. Форцинети с нетърпение и безпокойство се разхождаше в съседната стая и чакаше да чуе резултата.

— Господин докторе — погледна го майорът в очите, — моля ви, кажете ми, Марион ще живее ли?

— Ще живее — отвърна старият професор сериозно — тя е млада и силна и ще може да го преживее, както много други момичета.

Въпреки че първите думи бяха успокоителни, вторите развълнуваха Форцинети.

— Много момичета ли го преживяват? — запита той тихо. — Значи е сериозно болна? Кажете ми, за Бога, всичко откровено, не ме гледайте така печално и състрадателно, кажете ми всичко, дори да е най-лошото. Кажете ми истината!

— Истината ли? Добре, ще ви кажа. — Професорът погледна към вратата, като че искаше да се увери, че не ги подслушва някой. После се приближи до майора и му пошепна нещо на ухото.

Тези думи подействаха ужасно на клетия баща. Форцинети извика от изненада. Лицето му се помрачи.

— Това не е истина — каза той с разтреперан глас, — вие се мамите.

Старият професор поклати глава:

— Господин майор, не ви се сърдя за думите, защото виждам, че много се разтревожихте.

Майорът трепереше.

— Не исках да ви обидя, господин докторе — произнесе той глухо. — Кажете ми само, че сте ме излъгали. Боже мой, аз не знам какво говоря, само знам, че съм нещастен, че моята чест, моят живот и моето щастие са разрушени, щом това, което казахте, е истина.

— Истина е, приятелю — отвърна професорът и се наведе над нещастния баща, — аз не се лъжа.

Форцинети закри с ръце лицето си.

— Срамувам се — каза той, — не смея да ви погледна вече, господин докторе, а не смея също така и да се срещна с хората. Страшно е да бъде човек баща на нещастна дъщеря.

— Най-добре е да узнаете кой е прелъстил дъщеря ви и по подходящ начин да го склоните да се ожени за нея. Никой не знае освен вас, а аз като лекар съм задължен да мълча.

Старият майор скочи от стола си.

— Кой я е измамил? — попита той. — Каза ли ви?

— Не, длъжен съм да ви кажа, че вашата дъщеря остана много изненадана от моето откритие. Тя плачеше и каза, че не е направила никаква грешка.

— Възможно ли е това, господин докторе? Старият професор се замисли.

— Не — отвърна той.

— Добре! Благодаря ви, засега моля да ни оставите насаме. Желая… ще видя… трябва да си признае. Ах, чувствам, че не бих могъл да се овладея и ще я убия, а след нея и себе си.

— Успокойте се, господин майор, успокойте се! Слаби са сърцата на момичетата, а съблазнителят е много хитър и знае, за съжаление, как да използва женските слабости.