— Тя няма абсолютно нищо! — поклати глава той. — Малката е била дотолкова неучтива към нас, че не се е погрижила даже да ни остави бакшиш.

— Ха-ха-ха, тя е искала да излъже Харон и да не му даде обичайната такса за превозването — засмя се Председателя. — Нейсе, когато в царството на сенките пристига красиво момиче, убеден съм, че старият лодкар го прекарва през Стикс само срещу една сладка целувка. Стикс е впрочем реката, която трябва да преминем, за да имаме най-после удоволствието да танцуваме с другите знаменити мъртъвци по поляните на блаженото царство.

— Престани да бръщолевиш научни приказки, Председателю! — извика нетърпеливо Леопарда. — Кажи ми по-добре какво да правим с трупа…

— Защо питаш толкова глупаво? — намръщи се старият престъпник. — Глупак, трябва да се чувстваш щастлив, че ти давам време за умни идеи. Ти би умрял от глад въпреки стоманените си ръце! Този красив труп ще ни донесе доста жълтици.

— Защо и как?

— Не си ли спомняш за Маврус Ленски, художник на мъртъвци?

— По дяволите, прав си, Председателю, тази мъртва жена е ценна единствено за оня луд човек!

— Не наричай Маврус Ленски луд човек! — разсърди се Председателя. — Той не е по-луд от нас. Внушил си е да рисува трупове и може би прави по-добре, отколкото ако рисуваше живи хора. Всичко живо е само половина, всичко мъртво е цяло, с една дума — съвършено. Маврус Ленски е гениален художник и светът ще го забрави много по-трудно, отколкото всички останали художници, които сега чествува. Имаш ли у себе си чувал?

Запитаният измъкна под блузата си голяма ленена торба. Двамата мъже сложиха внимателно неподвижното тяло на Мадлен Готие в нея. Леопарда вдигна тежкия товар на гръб, двамата мъже напуснаха Пон Ньоф и преминаха предградието Сен Антоан. Те не спряха, докато не стигнаха пред градската врата Сен Денис.

Настрани от шосето имаше малка, сякаш неподдържана къща. Стените й бяха затрупани доста високо със сняг и двамата престъпници трябваше да го изринат, за да могат да стигнат входната врата. Те дръпнаха звънеца. Миг по-късно на горния етаж се разтвори прозорец и се яви бледо мъжко лице, на което черните коси и брада придаваха нещо диво.

— Кой иска да влезе? — запита дълбок глас.

— Отворете ни, Маврус Ленски! — подвикна Председателя на самотния обитател на къщата. — Носим нещо за вас, от което навярно се нуждаете.

— Труп ли? — прошепна в мрака чернокосият човек и очите му пламнаха вдъхновено.

— Най-красивия труп на Париж! — отвърна Председателя. — Не се бавете повече, а слезте и ни отворете. Нямаме желание да стоим тук, докато ни види някой полицай, защото тогава ще пропадне цялата ни сделка!

Вратата бързо бе отключена. Маврус Ленски, художникът на мъртъвци, бе застанал с лампа в ръка пред късните си посетители. Двамата престъпници занесоха трупа в ателието му.

Обстановката подхождаше на странния собственик. Всичко беше в пълен безпорядък и имаше най-разнообразни неща: скелети, черепи, човешки кости, окачени портрети с трупове в най-различни положения, оръжия, четки, палитри, столчета, ценни копринени завеси и килими — с една дума хаос, който говореше все пак за артистичното чувство на художника. В средата на ателието бе поставен широк диван, облечен в тъмночервена коприна.

— Сложете трупа на дивана! — нареди Маврус Ленски и сложи лампата върху една масичка до него. — Известно ми е, много добре ми е известно, че не сте ми донесли онова, за което мечтае трескаво моят дух, моето сърце. Вие ми носите само трупове, да, трупове, но не онзи труп, който би представлявал за мене идеалната красота! Сигурно както винаги ще преживея и днес разочарование…

— И сега ли ще продължавате да говорите така? — запита Председателя, като извади с помощта на Леопарда трупа от чувала и сложи Мадлен Готие на дивана.

Матовата червена светлина, която падаше от покритата с воал лампа върху лицето на момичето, осветяваше пленително оформеното тяло, чиито стройни линии се очертаваха ясно и през дрехите.

Маврус Ленски се отдръпна, сякаш бе зърнал неземно видение.

Очите му страшно се разтвориха, а по страните му изникнаха две тъмночервени петна.

— Подлеци, къде намерихте момичето? — кресна той. — Признайте, убили сте го!

— Глупости! — промърмори Председателя. — Тя се е самоубила, като е изпила отрова, а след това се опита да се хвърли от Пон Ньоф. Успяхме, обаче, да я дръпне навреме обратно.

— Нейните стари, износени дрехи — продължи ужасно разтревожен странният художник и се хвана за черните коси — не са друго освен маска, която момичето е избрало нарочно. Толкова рядка красота може да е израснала само в дворец. Толкова очарование, толкова привлекателност, толкова девственост не могат да принадлежат на обикновено момиче от улицата! Кажете, кажете по-скоро колко пари искате за мъртвата?

— Отговори му ти, Председателю — рече Леопарда тихо на своя другар.

— Мисля, че десет жълтици никак не са много! — отвърна ученият. — Трябва да имате предвид, господин Маврус Ленски, че е голямо наказанието за кражбата на трупове и че сме рискували за вас твърде много, като ви донесохме момичето.

Художникът бръкна в джоба на жакета си и извади пълна кесия жълтици.

Докато им отброи върху малката масичка десет жълтици, Председателя и Леопарда размениха бърз поглед, който ясно говореше за онова, което мислеха двамата престъпници, когато видяха пълната със злато кесия.

— Вземете! — извика Маврус Ленски глухо. — Вземете парите и си вървете! Пазете се обаче да не кажете никому, че съм купил трупа на момичето и че се намира в моя дом. Самата мисъл, че роднините й ще искат да ми вземат трупа, ме кара да полудея. Заклевам ви, мълчете!

— Няма нужда да берете грижа в това отношение — измърмори Председателя. — Мълчанието е първото условие на всички престъпници. Ето защо можете да бъдете спокоен, господин Маврус Ленски.

Двамата престъпници се отдалечиха, художникът ги придружи до вратата и я заключи зад тях с треперещи ръце. После се качи обратно в ателието си, където Мадлен Готие лежеше на дивана.

Художникът падна на колене пред нея. Погледът, с който гледаше милото същество, изразяваше горещата му артистична мечта и вълнението му.

— Най-сетне, най-сетне! — се изтръгна от развълнуваните му гърди. — Най-сетне намерих моя идеал! Красотата лежи пред мен на смъртното си ложе и сега ще мога да започна портрета, с който ще си осигуря безсмъртието. Намерих мъртвата Венера! Ха-ха, художниците са пресъздавали богинята винаги жива, с протегнати ръце, привличаща към своята гръд цял свят. Аз обаче ще рисувам мъртвата Венера, а тя е хиляди пъти по-красива от живата, тя олицетворява съвършена красота!

Ленски започна да сваля с разтреперани ръце горните дрехи на Мадлен и когато видя през тъмната й риза девствените й форми, лудият художник се разкрещя от радост и удивление.

Той вдигна неподвижното тяло и го занесе до един черен кръст, изправен в ъгъла. Ленски завърза леко тялото към кръста, така че да протегне, сякаш обхваната от мечта, ръцете си. Главата й пък остави да увисне върху красивите гърди. После покри тялото с тънко бяло платно и нагласи с вкус гънките. Лампата остави така, че светлината да падне върху мраморно-бледото лице.

— Ще започна да работя веднага — прошепна той — и ще довърша първата скица още тази нощ! Чувствам, че ме е обхванало вдъхновение… Трябва добре да използвам този час… О, моя сладка, девствена богиньо, колко си красива и удивителна… Обожавам те… Искам да те притисна към сърцето си, хубав труп, да те стопля със собствената си жива кръв! Не, не, тя не бива да е жива… Величието на смъртта увеличава хилядократно нейната красота… Искам да я рисувам така, както я виждам пред себе си!

Ленски взе блока си, седна на едно столче и започна бързо да скицира.

В стаята цареше гробна тишина.

Но какво беше това? Художникът вдигна изненадан очи от работата си. Лека въздишка бе нарушила нощната тишина!

Кой бе въздъхнал? Да не би?… Маврус Ленски се засмя внезапно като луд.