Там, където Тапашос1 се влива в Амазонка, се простират безкрайни девствени гори. Те обхващат цялата област от реката до границата на Френска Гвиана. Да се опише дивата, романтичната красота на тия гори е невъзможно, защото това, което там е направила природата, не може да се предаде с.думи.

На една квадратна миля могат да се срещнат повече от сто вида дървета. Лиани и какви ли не паразитни растения обвиват тия хилядолетни стари дървета. Преплетеният клонак образува дълги стени и за да може човек да мине, трябва да си пробива път с брадва или с нож. По високите върхове на дърветата се люлеят зелени папагали, синьо-червени лъскави колибри, пъстри косове, бразилски кълвачи с малки главички и стотици други видове птици. Големи стада маймуни се крият зад огромни листа. Страхливи рогачи, грациозни сърни, щрауси и зебри изпълват гората. Но в тях живеят и много опасни животни. Тежко на този, който срещне мечка, пантера, леопард или ягуар.

С една дума, тези девствени гори приличат на онзи земен рай, от който Адам и Ева са били изгонени по заповед на господ. Разликата е само тази, че хората сами бягат от този рай, щом се убедят, че не могат да живеят в него. А онзи, който се заблуди в безкрая му, е безмилостно осъден. Той става жертва на хищно животно или загива в някое блато.

Колкото човек се приближава към Френска Гвиана, девствената гора добива все по-страшен вид. Дървесата стават така гъсти, че слънчевите лъчи не могат да проникнат през листния покрив на гората. Затова в тези гори владеят вечен полумрак и влага. Там се намират известните блата на Френска Гвиана, препълнени с безбройни опасни животни.

Далече от блатистата област на Френска Гвиана, там, където се съединява райската гора с Бразилия и където романтичността и девствеността й пленяват човешкото око, през едно горещо утро четирима души бяха легнали под сянката на гигантско мангово дърво. Големите му корени приличаха на нокти на фантастично същество и се простираха до едно малко застояло езеро. Изглежда, че пътниците нарочно бяха избрали това място край езерото, защото там беше по-прохладно, отколкото в гъстата девствена гора. Те бяха легнали върху вълнени постелки, навярно с намерение да прекарат горещия ден в сън.

Сред пътниците веднага се познаваха Алиса и Херманса. Пътуването през девствените гори бе направило американката още по-свежа и пъргава. Красивите й сочни страни бяха покрити с нежна руменина, а от полузатворените й очи понякога блясваше лъч на енергия и решителност. Спящата до нея Херманса обаче изглеждаше болнава. Лицето й бе бледо и посърнало, а очите й — заобиколени от тъмносини кръгове. Тя спеше неспокойно. От време на време прошепваше някоя дума или се стряскаше. Студена треска мъчеше болното й тяло. Тази пожертвувателна жена, искрена и вярна съпруга, която се изложи на най-големи опасности и обходи страшните бразилски гори, за да намери обичния си мъж и да го избави от пленничеството, се разболя опасно. От една седмица страдаше от треската, която често покосява чужденците в Бразилия, мъчи ги с месеци, докато най-после ги умори.

Малко настрана от жените спяха двама мъже. Единият от тях — рус великан — хъркаше толкова силно, че плашеше малките птички из шубраците. Това бе Клаус Грот, капитанът на парахода „Бригита“, останките на който се намираха на морското дъно.

— Проклети Равелак! — мърмори спящият и се обръща тежко на другата си страна.

В съня си, както и в будно състояние, капитанът се занимаваше постоянно с мизерния престъпник, който потопи парахода му. От оня миг, когато видя гибелта на „Бригита“, този добродушен германец мислеше само за отмъщение. Клаус Грот очакваше походът през бразилските гори и блата към Каена да доведе не само до освобождаване на нещастния капитан, но до отмъщаване на подлия Равелак, който, след като избяга от „Бригита“ със спасителна лодка, без съмнение се криеше някъде из тия места.

В неспокойните си сънища добрият германец често биеше наоколо с юмруци и понякога удряше спящия до него съсед, не друг, а Емил фон Пикардин, който се намираше постоянно в опасност да получи юмручен удар, предназначен всъщност за предателя Равелак.

Съвсем други бяха сънищата, които вълнуваха душата на Емил. Пред него се появяваше прелестно момиче с нежно, мило лице. Младежът чуваше сладостен глас. Той слушаше нежно звучна песен от руската степ, песента, която някога плени сърцето му.

Емил фон Пикардин сънуваше Павловна. Неговият полубуден дух виждаше там, в бразилската девствена гора любимата си и чувстваше, че я държи в обятията си и я притиска сладостно до гърдите си, сякаш е вече негова съпруга. Той вярваше, че Павловна се намира в Париж, обкръжена от блясък и богатство. Живееше с надеждата, че нейната красота, нейната чистота и девственост се закрилят от любящ баща!

Лека ръка го побутна по рамото и той се събуди от сладките си сънища. Клетият Емил се намираше в девствената гора на Бразилия, а Павловна беше далеч от него. Над него се бе надвесила Алиса Тери.

— Бароне, извинявайте, че нарушавам съня ви — каза американската детективка, — но трябва да говоря нещо с вас докато приятелите ни още спят.

Пикардин стана веднага.

— Госпожице Тери — разсъни се начаса той, — говорете, ще ви изслушам внимателно, тъй като от вашето лице виждам, че ще ми съобщите нещо важно.

— Не се лъжете — кимна американката — и може би сте разбрал, че се касае за Херманса.

— Нашата приятелка е болна — въздъхна баронът тежко.

— Горката е толкова болна, че не може да продължава пътешествието. Страда от треска и ако продължим с нея, значи да си играем с живота й!

— Какво да се прави? — възкликна Емил фон Пикардин.

— Трябва да се върнем в Пара2, откъдето тръгнахме.

— А какво ще правим в Пара?

— Там постоянно има параходни съобщения с Ню Йорк. Ще се качи на параход и ще избегне лошия климат, който не й позволява да оздравее. Пари имаме достатъчно. Както знаете, при потъването на „Бригита“ сполучих да спася три хиляди фунта стерлинги в английски банкноти.

— Тези пари бяха благодат за нас — спомни си Пикардин, — тъй като без тях не бихме могли да купим нищо в Пара, където пристигнахме с лодката си.

— Херманса трябва да се върне — продължи Алиса. — Тя ще пътува от Пара за Ню Йорк, а оттам за Париж. Вярвайте ми, приятелю, болестта, която мъчи съпругата на капитан Драйфус, е опасна. Тя не казва, но аз зная, че мисълта за детето й, за малкия Андре, ще я довърши.

— Тогава още днес всички трябва да се върнем в Пара!

— Всички ли! — учуди се Алиса. — О, не, любезни бароне. Що се отнася до мене, аз ще следвам плана си. Дойдох в тази страна да спася нещастния капитан Драйфус от Дяволския остров. И ще го направя, ако не ми попречи смъртта?

— Но вие не можете да го сторите сама — възпротиви се Пикардин. — Вие сте слаба жена, как ще успеете да преминете без мъжка подкрепа блатистите места на Гвиана, за да достигнете невредима в Каена?

— Няма да бъда сама, капитан Клаус Грот ще ме придружава.

— А аз?

— Вие ще отведете Херманса в Пара. Пикардин понечи да възрази, но не можа, защото Херманса се беше събудила и повика Алиса, която веднага отиде при приятелката си. Болната й подаде ръцете си и американката почувства, че са горещи и сухи.

— Усещам, че ме тресе — потръпна Херманса. — Боже мой, няма да мога да продължа пътешествието и ще умра тук, в гората, без да видя нещастния си съпруг. Каква страшна съдба!

— Няма да умреш — успокои я Алиса. — Ти си млада и тялото ти ще се справи с треската. Ще ти дам таблетка хинин, той ще ти помогне.

Алиса отиде до дървото, до което се намираше багажът на пътниците. Тя извади от една чанта сребърна кутийка, в която се намираше хининът. Емил фон Пикардин се отдалечи малко и запуши цигара. Клаус Грот, току-що събудил се, се надигна и разтърка очите си.