23 февруари 1896 година
Няма вече нищо за четене. Дните и нощите са еднакви. Не отварям устата си, не искам вече нищо.
Желал бих да доживея до деня, когато ще открият истинския престъпник, за да мога да разкажа на всеослушание за болките и страданията, на които съм подложен.
3 март 1896 година
Пощата, идваща от Каена, пристигна тая заран в девет часа. Но писма няма. Каква ужасна мъка, която често се повтаря!
12 март 1896 година
Най-после получих пощата. Но все още няма нищо ново!
„Скъпи ми братко,
Както казваш в писмото си от 20 ноември, цялата ми воля, всичките ми мисли са насочени към една-единствена цел — да разкрия истината и ще успея в това.
Истината е известна, хвърли се пълна светлина. Освен че трябва да живееш, трябва да напрегнеш всички сили на съществото си, за да можеш да устоиш на всички морални и физически изпитания. Уверен съм, че ти ще успееш…
Матийо.“
15 март 1896 година
Невъзможно е да спя. Главата ужасно ми тежи вследствие на непоносимото физическо и интелектуално бездействие.
Книгите, които Херманса ми съобщи, че е изпратила, не съм още получил. От друга страна, мозъкът ми е така изморен и разтърсен, че с мъка чета дълго време. Въпреки това, моментите, в които мога да се освободя от мислите си, ме облекчават отчасти.
26 юли 1896 година
Ето вече много време мина, откакто не съм прибавял нищо към дневника си.
Мислите ми, чувствата ми, скръбта ми са все същите, но ако физическата ми сила с всеки изминат ден, намалява, волята ми за борба остава все тъй твърда и неотклонна.
В последно време не съм получавал писма от жена си.
2 август 1896 година
Най-после получих пощата от май и юни. Все още нищо радостно. Ще се боря с всички сили до последното издихание, защото искам да видя завършека на тази злокобна драма.
Желал бих за всички нас този момент да не закъснее.
„Париж, 10 юни 1896 година
… Пиша ти още силно развълнувана от добрите и скъпи твои писма, които току-що получих. В първия момент, когато виждам любимия ти почерк, когато чета тези редове, които ми носят единствената радост, която получавам след цял мъчителен месец, аз съм тъжна, главата ми не поема нищо и плача с горещи сълзи. После се овладявам, срам ме е да бъда отчаяна, обзема ме срам заради слабостта ми и вземам от твоята твърдост, необходимата енергия, един нов подтик за кураж. Все пак твоите писма ми носят опора и ако вълнението ме отпуска, имам щастието, че мога да чета твоите писма и илюзията, че чувам няколко мига твоя глас…
Херманса“
„Париж, 25 юни 1896 година
…Прибавям още няколко реда към писмата си преди заминаването на пощата. Държа непременно да ти кажа, че съм твърда, че волята ми е непоколебима, че ще живея и ще възвърна честта ти. Моля те и ти да имаш тази абсолютна надежда в бъдещето, онази вяра, която ни кара да приемаме и най-тежките положения, за да можем да предадем на децата си едно неопетнено име…
Херманса“
4 септември 1896 година
Снощи получих пощата, но нямаше нито едно писмо от Херманса, в което да не се чувства ужасната мъка и дивото отчаяние, че не може още да ми съобщи за откриването на виновника и за края на нашите мъки.
Студена пот облива челото ми, четейки писмата от членовете на семейството ми, краката ми силно треперят.
Невъзможно е човешките същества да страдат така дълбоко и по толкова незаслужен начин.
Клета моя Херманса! Тежестта на всички тези безименни страдания нека падне върху онези, които така безчовечно измъчиха един невинен и цялото му семейство в деня, когато се хвърли пълна светлина и виновникът бъде демаскиран.
5 септември 1896 година
Написах три дълги писма последователно на скъпата ми Херманса, за да й кажа да не се оставя да бъде сломена, да продължава упорито да работи и да апелира към всички будни съвести, защото подобно положение, понасяно дълго време, става прекалено ужасно. Думата е за честта на нашето име. Пред тази цел трябва да замлъкне всичко онова, което се бунтува в нашите сърца, всичко онова, което преобръща с главата надолу нашите духове, всичко онова, което кара горчилката на душите ни да достига до устните.
Не говоря за моите дни и нощи. Всичките си приличат по своите страхотни страдания…
43.
Звънецът на къщата иззвъня. Старата врачка отвори вратата след неколкоминутно очакване. Вещицата от Андора, бабата на Габриела, бе много търсена. И този път както обикновено, посетителката бе млада дама, която застана пред нея. След минута беше въведена в страшната стая, където ставаха предсказанията.
— Слушай — каза дамата, която не беше друга, а самата Павловна, съпругата на барон Пикардин. — Отделиха ме още като дете от майка ми и всичките ми усилия да я открия отново след това, бяха напразни. Кажи ми дали ще успея някога да я намеря?
Бабата наклони глава:
— Надявам се, че духовете, които ми се притичват на помощ, ще ми помогнат да отговоря на този въпрос. Разсипете това кафе тук върху огнището…
Павловна го разсипа. И преди още гадателката да успее да обясни онова, което кафето показва, се чу отново звънецът на вратата.
Старата помоли Павловна да мине в съседната стая, а самата тя отиде да отвори.
Елегантна дама, облечена в черно, влезе.
— Аз съм съпругата на префекта на полицията Ла Бриер — прошепна тя на гадателката. — Чух за твоето изкуство и идвам да го изпитам. От дълги години търся едно скъпо за мен същество… Искам да ти кажа самата истина… думата е за собственото ми дете, което имам от първия си брак и което ми беше отвлечено. Можеш ли да ми кажеш дали ще видя отново детето си, което сега ще е голямо вече, а възможно е и да е венчано?
По сбръчканото лице на бабата премина радостен лъч.
— На една така високопоставена дама каквато е съпругата на префекта на полицията Ла Бриер, не може да се откаже нищо… Останете само за момент в тази стая, докато се подготвя… Възможно е дори да ви покажа образа на тази, която дирите…
— О, само да можеш да го сториш, ще те възнаградя богато — промълви госпожа Ла Бриер. — Но не ми се вярва да може… Трябва да имаш свръхестествени сили…
— Госпожата ще се увери, че не съм лъгала… Не съм шарлатанка и с право заслужавам името, с което се ползвам в цял Париж. Ще видите дъщеря си само след няколко мига…
Тя изчезна в съседната стая, където госпожа Ла Бриер я чу да произнася някакви молитви.
Най-после същата врата се отвори и гадателката се показа отново.
— Влезте, госпожо, готова съм.
Дълбока тъмнина владееше в помещението, в което старата вещица въведе госпожа Ла Бриер. Остави я сред стаята. Бързо хвърли някакъв прах в краката й. Бял дим се надигна и изпълни стаята с тънък подвижен облак. Гадателката се хвърли на пода, трепереща с цялото си тяло, издавайки смътни, непонятни крясъци. Навярно я обхващаха омагьосаните духове.
Изведнъж тя се изправи на колене и протягайки костеливите си ръце, викна с умоляващ глас:
— Милостиви Господи, покажи на тази жена лицето на детето й, което е било отвлечено.
Разнесе се трясък, от който всички стари зидове на къщата затрепераха, после стената, върху която госпожа Ла Бриер беше вперила поглед, изчезна и на нейно място се появи зелено поле.
