— Колко съм щастлива — прошепна Мадлен и погледна шишето, — че лекарят е предписал вчера доза морфин на майка ми. Отровата ще ме освободи от страданията.
И тя допря шишенцето до устните си. В този момент обаче й хрумна някаква мисъл. Свали бавно шишенцето и бързо го запуши.
— Не бива тук да се самоубивам — рече си тя замислено, — той навярно ще продаде и мъртвото ми тяло. Ужасно трябва да е насилието след самата смърт! Ще се самоубия, но не тук. Ще го сторя вън, където няма да ме намери комедиантът Готие!
Мадлен целуна още веднъж мъртвата си майка, притвори клепачите й и излезе. Мина бързо през заснежените улици, докато стигна до моста Пон Ньоф.
Тук трябва да стане, мостът беше празен. Мадлен се огледа плахо, после се възкачи на широкия парапет.
— Трябва да бъда сигурна,, че ще умра — рече си тя с разтреперани устни. — Първо ще глътна отровата, а след това ще скоча в Сена.
Мадлен гледа дълго, седнала върху оградата на моста, покритото с облаци небе и от очите й потекоха горчиви сълзи.
— Ето, това е животът — нареждаше тя тихо, — затова ни раждат, затова намираме сърце, на което даряваме нашето, затова запазваме най-ценното — девствеността си! О, вие, парижки проститутки, вие, които не познавате друго, освен да изпивате чаши, пълни с удоволствие и сладострастие, струва ми се, че чувам ироничния ви смях и подигравателните думи, които изричате, седнали около богатата трапеза на живота. Ето, още една от ония, които остават девици, а загиват заради девствеността си! Аз обаче, умиращата девица, ви отговарям: „Хиляди пъти предпочитам да загина в самата пролет на моя живот и да отнеса в гроба девствена душа и девствено тяло, отколкото да бъда обхваната от отровния дъх на разврата и да остарея нечиста!“ Тя допря шишенцето до устните си и го изпи.
— Сбогом, Християн! Сбогом, любими! — извика тя високо и хвърли празното шишенце, което се счупи върху паважа на моста. — Ти ме осъди невинна, прощавам ти!
Мадлен вдигна ръце и отпусна тялото си назад. Момичето вися една секунда над тъмната пропаст. Внезапно две ръце хванаха краката й и момичето почувства, че някой я дръпна енергично и миг по-късно се намери легнала на моста. Над нея се наведоха две тъмни фигури.
— Спасена е — промърмори груб глас. — Тая жена много бърза да напусне този свят! Много е красива и пленителна, извънредно млада е и не мога да разбера защо иска да умре, щом има такова лице.
Мадлен още веднъж се полуизправи и бледите й устни промълвиха:
— Не се трудете… аз ще умра… Отровена съм… Мислите й потънаха в мрак.
С Мадлен се занимаваха двама мъже и тъй като ще играят още значителна роля в нашия разказ, смятаме, че е нужно да опишем на читателя тяхната външност.
И двамата се числяха към престъпния свят на Париж. Единият, доста по-млад от своя другар, беше красив мъж. Не беше много висок, но фигурата му притежаваше оная подвижност и гъвкавост, която се постига само с постоянни физически упражнения. Цялото му тяло бе изтъкано от развити мускули и когато помръднеше ръката си, те изпъкваха през тънката синя блуза, която носеше въпреки студа. Лицето му имаше смели черти като на разбойник и би имал даже мил вид, ако веждите не бяха сраснали над носа му и не образуваха линия, която народът нарича „кански белег“. Предполага се дори, че такива хора са особено склонни към убийства и кървави деяния.
Това суеверие отговаряше случайно на истината по отношение на този човек. Той се казваше Франсоа. Фамилното му име беше, както обикновено, неизвестно на престъпния свят и затова го наричаха Франсоа Леопарда. Това измислено име отговаряше напълно на физическата сила, котешката бързина и грубата жестокост, свойствени на младия човек.
В ежедневния си живот Леопарда беше доста добродушен, особено спрямо дамите, на които демонстрираше дори кавалерство. Горко обаче на ония, които предизвикваха неприязън у него. Яростта на Леопарда не познаваше граници и често бе проливал човешка кръв било с кама, било с револвер. Той бе несъмнено един от най-смелите крадци в Париж. Полицията го познаваше, но рядко успяваше да докаже някое негово престъпление или да го хване, когато го извършва.
Колегата на Леопарда бе около петдесетгодишен, дълъг и сух като прът. Слабото му набръчкано лице бе обкръжено от къса сива брада, лишена от всякакви грижи, подобна на настръхнала четина. Върху орловия си нос бе сложил очила, зад които гледаха дяволити, лукави сиви очи. Този престъпник не се наричаше от другарите си с друго име освен „Председателя“. То отговаряше напълно на неговата история. Син на видно семейство в Лион, той бе завършил много рано правни науки и постъпил на работа като съдия. Младият човек напредна бързо и бе назначен едва четиридесетгодишен за председател на един съд във френската провинция. Няколкото книги, които издаде, третиращи правно-научни въпроси, му донесоха слава и затвърдиха името му като добър познавач на проблемите. В това време обаче в района, в който бе председател на съда, се увеличиха извънредно много кражбите чрез взлом, без да може да се хване престъпникът. Той се появяваше добре гримирай и маскиран и умееше да се изплъзва много ловко от полицията. Злодеянията на този престъпник, който не се стесняваше и да наранява с кама, станаха най-после толкова нетърпими в цялата област, че правителството се видя принудено да изпрати тайно двама ловки и опитни криминалисти, за да го заловят.
След неколкомесечен труд двамата мъже стигнаха до неочакван резултат. Самият председател на съда, Луи Дюморие, бе тайнственият злодей, който извършваше всяка нощ престъпления и бе станал вече страшилище за цялата страна.
След като го заловиха на самото местопрестъпление — той бе ограбил тогава една мелница, а след това я бе подпалил — Дюморие не можеше вече да отрича престъпленията си. Той отхвърли даже съвета на защитниците си да се оправдае с умопомрачение. Напротив, на процеса държа бляскава реч, в която заяви, че нямал болезнена склонност към кражби, а това било за него чисто и просто желание да тревожи и тормози света, а освен това и удобен начин за забогатяване.
Председателят на съда бе осъден на десет години затвор. След като изтърпя наказанието той се премести в Париж и скоро стана един от най-страшните престъпници. Страшен най-вече, защото даваше научни съвети на своите другари и им обясняваше неща, които по-рано не бяха знаели, а им бяха полезни в дейността им. Ето защо престъпниците го наричаха с известно почитание Председателя.
Това бяха двамата мъже, които намериха през оная зимна нощ Мадлен Готие, легнала върху оградата на Пон Ньоф и готова да се хвърли в Сена.
— Я виж, взела е и отрова! — възкликна Леопарда, като се наведе по-близо над падналата в безсъзнание девойка и сложи ръка на гърдите й. — По дяволите, Председателю, струва ми се, че момичето е умряло! Усещам, че сърцето й вече не тупти, а очите й са като стъклени.
Председателя прегледа бързо нещастницата. Той бе усвоил навремето и известни познания по медицина и въобще беше човек, който разбираше от различни науки.
— Мъртва е — изрече грубо — и е постигнала целта си. Доколкото разбирам по дъха й, отровила се е с морфин. Почти й завиждам, Леопарде, че е изминала вече пътя, по който ще трябва тепърва да тръгнем.
— А какво ще направим с трупа! — запита Франсоа Леопарда. — Не е ли по-добре да я хвърлим оттук в реката, за да нямаме повече грижа с нея?
Председателя оправи очилата си.
— В предложението ти няма никаква система — отвърна той. — Преди всичко трябва да я претърсим дали няма у себе си портмоне или нещо подобно с пари. За там, за където е тръгнала, не са й нужни пари, защото там се плаща с друго нещо. За нас обаче тия плоски метални кръгчета, които хората толкова ценят, имат известна стойност, още повече, че в последно време нямаме добри приходи. Откакто оня проклет Гилберт се завърна от Френска Гвиана и стана полицейски инспектор в Париж, се намираме в постоянна опасност.
Леопарда бе претърсил междувременно дрехите на младото момиче.