— Много късно! — помисли си той ужасен. — Много късно. Тогава вече ще бъдеш заровен. Когато пръстта бъде хвърлена над ковчега, тогава всяка надежда за спасение ще изчезне завинаги.

Гробарите замъкнаха бавно ковчега до изкопания гроб. Оставиха го на земята и извадиха въжето. Есенният вятър духаше безжалостно и дърветата се огъваха до земята.

— Днес не е особено приятно да си вън — каза старият. — С нетърпение чакам да се върнем в топлата си стаичка… Чуден е нашият занаят. Човек не може никога да свикне със смъртта. Дори и днес не знам какво ми е. Като че ли бих извършил грях, ако заровим по достоен начин злодей като тоя тук… Така, синко, вържи добре, въжето около ковчега, да го спуснем бързо долу, после да кажем едно „Отче наш“, да го заровим и да си ходим.

Мнимият мъртвец чу всичко. Сега ковчегът висеше и изведнъж се удари в дъното на гроба… Последва ужасен шум… въжето беше изтеглено.

— Свърши се! — разбра Равелак.

Студена пот рукна по лицето му, а заедно с потта и сълзи, сълзи, замръзващи от ужас.

Последва глух удар… Първата лопата пръст падна върху капака на ковчега. Бум…бум…бум. Пръстта падаше като водопад.

Тогава в отчаяние и свръхчовешки усилия, Равелак успя най-сетне да изтръгне един страшен рев от треперещите си гърди.

— Тате, за Бога, тате, чу ли нещо? — разтрепера се младият гробар.

Старият се опря настръхнал на лопатата. Вслуша се, задържайки дишането си. Последва нов вик.

— Исусе, господи! — изстена старикът. — Убиецът не намира спокойствие и в гроба!

Захвърли лопатата и побягна. Младият го последва.

— Тате, тате — викаше след него, — ами ако наистина е още жив?

— Никой няма да ни обвини, сине, че сме сторили грях, че не го извадихме от тъмно на светло. Хиляди пъти е по-добре един такъв злодей да не види вече никога дневна светлина. Но бъди спокоен, той не е жив, тялото му е мъртво, само душата пъшка и стене, защото навярно, сега го влачат към ада.

— Утре заран, когато духовете изчезнат, ще си изпълним дълга и ще заровим гроба.

Гробарите поеха към топлата си стая. Равелак остана в студения си гроб, борейки се със смъртта. В ковчега почти нямаше вече въздух. Ръцете му, които бяха придобили предишната си еластичност, натискаха с отчаяние капака на ковчега, силейки се да го вдигнат.

Напразно. Сега вече чувстваше, че се задавя… Главата му се замая като от пиянство. Пред очите си виждаше зелени искри.

Понадигна още веднъж главата си.

— Въздух! — викна той на върха на отчаянието си.

Изведнъж капакът на ковчега беше отместен. Двама души, от които единият носеше лампа, вдигна Равелак. Извадиха го от ковчега и го изнесоха на повърхността.

Хладният въздух възвърна всички чувства на Равелак.

— Можеш ли да стоиш? — пошепна глас на ухото му.

Равелак позна гласа на Естерхази.

— Изпий това, то ще ти възвърне силите.

Този път му проговори Помпадура, която беше облечена в мъжки дрехи. Тя му поднесе до устните малко шише и той пи. Беше силно вино.

Равелак се почувства по-добре и опирайки се о двамата си спасители, престъпникът успя да напусне гробищата. Те не минаха през главния вход, а прехвърлиха каменната ограда с въжена стълба. Вън ги чакаше файтон. Равелак беше откаран в къщата на госпожа Буланси.

На другия ден, когато гробарите се върнаха на гробищата, намериха ковчега отворен… Мъртвецът беше избягал.

Тогава старецът съжали, че не го беше заровил вчера.

— Ще ни сполети нещастие — каза той на сина си, — ако се узнае това, което се случи. Но за късмет никой не е видял отворения ковчег. Всичко ще си остане наша тайна. Ела да си свършим работата, като че ли нищо не се е случило.

Те заровиха гроба като направиха могила по всичките правила на занаята си. И така, Равелак минаваше вече за мъртвец;. Междувременно, той идваше постепенно на себе си в къщата на госпожа Буланси. Когато силите му се възвърнаха, Буланси му съобщи за посещението, което щеше да направи вечерта Естерхази, придружен от друг господин, за да говорят с него за бъдещето му. И наистина, същата вечер дойде Естерхази, придружен от господин, облечен в цивилно облекло, но в когото Равелак, като бивш войник веднага позна, че е военен.

Чужденецът не каза името си. Но след като го гледа по-дълго време Равелак позна това мефистофелско лице. Той си спомни, че когато беше ординарец на Драйфус, този офицер често идваше у неговия господар и се наричаше Пати дьо Клам.

Естерхази обясни на Равелак, че не може да остане във Франция. Чрез посредничеството на този господин той ще бъде изпратен Като войник в Африка и ще постъпи в полка, командван от полковник Пикар. Естествено, всичко това трябваше да стане под чуждо име. Ще му бъдат дадени документи на наскоро починал фелдфебел, някой си Паул Брага. По този начин изведнъж щеше да влезе с чин във войската. Поставяше му се само едно условие.

В лагера на полковник Пикар има човек, за когото се съмняваха, че се мъчи да убие своя началник, за да заеме неговото място и да напредне по-скоро. Неговото име засега не е важно. Ако се случи Пикар да умре от насилствена смърт, Равелак трябва незабавно да убие неговия адютант, при това тайно.

— Защото този господин и аз — каза черния майор, — сме най-добрите приятели на полковник Пикар, а тъй като не можем да го пазим в пустинята, държим поне неговата смърт да не остане неотмъстена.

Равелак заяви, че е готов да изпълни това задължение. Още на следващия ден напусна Париж като фелдфебел Паул Брага и пое към Африка.

Естерхази и Пати дьо Клам останаха сами, наливайки се с шампанско, потривайки доволно ръце.

— Пикардин ще убие Пикар — пошушна черният майор на приятеля си, — а Равелак пък ще убие Пикардин. Да живее геният, който измисли този майсторски удар.

Вече казахме, че Андре, малкият син на Херманса, много трудно беше освободен от Дома за крадци на Гаспар Мурие. Сега нека се върнем и проследим събитията, свързани с това премеждие.

Херманса и Матийо разговаряха неспокойно:

— Размислих достатъчно. Знам, че онова, което искам да сторя, не ще подобри с нищо участта на обичния ми съпруг. Знам дори, че рискувам да бъда наказана и аз като съучастник на Жоржина, но всички тия съображения изчезват пред мисълта, че невинна страда заради мен. Искам да й помогна. Ще се явя пред съдиите и ще викна…

Матийо Драйфус взе ръката на своята снаха, която беше силно възбудена. Помоли младата жена да седне и да го изслуша. Запали цигара, за да успокои и той нервите си, защото не беше толкова спокоен, колкото се показваше. С ръце зад гърба си, той се разхождаше напред-назад из стаята.

— Вярно е, че Жоржина действа по наше поръчение и че аз лично й дадох необходимите инструменти, които намериха у нея. Заловиха я, когато се опита да сложи ръка на важни писма от кореспонденцията, разменена между Естерхази и неговата любовница. Беше арестувана и днес ще бъде съдена за кражба, а може би и за нещо повече. Цялата тази работа, разбира се, е много печална и мисълта, че ние сме виновни за това, ужасно ме измъчва. Участта на Жоржина е занапред и наша и ако бъде осъдена от съдиите и света, ние ще продължим да я обичаме като сестра и ще й осигурим бъдещето по блестящ начин. Какво обаче бихме допринесли, ако се пожертваш и ти. Съкрушителни доказателства против Естерхази и неговата любовница не можем да дадем. Ще бъдем, следователно, обвинени като морални подбудители на кражбата, а тъй като името Драйфус е белязано вече във Франция, повече от сигурно е, че ще бъдем осъдени. Възможно е да бъдем дори хвърлени в затвора. А тогава моят брат ще бъде окончателно загубен. А също така, бихме изгубили надежда да намерим когато и да било Андре. Освен всичко — Жоржина ще бъде осъдена, и то може би по-сурово, като се разчуе, че е била във връзка със семейство Драйфус. Но за да отстраня и последното ти колебание за намерението, което имаш, ще ти покажа едно писмо, което момичето ни изпрати от затвора. Адвокатът Лабори, който е ангажиран да я защитава, ми го донесе.