— Благодаря на Бога, че го е направил — каза Пикар. — Съдбата на Лучия щеше да бъде страшна с този подлец. Но не, Лучия сама щеше да разбере черния майор и да го отблъсне от себе си с отвращение. Сега тя е свободна и нищо не ми пречи да спечеля сърцето й… Нищо ли? Този въпрос премина като изгарящ дъх през устните му. Странна сянка помрачи неговото лице и устните му трепнаха. Може ли наистина да направи своя жена това момиче, бащата на което хората сочат с пръст, наричат го лихвар, подъл адвокат и забогатял по мръсен начин изнудвач?

Страшна борба се разрази в гърдите на благородния човек. Пикар беше научен да отмъщава смело на всеки неприятел, но най-безпощадно на този, който носеше в собствената си душа. В този миг той се възправи срещу предразсъдъците и неправдите, които произлизаха от тях.

— Кой би се одързостил да припише на това дете бащината му вина? — извика той. — Кой би обвинил Лучия, че е дъщеря на човек, който е безчестен? Тя сама не споделя това, тя е честно и добро момиче, а човекът, на когото протяга ръка, е достоен за любовта й. Аз не искам, както Естерхази, парите на нейния баща, искам само нея…

Думата замръзна на устните на Пикар. Очите му се втренчиха към входа на платформата. Три фигури се изкачваха по стълбата, огрени от светлината на луната. Едната от тях, която вървеше в средата, беше преоблечена жена. Мъжкото облекло, което носеше, не можеше да прикрие пола й. През лявата страна, по лицето на тази жена, се простираше като бразда белег, който минаваше през устните и завършваше до брадичката й.

— Обезобразената, Помпадура, госпожа Дьо Буланси!

Тези три имена минаха като мълния през главата на Пикар. Споменът за това, което му съобщи преди малко Лучия за любовницата на Естерхази, беше още съвсем пресен в паметта му, когато позна преоблечената жена.

Но кои бяха придружителите й?

Единият от тях, който вървеше от дясната й страна, бе старец с бяла козя брада, голям орлов нос и мършава фигура, а другият беше още млад мъж, чието грозно жълтеникаво лице ясно показваше, че е от еврейски произход. Ако Пикар беше живял разточително както много от неговите другари и беше принуден поради това да прави заеми, щеше да познае лихваря Соломон Дулсети. А в младия мъж щеше да разпознае пристигналия от Галиция негов племенник господин Лайб.

Но Пикар никога не бе имал среща с подобни личности, затова двамата придружители на Помпадура му бяха непознати.

— Какво искате, кои сте вие? — извика Пикар. Същевременно ръката му се плъзна в джоба на пелерината, където се намираше револверът.

Но той не успя да го извади.

Соломон Дулсети, който държеше досега ръцете си отзад, се спусна и хвърли във въздуха странен предмет. Това беше примка, която евреинът стискаше за единия край и която хвърли изкусно върху главата на Пикар. В следната минута полковникът се почувства обгърнат от гъста, здрава тъкан. Опита се да се освободи, но силното дръпване на мрежата от племенника на евреина го повали на пода. В този миг от гърдите му се изтръгна отчаян вик — същият, който Лучия чу няколко етажа по-долу. Нападателите се наведоха над мрежата като рибари, които са хванали голяма риба и внимават да не би да я изтърват в морето.

Соломон Дулсети и племенникът му хванаха беззащитния Пикар. Полковникът не изгуби съзнание, но се чувстваше загубен. Той не виждаше как да се измъкне от ръцете на тези убийци. Мрежата му пречеше и сковаваше движенията му.

— Дайте наградата на шпионина! — заповяда преоблечената жена на своите помощници. — Заслужи си я. Сега вече не ще подслушва. — Тя се наведе над поваления и го погледна в очите. — Ето твоя край, полковник Пикар — продължи с демонска насмешка. — Ти преследваш граф Естерхази и искаш да унищожиш всички негови намерения, но една жена те надхитри. Утре ще намерят разпокъсаното ти и обезобразено тяло пред Айфеловата кула, а твоята вакантна длъжност в генералния щаб ще заеме майор Естерхази.

— Блуднице! Престъпнице! — изпъшка Пикар. — Ще дойде ден, когато ще висиш до черния майор на бесилката!

— Но преди това пък ще имам удоволствието да ти приготвя една разходка във въздуха. Жалко, че няма да чуя, когато се строшат костите ти там долу. Вдигнете го!

Двамата евреи вдигнаха полковника с удоволствие. Но това не стана без борба. Най-после Соломон Дулсети хвана жертвата за главата, а Лайб за краката и се приближиха до оградата. През време на борбата Пикар успя, обаче да извади револвера от джоба си. Когато двамата мъже се готвеха да го вдигнат вече над оградата, той хладнокръвно провря цевта на оръжието през дупка в мрежата.

Пикар се прицели и дръпна спусъка на револвера. Гърмежът се разнесе и полковникът разбра, че улучи. Лайб изпусна мрежата, хвана се с две ръце за главата и рухна на платформата. Соломон Дулсети изплашен извика, заряза мрежата и се спусна към племенника си.

— Соломон, дръж го! — извика Обезобразената. — Помогни ми да го задържим, той се освобождава от мрежата! Загубени сме. О, полковник Пикар, още не си спечелил играта!

Любовницата на черния майор се хвърли върху Пикар като се мъчеше да го увие в мрежата. Макар полковникът да се опитваше с всички сили да се освободи от здравата примка, той не успя. Дяволската жена го увиваше все повече и повече. В това време и Соломон Дулсети се вдигна от пода, където лежеше трупът на Лайб и се спусна със злоба към Пикар.

— Ти ми го уби! — извика евреинът. — Кръв за кръв! Живот за живот! Ще ти прережа гърлото.

В ръката на стария злодей блесна голям касапски нож. Още минута и щеше да се случи непоправимото. Но внезапно женски глас извика зад убийците с безстрашна твърдост:

— Полицаи, тук са тези, които търсим! Обезобразената отскочи с дива клетва от жертвата си и се отправи към стълбата. Същото направи и Соломон Дулсети. Страхът да не попаднат в ръцете на полицаите накара двамата престъпници да го ударят на бяг. В същия миг Пикар видя стройна женска фигура да се навежда над него, да развързва примката, за да го освободи.

След минута той се изправи на крака.

— Госпожице Натузиус — промълви той трогнато. — Лучия, вие ме избавихте. Значи на вас трябва да благодаря за живота си, който без вашата смела постъпка щеше да бъде загубен!

Гореща червенина обля лицето на момичето. Пикар протегна ръце към нея. С щастлива усмивка тя ги пое в своите.

— Господин полковник, не съм направила нещо особено — каза тя с ясен и спокоен глас. — Само изплаших престъпниците и ги принудих да избягат. Но се радвам от дълбочината на сърцето си, че армията ни има един честен офицер, а светът — един човек, който обича правдата.

Пикар се поклони учтиво и целуна двете ръце на момичето.

— Госпожице — прошепна той, — заклевам се в честта си, че никога няма да ви забравя. Благодаря ви, Лучия, благодаря ви! И като доказателство за голямата ми преданост към моята нежна избавителка, подарявам ви това, което без вас навярно щеше да бъде загубено — моето сърце!

— Господин полковник, господин полковник Пикар — развълнува се Лучия, — приключението, което преживяхме сега, ви е трогнало толкова, че не сте вече господар на собствените си мисли и чувства. Значи в знак на благодарност ми подарявате сърцето и ръката си? О, господин полковник, това звучи почти като че ли се смилявате над мене и искате да компенсирате разочарованието, което ми причини граф Естерхази!

Тя се обърна настрана. От очите й потекоха сълзи. Сега Пикар не можа да се въздържи. Той прегърна това толкова скъпо за него момиче и го притисна леко към гърдите си.

— О, Лучия — извика пламенно русият полковник, — в час като този не трябва да има никакви недоразумения или излишни комплименти. Лучия, аз те обичам, обичам те заради теб самата. Моля те, остави бедния полковник Пикар, който не може да ти даде богатство и графска титла, да стане твой съпруг, твой покровител!

Лучия опря глава на рамото му. Лицето й блестеше от истинска сериозна и голяма любов. Погледна го и изрече тихо:

— Обичам те, Пикар.