Но когато полковникът поиска да целуне девствените й устни, тя го отблъсна кротко:

— Не, Пикар, не ме целувай още. Не днес, недей докато не съобщим годежа си на света. Утре, когато обмислиш добре тая случка, попитай други хора за баща ми.

— Лучия, мила Лучия!

— Не, остави ме да се изкажа докрай — продължи тя и въздъхна. — Ти ще чуеш много неприятни неща за баща ми. Ще ти кажат, че не е придобил богатството си по честен начин. Не зная дали това е вярно. Зная само, че за мен е добър баща, обичащ и готов да се жертва за своята дъщеря. Пикар, когато обмислиш добре дали искаш да станеш зет на Пиер Натузиус, ела в нашата къща и искай ръката ми. Но каквото и да бъде твоето решение — добави тя с тих и скръбен глас, — винаги ще те обичам, Пикар! Заклевам ти се тук, понеже сме по-близо до небето, луната, звездите и чудесата на нощта, че никога няма да стана съпруга на другиго!

— Не, Лучия, не — извика Пикар с възхита. — Утре ще бъдеш моя годеница и в скоро време, ако иска Бог — моя жена!

Сега Лучия му протегна още веднъж ръка и горещото стискане сякаш се заби в сърцето му. Дъщерята на нотариуса взе малкия бележник и кърпичката си, които беше забравила на платформата, а Пикар се наведе над младия евреин, когото застреля по време на борбата. Мъртвият вече изстиваше. Полковникът претърси джобовете му, за да намери нещо, което да удостовери самоличността му. В джобовете се намериха едно скъсано портмоне, което съдържаше само няколко франка, една връзка ключове и една мръсна кърпичка.

— Значи още един непознат — промълви полковникът, като се изправи. — Но няма да остане така. В тая преоблечена като мъж жена познах любовницата на Естерхази, оная Помпадура, оная Обезобразена или госпожа Дьо Буланси, както обича сега да се казва. Още утре ще се разпоредя за арестуването на престъпницата и тогава ще излезе на бял свят онова, което сега се крие под булото на нощта!

Но Лучия му протегна умолително ръце.

— За Бога, Пикар — примоли се тя, — откажи се засега от намерението си да я викаш за свидетелка по това дело. Ще ни се отдаде друг случай да накажем тази проклета жена. Тогава ще опозорим нея и черния майор, но моля те, скъпи, отмини станалото с мълчание.

— Но защо, Лучия, защо да отложа моето отмъщение, моето удовлетворение?

— Защото в мига, в който съобщиш на полицията за станалото, ще унищожиш и честта ми?

— Лучия, твоята чест!

— Да, Пикар, женската ми чест. Какво ще каже за това лошият свят, който е склонен винаги да мисли и разпространява най-лошото, ако се научи, че съм била сама с теб в тая усамотена кула? Ще бъда загубена, Пикар, петното ще остане незаличимо върху мене.

— Разбрах, моя Лучия, имаш право. Каквото се случи тая нощ на Айфеловата кула, този мъртвец тук, без съмнение, няма да разкаже.

Той я хвана под ръка и я поведе надолу-по стълбата. В тъмнината, която ги обграждаше, тя се притискаше все по-силно и по-нежно към него. Стигнаха почти до края на стълбата. Внезапно Пикар се почувства прегърнат от две нежни ръце и една гореща целувка опари устните му. — Лучия, мое обично момиче, значи, все пак…

— Прости! Чувствата надделяха над разума ми… Макар и да не стана твоя жена, споменът за тоя миг ще ме придружава през целия ми живот.

Устните на влюбените се сляха още веднъж, после Лучия се изтръгна от прегръдките на Пикар и избяга.

Когато полковникът излезе от кулата, видя как леката и прелестна фигура на любимата му тичаше по Марсово поле и воалът й се развяваше от вятъра, сякаш го поздравяваше.

Лайб, жадният за наука Лайб, който беше дошъл от далечна Галиция в Париж, за да изучи под ръководството на вуйчо си вагабонтството и всички тънкости на занаята, който трябва да знае всеки модерен престъпник, лежеше сега мълчалив и неподвижен на платформата в Айфеловата кула. Той се беше проснал с широко разтворена уста и разперени ръце и крака, а стъклените му очи гледаха бездушно нагоре, към покритото със звезди небе.

От раната на гърдите му кръвта още бликаше. Да, драги приятелю Лайб, опасно е желанието да стане човек големец. Някой пропада още при първия опит. Да беше останал в Галиция, днес още щеше да се скиташ от село на село, зает с продажба на дреболиите си, които селяните обичаха да купуват от тебе. В най-лошото дъждовно, снежно и кално време ти трябваше да се луташ. Тежестта наляга, студът реже, пронизва костите ти, камшикът на селяните плющи по ушите ти, ако някой случайно си спомни, че си го излъгал безсрамно при последната сделка. Печалбата е малка, а трудът голям. Това наистина беше проклет живот, приятелю Лайб, но все пак живот. Дойде в златния, блестящ и великолепен Париж, където те теглеха твоите фантастични сънища. И сега? Бе застрелян в цветущата си осемнадесетгодишна възраст като бясно куче. Сега си един от ония, за които парижката полиция пише: „Един непознат бе намерен убит. Тялото му бе пренесено в моргата.“ Но не, както изглежда, твоето тяло може да се изпрати в голямата парижка изложба на мъртъвците. Ти имаш роднина, който те обича, един вуйчо, превъзходния господин Соломон Дулсети. Той ще ти приготви добро погребение.

Лихварят с бялата козя брада бавно се качваше нагоре по стълбата. Той носеше под мишница сгънат чувал. Дъртакът стоеше пред тялото на племенника си и го побутна с крак.

— Мъртъв! — измърмори евреинът. — Бог ме е наказал по най-ужасен начин. Страшен удар за мене — синът ми Питу изчезна. Хаим се подстригал и станал католически монах, а Лайб застрелян. Непоносим удар!

Две сълзи се отрониха от очите му и паднаха върху мръсната му брада. Той разгъна чувала.

— Какво да се прави? — продължи евреинът своя самотен монолог. — Лайб, помниш ли какво ти казах вчера, когато видяхме във водата моя приятел Мъртвешката глава? Смъртта си е смърт, а парите са пак пари. Е, добри ми Лайб, защо да не спечеля от твоето тяло няколко франка? Доктор Триколет вчера купи от мене слепеца, днес ще ми плати за застреляния. Любезни ми Лайб, не ме гледай така учуден. Ако аз бях мъртъв на твое място, не щеше ли да продадеш моето тяло? Ха-ха, зная, щеше да го направиш, иначе би бил лош търговец.

Смеейки се като побъркан, той напъха мъртвото тяло в чувала, завърза го добре и го затътри надолу по спираловидната стълба.

Пред вратата на кулата се намираше магарешка каруца, която беше пълна с дрипи. Соломон Дулсети скри чувала със страшното съдържание под тези дрипи. Тогава седна в каручката и подкара магарето.

Сутринта Лучия се срещна с баща си по време на закуска. На нотариуса му се стори, че дъщеря му е по-бледа от друг път.

Когато излезе слугата, който донесе кафето, Натузиус остави вестника настрана, наведе се над масата и запита:

— Е, дете мое, говори ли вчера с полковник Пикар?

— Да, тате, срещнах се с полковника в Айфеловата кула.

— И какъв е резултатът?

— Съобщих му какво сме научили за делото на Естерхази и какво знаем за госпожа Дьо Буланси.

— Много добре, дете мое. А какво ти каза полковникът. Ще се възползва ли от нашите съобщения? Можа ли поне да разбереш дали полковникът мрази този, когото ние преследваме и презираме?

— Татко, в това отношение можеш да бъдеш спокоен. Естерхази няма по-върл неприятел от Пикар. Но омразата на полковника е по-благородна от нашата, защото не произлиза от частни разпри, а от нравственото му убеждение, че злото трябва да се накаже и изкорени.

Лучия каза тези думи с тъга, но после се замисли. Тя не искаше да повери на баща си тайната на своето сърце и да му говори за отношенията, които се породиха миналата нощ между нея и Пикар. Нотариусът трябваше да чуе тази вест от полковник Пикар, когато поиска ръката й.

Горката не можа да мигне цяла нощ. Тя виждаше непрестанно хубавия мъж и й се струваше, че чувства още горещата му целувка по устните си. Да, Лучия разбираше ясно какво е истинска любов. Беше я обзело сладостно чувство, което не е изпитвала никога досега.

Натузиус забеляза промяната, която е станала от вчера с дъщеря му. Без да предчувства ни най-малко самата истина, той хвана ръката на Лучия и я погледна мило и загрижено.