Дните ми изглеждат ужасно дълги. Падат първите дъждове. Истинският виновник още не е открит. Принуден съм да пазя колибата си. Няма нищо за четене. Книгите, за които ми се съобщаваше в писмото от месец август, още не са пристигнали.

Най-после получих дългоочакваната поща. Нищо ново и радостно около положението ми. Силите ми с всеки нов ден отпадат. Това е непрекъсната борба, за да мога да устоя на тази дълбока изолация, на това вечно мълчание при климат, който убива всяка енергия.

„Париж, 5 септември 1895 година

…Колко дълги и отегчителни часове, колко ужасни дни преживях. Нека се надяваме, че прекарахме най-тежката част на нашето изпитание, преминахме през най-големите безпокойства, намерихме сили да изтърпим едни от най-жестоките изпитания. Господ, който ни изправи пред тях, ще ни даде и воля да изпълним докрай дълга си.

Разбирам твоите страдания и напълно ги споделям. Подобно на теб и аз преживявам страшни моменти, в които губя търпение, толкова безкрайно ми се вижда времето на очакване. Но тогава си спомням за теб, за прекрасния пример на кураж и воля, който ни вдъхваш, и намирам отново сили за своята любов…

„Париж, 25 септември 1895 година

Това е последното ми писмо, което ти пиша, преди да изпратя пощата за теб. Дано те да те заварят в добро здравословно състояние. Не мога да дойда при теб, защото не ми е дадено още разрешение. За мен това очакване е вече жестоко и необяснимо и същевременно ново разочарование, прибавено към толкова други…

Не искам да говоря за всекидневните дреболии, защото ги ненавиждам. Достатъчно е да поискам и най-незначителна работа за най-нищожни неща от началника на охраната, за да видя моментално отхвърляне на искането ми. Ето защо никога не повтарям молбите си, предпочитам да се лиша от каквото и да било, за да не се унижавам пред никого.

Но се опасявам, че здравият ми разсъдък ще откаже в края на краищата да ме слуша пред непрекъснатите страдания.

Не съм получавал поща от месец октомври. Денят е мрачен, дъждът непрестанен, мозъкът гори, сърцето болезнено се свива.

Небето е тъмно като мастило, наоколо ми — мрачно. Истински мъртъв ден, ден за погребение.

Колко често ми идва наум този възглас на Шопенхауер, който при вида на човешките неправди се провикна: „Ако Господ е създал този свят, аз не бих желал да съм Бог!“

Куриерът, струва ми се, че пристигна, но не ми донесе писма. Какви болки…

Движа се цял ден, докато се уморя напълно, за да мога да разсея мислите си и да успокоя нервната си система.

Поисках да направя една баня според препоръката на лекаря. Но началникът на стражата не благоволява още да ми разреши.

Пак нямам никакви вести от моите близки. Гробно мълчание. Каква ужасна нощ прекарах! Непрекъснатите крачки на постовите войници през нощта, светлините, които постоянно се мяркат, подхранват моите най-лоши сънища.

Кръвта обагря кожата ми, треската ме разсипва. Кога ще дойде краят на тази верига от страдания?

Нервите ми ме карат да страдам ужасно. Просто ме е страх да си легна. Това непрекъснато гробно мълчание, без всякакви вести, вече цели три месеца.

Каква ужасна нощ! Странни, кошмарни сънища, последвани от изобилни изпотявания. Посрещам Новата година отвратително.

Видях да пристига в първите часове на утрото параходът от Каена. От тази заран съм необикновено неспокоен. Всеки миг се питам дали няма най-после да получа новини от своите близки…

И сърцето ми бие до пръсване при това продължително очакване.

Най-после получих дългоочакваните писма от октомври и ноември. Все още нищо радостно. Истината все още не е излязла наяве.

Но какви неимоверни болки съм нанесъл на Херманса с моите последни писма, как измъчвам душата й с моето нетърпение…

„Париж, 25 октомври 1895 година

…Чета и препрочитам единственото писмо, което получих от теб. Много е малко, но все пак се чувствам щастлива, че притежавам този малък отзвук от твоята скъпа личност. Не се и съмнявам, че ти често пъти мислено разговаряш с мен, колкото и тежко да ти е да ми пишеш…

„Париж, 25 ноември 1895 година

…Утре заран ще трябва да предам писмата си, за да могат да тръгнат с парахода. Не съм в състояние да изразя онова, което чувствам към теб, чувството ми е по-голямо, за да може да се опише. Но ми се струва, че съм само частица от предишната жена. Душата ми, сърцето ми са там, в далечните острови, близо до теб. Мисълта ми денонощно е при теб. Това ми дава сили и подкрепа в трудните дни…

И дните, и нощите преминават ужасно монотонно. През деня очаквам нетърпеливо нощта, с надежда, че ще мога да намеря отмора в съня. През нощта очаквам със същото нетърпение деня, надявайки се да уталожа нервите си чрез малко физическа работа.

Четейки и препрочитайки всички последни писма, аз разбрах какъв голям удар би било моето изчезване за милите ми близки. Моят дълг е да устоявам до последното си дихание.

Председателят на републиката отговори на моята молба, че е отхвърлена без коментар.

Най-после получих доста солиден пакет с книги, които пристигнаха след дълги месеци на очакване.

По този начин успявам да фиксирам мисълта за известно време и да намеря отмора. Но, за съжаление, не мога да чета дълго време, така се чувствам сломен.

Получих само моята кореспонденция. Още нищо успокоително. Трябва, види се, още дълго време да се въоръжим с търпение.

„Париж, 9 декември 1895 година

…Както всеки път, твоите писма, очаквани с такова нетърпение, предизвикаха голямо вълнение, един лъч щастие, единствен момент на радост, който имам през нескончаемите месеци, сред тези дълги и тежки дни. Когато прочитам твоите писма, така изпълнени с воля и енергия, сякаш чувствам как цялото ми същество вибрира в теб. Моралната активност поддържа моите сили и ми се струва, че те се удвояват чрез силата на твоята воля…

„Париж, 19 декември 1895 година

… Миналата година на тази дата се надявах, че сме към края на нашите изпитания. Вложихме всичката си вяра в правосъдието. Грозната грешка, която беше извършена, ни изпълни с противоречиви чувства и ни слиса. Цяла година изтече в непосилни страдания…

„Париж, 25 декември 1895 година

…Не мога да се въздържа да не ти се обадя повторно преди заминаването на пощата. Нещата са си същите, както и преди. Обстоятелството, че говоря мислено с теб, ме приближава до теб поне за късо време, а това ме успокоява…