— Тя няма много да се наскърби, ако не й занесете исканото — изрече Питу с подигравателна усмивка, — защото утре все пак ще го има. Ако вие не й го подарите, Калман Майер ще й го купи. Трябва да ви кажа открито, че богатият банкер искаше да купи пръстена за нея.

Бузите на младия Бертулус пламнаха.

— Калман Майер — изпъшка той. — Отдавна подозирах, че зад гърба ми ходи с други мъже!

— Не е вярно — спря го стреснато Питу, забелязал, че е направил грешка. — Кой е казал, че госпожица Зизи ходи с чужди мъже! Аз не! Само казах, че и други мъже се мъчат да привлекат момичето. Но аз знам, че малката Зизи ви обича, господин Бертулус.

— Ако ме обича, ще се откаже от пръстена. Защото да го получи при тези условия, значи да потъна в мизерия и позор.

— Както искате! — промърмори Питу. — На ваше място не бих мислил толкова. Работата е съвсем безопасна, полицата ще остане у мен.

— Можете ли да ми се закълнете?

В какво ли не би се заклел гърбавият!? Той сложи ръка на сърцето си и се закле в небето, че никой няма да види полицата, докато тя е в неговата каса. След това той извади една полица, седна на писалището и я попълни.

— А пръстенът? — попита младият човек.

— Ето го! — отговори Питу и отвори малката елегантна кутийка. — Чудесно пръстенче, нали? Да ти е драго да гледаш камъчетата. Те са толкова ясни и хубави, че човек би помислил, че не са истински, защото рядко се случват такива камъни без никакви недостатъци.

— Камъните са наистина чудесни — промърмори Фердинанд. — Сега вече Зизи ще бъде моя. С този пръстен я купувам веднъж завинаги!

— Калман Майер ще се пукне от яд! — засмя се Питу. — А сега елате тук, млади приятелю, подпишете името на баща си!

Нещастният лекомислен младеж взе писалката. Той се поколеба още малко, гласът на съвестта му се опита да заговори, но в този момент Питу шепнешком започна да описва прелестите на гризетката от Латинския квартал, тъй че чувствеността замъгли разума на Фердинанд. Едно драсване на перото и престъплението беше извършено. Синът на съдията Бертулус стана фалшификатор.

Не го сдържаше вече в тясната стая. Трябваше да излезе навън, искаше час по-скоро да получи наградата за престъпното си лекомислие. Питу уви кутийката с пръстена в хартия, подаде го на Фердинанд, който я сложи в джоба си и бързо излезе. На вратата се извърна още веднъж и помоли гърбавия евреин:

— Не ме правете нещастен, изпълнете клетвата, която ми дадохте! Не показвайте никому полицата. Иначе ще ме тласнете към смъртта и ужасен позор ще покрие главата на стария ми баща!

— Аз се заклех, че докато полицата е в касата ми, никой няма да я види — отговори строго Питу. — Вие ме обиждате, като се съмнявате в мене, господин Бертулус!

— Извинявайте, не исках да ви обидя. А сега сбогом!

Нещастникът се отдалечи бързо. Гърбавият Питу се изсмя подигравателно.

— Глупак! — отсече той. — Дадох ти фалшив пръстен и фалшива клетва. Защото брилянтите, които сложи в джоба си, не струват нито франк. А що се отнася до клетвата, аз се заклех само, че докато е в моята каса, никой няма да види полицата. А тя няма да бъде в моята каса, когато утре я предам на твоя баща, съдията Бертулус.

Подлецът се оттегли засмян в своето змийско гнездо.

С големи неспокойни крачки съдията Бертулус кръстосваше из една от стаите на своя дом. На креслото до прозореца седеше достойната ръководителка на неговото домакинство госпожица Риголет и следеше с плах поглед движенията му. Госпожица Риголет беше вече прехвърлила петдесетте, но продължаваше да се облича доста младежки с палаво кокетство, предназначено, може би, за сърцето на съдията Бертулус.

Обаче в този момент съдията не изглеждаше ни най-малко разположен да обръща внимание на поувяхналите прелести на госпожица Риголет, защото очите му гледаха сърдито, а от устните му се отронваха откъслечни изречения и думи, от които се разбираше, че съдията се намира в отвратително настроение.

— Боже мой, изслушайте ме най-сетне! — реши се госпожица Риголет. — Чакайте да ви кажа няколко думи. Работата съвсем не е толкова страшна, колкото вие си я представяте… Младежко лекомислие и нищо повече. Вие знаете, че Фердинанд има чудесно сърце.

— Колко чудесни сърца са пропадали заради такова лекомислие и слабохарактерност! — прониза я с поглед Бертулус. — Най-добрите инстинкти и заложби на човека могат да бъдат задушени от безволието. Помнете ми думата, госпожице Риголет, синът ми един ден ще ми стовари срам на главата.

— Пази Боже! — възкликна старата госпожица. — Не, господин Бертулус, нашият Фердинанд няма да направи такова нещо!

— За съжаление, ще стане тъй, както го предвиждам! — изрече глухо съдията, като въздъхна и се отпусна на едно кресло. — Аз и без това вече разбирам откъде взема средства за своя разточителен живот. Какво ще кажете, госпожице Риголет, ако ви съобщя, че Фердинанд е подарил вчера на една гризетка от Латинския квартал брилянтен пръстен за две хиляди франка?

— Ужасно! — изпъшка госпожица Риголет и лицето й стана тъмночервено от срам. — На една гризетка ли казахте? Това е, доколкото знам, една неморална жена. Моля ви се, господин Бертулус, не говорете в мое присъствие за такива жени!

— Трябва да говоря с вас за това, госпожице! — надигна се съдията и прекара нервно пръсти през побелялата си коса. — Аз нямам никого другиго, комуто бих могъл да се доверя, а Фердинанд започна вече да ми създава сериозни грижи. Представете си, снощи отивам в клуба да изиграя партия „омър“, да се поразтуша малко от неприятностите, които ми създава процесът на Естерхази. Между старите ми другари, с които се срещам от двадесет години, в клуба се оказва и известният парижки бижутер Хамаранд. Вие може би знаете, госпожице Риголет, че Хамаранд е баща на съпругата на нещастния капитан Драйфус. Чудесен човек, когото винаги съм уважавал. Щом влязох в игралната зала, Хамаранд се приближи до мен.

— Само две думи, любезни Бертулус — ми пошепна той. — Искам да ви питам нещо.

— Стари приятелю — му казах, като се оттеглих с него в един ъгъл на салона, — вие знаете, че съм винаги на ваше разположение, но ако въпросът ви засяга процеса на Естерхази, по-добре не ми го задавайте. Дори и брат да ми бяхте, нямаше да ви отговоря.

Хамаранд поклати отрицателно глава.

— Не се касае за работите на моята нещастна дъщеря — отговори той, — а за вашия собствен интерес, господин Бертулус. Считам за свой дълг да ви обърна внимание върху един факт, който може би, ще ви бъде много неприятен.

— Можете да си представите, госпожице Риголет, как наострих уши и колко внимателно се вгледах в лицето на събеседника си.

— Представете си — продължи Хамаранд, — преди около два часа, когато моите младежи се канеха да затварят дюкяна, при мен влезе съмнително накичена, красива млада дама и пожела да говори с мен. Щом я разгледах по-отблизо, я познах. Ние, бижутерите, трябва да познаваме хората, които могат да ни причинят щети и затова притежаваме, подобно на полицията, сбирка от портрети на престъпници. Действително, в дадения случай не се касае за престъпничка, а за една известна полусветска дама от Латинския квартал на име госпожица Зизи. Нейната „специалност“ е съблазняване на младежи от видни и богати семейства. В това отношение има големи успехи. Колко младежи, пристигнали в Париж с големи надежди, богато снабдени от родителите си със средства, за да учат и завършат образованието си, са били съблазнявани от нея и не само те са били съсипвани материално, но и техните семейства.

— Опасна жена! — неволно прекъсна бижутера. — Тази госпожица Зизи би трябвало да бъде обезвредена!

— Да, само ако законите предвиждаха някакви наказания за такива жени! — съгласи се гневно Хамаранд. — Но нищо подобно няма! Един търговец, който помогне на друг при нужда и му вземе девет процента, вместо шест, бива затварян, но спекулантите с женските съблазни закон не ги лови! Тези жени са вампири, които не пускат жертвата си, докато не изсмучат и последната й капка кръв! Но да оставим това, законът винаги ще съдържа празноти в това отношение, защото за престъпленията поради женска красота не са виновни хората, а самата природа… Да се върнем на думата си за госпожица Зизи! Тя ме погледна с най-приятната си усмивка и извади от джоба си хубава кутийка.