— Капитане, подръжте за минута тази кутийка — помоли го Алиса. — Искам да изправя малко нашата болна. Пазете кутийката като очите си, защото нямаме повече от това скъпоценно лекарство против треската.

— Къде са негрите? — запита капитанът, като се озърна на всички страни.

— Отидоха малко напред, за да изследват пътя и да го освободят от шубраците и други препятствия.

Пътниците не биха могли да навлязат в опасната девствена гора без опитни предводители. Алиса Тери бе наела от Пара двама негри за похода си през бразилските гори. Чернокожите познават добре околността и са крайно нужни при подобно пътешествие. Те носеха багажа на пътниците и им проправяха път през гъстите гори с острите си брадви и ножове.

— Госпожо Драйфус, как сте? — обърна се капитанът към болната, след като взе кутийката с хинин.

— За съжаление, не много добре — отвърна бързо американката и се обърна към Херманса.

Добрият Клаус Грот не беше се събудил окончателно. Той все още се намираше в полусън. След като избърбори няколко пъти името Равелак и изрече няколко псувни, очите му се затвориха, а главата му клюмна почти до кутийката с хинин, която се намираше в скута му.

Зад мангановото дърво внезапно се чу неясен шум. Сякаш човек вървеше бос, за да не го усетят. Обаче не беше човек, а маймуна с необикновено голям ръст. Тази порода маймуни са извънредно пъргави животни, притежават огромна сила, катерят се с голяма ловкост и умеят да се прехвърлят от дърво на дърво, без да слизат на земята. Те са добродушни, но могат да станат и опасни, ако се разсърдят.

Маймуната се приближаваше бавно и предпазливо към пътниците, постоянно се озърташе и махаше с опашката си. Но най-чудното беше това, че тя имаше завързана бяла кърпа на врата си. Навярно я бе намерила или откраднала и, видяла, че хората си завързват подобни кърпи около врата, е направила същото.

Маймуната бе забелязала седящия до дървото капитан. Види се, неподвижността на спящия човек я бе подбудила да го наблюдава по-отблизо. Тя се приближи на три крачки и се спря зад него. Намръщи грозното си лице и белите й остри зъби се показаха. Тя вдигна безшумно пръта, който държеше в ръка над главата на капитана. Стойката на тялото й бе заплашителна, а лицето й — разярено.

Маймуната можеше с един удар да убие спящия човек. Тъй като никой не гледаше към него, животът му висеше на косъм. Провървя му, че Алиса му бе дала кутийката хинин. С това тя му спаси живота. През листата на мангановото дърво проникна слънчев лъч, който падна върху кутийката и полираната й металическа плоскост светна като огледало. Маймуната прояви любопитство, навярно й се стори, че това е някакъв плод. Поиска да я вземе. Скочи върху рамото на едрия силен мъж, хвана лъскавата хининова кутийка, а с другата ръка захвърли пръта, за да може по-добре да хване новата играчка.

При това нападение Клаус Грот се събуди веднага, скочи на крака, но в същата минута маймуната избяга към дървото и започна да се катери по него.

Капитанът помисли, че го е нападнал човек. Мислите му веднага се отправиха към този, когото мразеше най-много на света:

— Равелак! — извика той. — Подлецо, крадецо, убиецо, и в гората ли човек не е спокоен от тебе?

Алиса се спусна към капитана, защото беше чула вика му и шума от бягащата маймуна. Американката хвърли бегъл поглед към мангановото дърво и веднага разбра какво се бе случило.

— Да, това е маймуна — съгласи се капитанът, — но толкова прилича на подлеца Равелак, та помислих, че този нехранимайко ме е нападнал.

Той извади голям нож от пояса си и се спусна да убие маймунката. Алиса забеляза в маймунската ръка блестящата кутийка. Тя побледня и задържа Клаус Грот.

— Нещастнико — скара му се тя, — какво си направил? Оставил си маймуната да открадне кутийката, в която се намираше всичкият ни хинин. Трябва да я вземем, иначе Херманса е загубена.

— Проклети разбойнико! — кресна капитанът. — Ще те окова и вържа, ако те хвана. Ела по-бързо, за да опиташ ножа ми!

— С ножа не ще можеш да направиш нищо — намеси се Емил фон Пикардин. — Тук може да помогне само пушката. Капитане, ще донеса пушката си.

Маймуната се беше покатерила на дървото и се държеше за голям клон. Тя се премяташе спокойно по дървото, оглеждаше грозния си образ в лъскавия капак на кутийката и тръскаше съдържанието й, което я развеселяваше.

Отдолу Клаус Грот я обсипваше с куп псувни и клетви. Разбира се, маймуната никак не се впечатляваше от тези думи.

Емил се приближи предпазливо с пушка в ръка към дървото. Маймуната не се и опитваше да бяга, а гледаше с нарастващо любопитство блестящата цев на пушката, като че ли искаше да вземе и нея.

Пушката гръмна, маймуната издаде силен вик и падна на земята.

— Бароне, улучихте! — развесели се капитанът и изтича към умиращото животно. — Жалко, че не се яде?

— Кой ви каза, че не се яде! — изгледа го баронът. — Индийците ценят много месото й, но си имаме достатъчно дивеч, който е по-вкусен.

Куршумът бе пронизал главата на маймуната. До нея лежеше кутийката с хинин.

— Слава Богу, Херманса пак има лекарство! — каза Алиса, която също се беше приближила. — Но вижте каква кърпа има маймуната на врата си! Капитане, да не я е откраднала от тебе?

Клаус Грот бръкна в джобовете на палтото си и извади синя кърпа.

— Моите са все пъстри — отговори той, — но си спомням, че кърпата беше вързана около шията на животното още когато го видях.

— Тогава трябва да я е откраднала от друг човек — заключи американката. — Това е доказателство, че освен нас тук се намират и други хора.

Пикардин се наведе над мъртвото животно и развърза кърпата от врата му. Но едва беше хвърлил поглед върху бялата кърпа и уплашен извика:

— Вест! Тази кърпа съдържа известие. По нея има писано нещо!

Хермаса също беше чула вика на барона. Тя се надигна въпреки слабостта си и се отправи към другарите си.

Емил разстла кърпата върху стъблото на манговото дърво, така че всеки да може да види написаното с тъмночервена като кръв боя.

— Това са френски думи — разбра Херманса.

— Аз ще прочета известието — каза младият барон и започна: „Четирима пленници от Дяволския остров при Каена са избягали и се намират на около десет мили от границата, в блатистата област на Френска Гвиана. Намират се в плачевно състояние. Те са без достатъчно храна и оръжие и не могат да се защитават срещу дивите зверове, нито могат да убият дивеч за уталожване на глада си. Като последно средство те написаха тоя свой отчаян вик с кръв на бяла кърпа и я прикрепиха върху стъблото на близкото дърво, за да се знае за края на живота им.

Дано Бог скоро ни избави от мъките ни!“ След като баронът прочете това известие, сред пътниците настана мълчание.

Херманса заплака и се хвърли в обятията на Алиса.

— Моят мъж — изхлипа съпругата на капитана, — моят беден измъчен съпруг! Може би горкият се намира между тия, които преди смъртта си са съчинили това писмо, може би кръвта е негова. О, Боже, той гладува, той е заобиколен от диви зверове и когато ние стоим тук и четем известието му, може би той вече е мъртъв!

— Успокойте се, любезна ми приятелко — заутешава я американката, притискайки я нежно до гърдите си, — още не е доказано, че твоят съпруг, капитанът, се намира между тези четирима нещастници. А ако е между тях, бъди уверена, ще го спасим.

— Да го спасим! — погледна я тъжно Херманса. — Вярваш ли, че можем да му помогнем?

— Надявам се. Поне ще направим всичко възможно, за да спасим тези загубени бегълци. Нали, любезни ми приятели? — Алиса се обърна към капитана и барона. — Нали и вие сте на същото мнение: да не губим нито минутка и да изпълним този човешки дълг!

— Нито минутка! — извикаха Емил и Клаус Грот.

— Като претърсим цялата гора, ще ги намерим.

— В случай, че капитан Драйфус е между тях — започна отново американката, — ще изпълним целта на пътешествието ни. Ако не се намира между тях, поне ще получим подробни и необходими сведения за него и за Дяволския остров.