— Скъпи мой полковник — извика той, — аз съм горд, че мога да ви наричам мой другар! Вие направихте на правителството неоценима по важността си услуга! Това писмо хвърля най-после светлина в мрака на тази тъмна афера, която се превръща в опасност за офицерите от нашата армия. Ето, тук е написано много ясно името на Драйфус и сега ще можем да унищожим всички ония, които са били достатъчно безсъвестни да се борят за престъпника от Дяволския остров! Полковник Анри, не мога да не ви наричам спасител на Франция!

Анри благодари за това поздравление с треперещи устни и с болка в сърцето…

В това време долу на улицата стояха двама мъже, скрити зад един ъгъл и се смееха високо и подигравателно.

— Сега вече Драйфус е загубен! — извика Естерхази. — С този ловък ход му пресичаме последния път към спасението!

— А не сме си мръднали и пръста дори — допълни хладнокръвно Пати дьо Клам. — Намерихме друг, който да си изгори ръцете вместо нас. Елате, граф Естерхази, нека отидем да изпием чаша шампанско за здравето на слугата ни — покровителя на публичния дом, прелъстител на красивата Фернанда, банкера на фалшивите карти, сръчния фалшификатор, прекрасното и почтено началство, полковник Анри! Да живее! Да живее!

Страшен бе смехът на двамата мъже, които си въобразяваха, че през тази нощ са решили окончателно съдбата на нещастния капитан Драйфус.

Снегът, който бе валял цяла вечер върху Париж, се обърна внезапно в дива снежна виелица. Вятърът бушуваше из улиците и малцината минувачи, които се осмеляваха да излязат, оставаха без дъх под дивите му бели пристъпи.

Едно младо момиче, което бе тръгнало от Рю Росини за Рю де Мартир, не забелязваше сякаш нито снежната виелица, нито бурята. То тичаше бързо с разпуснати руси коси, в които играеше вятърът, а снегът ги покриваше толкова бързо, че побеляваха само за няколко минути. Минувачите спираха изненадани, поклащаха глава и гледаха дълго подир момичето, защото не бяха виждали никога по-рано толкова красиво и бледо лице, с толкова явно изписан върху него преживян ужас.

Нещастницата бе Мадлен Готие, дъщерята на бившия актьор. Тя бе избягала веднага след станалата разпра между нея и нейния обичан Християн. Зад малката сцена на публичния дом на Рю Росини бе съблякла костюма си и бързо бе облякла старите си износени дрехи. Напразно се бе опитал Готие да влезе в общия гардероб на „артистите“, напразно я бе молил да му отвори. Тя не отговори нито дума на подлия си баща. Разтвори внезапно вратата на гардероба отвътре и излезе бързо.

— Дете мое — провикна се старият актьор, =— ела, мило мое дете, за да ти дам утехата, от която се нуждая и аз.

Мадлен се отвърна от подлеца като от натрапчива муха, слезе бързо по стълбите и излезе през тайния вход, през който Готие я бе довел в публичния дом.

— Вкъщи, вкъщи! — извика момичето, като че ли бе полудяло. — Трябва да видя още веднъж мама, а след това…

Тя се зави по-плътно в палтото си. Вече бе стигнала къщата в Рю де Мартир, когато чу, че някой вика името й. Тя не спря обаче и няколко минути по-късно застана до една женска фигура. Топла ръка хвана нейната, която беше студена като лед.

— Мадлен, какво ти е? Боже мой! Разкажи ми всичко, облекчи сърцето си!

— Госпожице Нитуш, вие ли сте!

Мадлен гледаше втренчено младата шапкарка от третия етаж, с която я свързваше искрено приятелство. Нитуш влезе с дъщерята на Готие в тъмния вход на къщата.

— Мадлен, сигурно ти се е случило нещо ужасно…нали? — попита тихо приятелката й. — Няма значение, бъди разумна и помни, че имаш да изпълняваш дълг, дълг към бедната си и болна майка!

— Ох, майко, майко! — разплака се Мадлен и прегърна приятелката си.

Нитуш погали мокрите й, покрити със сняг коси и се опита да я стопли с дъха си.

— Всичко пропадна! — изстена нещастното момиче. — Вече съм белязана, Нитуш! Онзи, когото обичах повече от всичко на света, скъса с мене, той, без когото просто не мога да живея!

— Ужасно! Да не би да те е видял твоят годеник, граф Християн Естерхази, в онази къща?

Вместо отговор силен плач разтресе тялото на девойката и Нитуш разбра всичко.

— Бедно мое дете! — възкликна младата шапкарка. — Ти заслужаваш двойно повече състрадание, защото те е погубил твоят собствен баща! Как ще понесеш този удар?

— Не мога да го понеса! — извика Мадлен с мрачна решителност. — Нима може да продължава да живее човек, след като е умъртвено сърцето му! Нитуш, в гърдите ми всичко е глухо, празно. Сърцето ми не тупти вече в радостно очакване, мен ме чака смъртта, тя иска своята жертва!

— Мадлен! Остави тия мрачни мисли! — сепна се Нитуш. — Твоето сърце би ли позволило да се откажеш от живота и да оставиш безпомощната си и самотна майка при онзи подлец? На онзи човек, който се отнася към майка ти с безсърдечна жестокост и който ще я бие и изтезава безгранично, ако ти не си вече жива!

Мадлен покри с ръка очите си и жалост обзе сърцето й.

— Имаш право, Нитуш — прошепна тя глухо. — Желязна верига ме свързва с това проклето съществуване. Не ми е позволено да търся свобода и забрава като всички останали хора, когато нямат вече какво да очакват на този свят. Трябва да остана при бедната си майка!

— Заклеваш ли се, Мадлен, че няма да се самоубиеш, докато е жива майка ти?

— Заклевам се! Докато е жива, ще нося търпеливо кръста на страданието, което ми е възложил Бог. Зная обаче, че едва ще мога да го понеса, толкова много ми тежи.

Нитуш прегърна приятелката си и със сила я заведе на четвъртия етаж, целуна още веднъж Мадлен, преди да я остави да влезе в апартамента на Готие, и й стисна ръката.

После слезе в жилището си.

Мадлен разтвори бавно вратата на апартамента и влезе на пръсти в стаята, където мислеше, че спи майка й. Малката газова лампа хвърляше слаба светлина върху скромните мебели. Огънят в камината вече почти бе изгаснал. Мадлен обърна поглед към голямото легло, в което обикновено спеше майка й, но то беше празно. Тя се огледа плахо и изведнъж се олюля, очите й се разтвориха и изпищя ужасно.

Съпругата на Готие лежеше сред локва кръв до вратата, която водеше към малката спалня на Мадлен.

— Майко! Майко! — извика нещастното момиче. — Майко, какво ти е? Боже мой — тя е мъртва, тя е мъртва!

Мадлен падна с глух вик до майка си.

Макар че смъртта бе вече протегнала кокалестите си ръце към нея, майка й бе още жива. Покритите с кървава пяна устни се разтвориха още веднъж и тя изрече името на скъпото си дете.

— Мадлен, скъпа моя Мадлен. Благодаря Богу, че мога да те видя още веднъж. Позволи ми да те благословя! О, Мадлен, целуни ме за последен път!

Девойката се наведе отчаяно над умиращата и целуна горещо челото и страните й.

— От устата ми внезапно потече кръв, Мадлен — прошепна със слаб глас нещастницата. — Не се боя от смъртта, Мадлен. Тя ме освобождава от всички страдания, от моя тежък живот. Измъчва ме… мисълта…за тебе… въздух… искам…. въздух.

Момичето наблюдаваше разтреперана смъртната борба на обичната си майка. Очите на умиращата се отвориха широко, силни конвулсии разтърсиха още веднъж полумъртвото вече тяло.

— Пази се! — прошепна умиращата глухо, — пази се от твоя баща!… Той е престъпник… той ме е измъчвал… той ще иска и тебе… Мадлен… Мадлен… толкова тъмно е… дай ръката и… отбягвай греха… отбягвай… — Последни конвулсии разтърсиха тялото на умиращата, после тя се отпусна спокойно. Беше мъртва.

— Майко, обична моя майко — плачеше осиротялото момиче. — Не бива да ме оставяш сама на този свят! Вземи ме със себе си… Майко, не ме забравяй… искам да бъда при тебе… при тебе! — Защо ли пък да не мога да бъда при тебе? — засмя се изведнъж истерично тя. — Клетвата, която дадох на Нитуш, няма вече сила след смъртта на майка ми. Да, майко, няма защо да се боя от баща си, защото ще си тръгна с теб. С тебе ще дойда в смъртта!

Стана, приближи се до шкафа и отвори най-горното чекмедже. Оттам извади малко шише, върху което бе залепен етикет с череп и кости и надпис „Морфиум“.