Дяволският план на черния майор беше скроен. Естерхази се огледа още веднъж в голямото стенно огледало, после излезе от къщата си, нае кабриолет и се отправи към „Грандхотел“.

Княз Стефан току-що се беше върнал от клиниката на Пастьор, където трябваше да остави обичната си съпруга, и прислужникът в хотела му донесе картичката на граф Естерхази. Двамата братовчеди се поздравиха сърдечно, но в основата на тази сърдечност имаше разлика: сърдечността на Стефан беше истинска, а на Естерхази — притворна. След поздрава Стефан разказа на майора нещастието, което сполетя съпругата му, а когато му съобщи, че беше принуден да я остави в клиниката на Пастьор, очите му се насълзиха и той не можа да скрие голямата си скръб.

Естерхази започна да го утешава и насърчава.

— Драги братовчеде — каза той, — това не е толкова опасно. Твоята съпруга няма да пострада и ти не трябва да скърбиш толкова. Виждам, че ще бъда принуден да те поразвеселя малко. В Париж има много развлечения и ще можем да се забавляваме отлично.

— Временно ще трябва да се откажа от всяко забавление — отговори княз Дубиски. — Грехота и безсъвестно ще е от моя страна, ако се забавлявам и пирувам в Париж, а обичната ми Юлиана пъшка в болницата. Освен това трябва.да изпълня и друга важна мисия, която е свързана с една горчива тайна от моя живот.

Той замълча съкрушено, после погледна в очите братовчед си.

— Историята е къса и естествена — започна Стефан. — Преди десетина години любих една циганка, от която имах дете — момченце. Баща ми виждаше в Мелиора — така се казваше циганката — умишлена прелъстителка и я изпрати с цялата й дружина зад граница. Пет години по-късно, след смъртта на баща ми, циганката се върна в Красногорка, донесе ми едно момченце и ми каза, че е нашето дете. Юлиана се смили над момченцето, позволи ми да го приема вкъщи и да го възпитам като мой син. Но сега имам доказателства, че детето е чуждо, т.е., че циганката го е откраднала от Париж.

— Това е цял роман — прекъсна черния майор разказвача.

Преди князът да отговори, вратата на съседната стая се отвори и влезе Андре.

— Татко, виж тези хубави картички — извика той зарадван и вдигна куп пъстри картички, които преди няколко минути му беше подарил келнерът, — по тях има изобразени много животни и хора.

Естерхази се учуди, като видя момченцето. Думите, които искаше да отправи към Стефан, затъкнаха гърлото му. Наистина, черният майор не можа със сигурност да познае кое е това момченце, но чертите на лицето му напомняха неволно на един мъж, когото познаваше твърде добре.

— О, каква поразителна прилика — промърмори си Естерхази и се обърна към братовчеда си:

— Ти нямаш ли някаква следа къде трябва да търсиш родителите на това момченце?

— Разбира се. Мисля дори, че ги познавам по име.

— А кои са те?

— Баща му е нещастният и според мене невинен капитан Алфред Драйфус.

— Андре! — извика черният майор и скочи като наелектризиран от мястото си. Името на момчето излезе от устата му, без да иска.

Стефан погледна учуден братовчеда си и хвана детето за ръчичката.

— Познаваш ли момченцето? — запита той.

— Разбира се, че го познавам — отвърна Естерхази смутен. — Драйфус беше най-добрият ми приятел, преди да унищожи честта и щастието си чрез необмислената си постъпка. Да, това е синът му, неговият любимец, неговият малък Андре. О, къде бяха очите ми, че не видях това веднага! Ела при мене, мое добро, обично момченце, дай ми ръчичката си… Бедно дете, бедно сираче; о, колко съм щастлив, че ще мога да те заведа при бедната ти и нещастна майка.

— Това ще стане веднага — каза Стефан зарадван. — Ела, драги ми братовчеде, и ме придружи. Ще се отправим още тази минута при госпожа Драйфус и ще й предадем загубеното дете.

Стефан беше скочил от мястото си и искаше да позвъни за кола. Но Естерхази го спря.

— Не бива — каза той. — Не можем да отидем то-ку-тъй при нещастната госпожа. Горката може да пострада, ако види внезапно изгубеното си дете. Трябва да се подготви за тази голяма радост. Да, сетих се, госпожа Херманса Драйфус живее при богатата си сродница Дьо Буланси на Елисейските полета. Ще отида при нея и ще я подготвя за радостното събитие, после ще се върна и тогава ще я посетим заедно.

— Съгласен съм с предложението ти — отговори Стефан.

— Тогава да не губим време.

Естерхази взе шапката си и се отправи към вратата. На прага спря и се обърна още веднъж към Стефан.

— Драги братовчеде, не говори с никого за тази работа. Също така не споменавай името Драйфус, защото французите много го презират.

— Благодаря за добрия съвет. Ще изпълня всичко, което ми каза.

— Добре — каза черният майор. — След два часа ще се върна и тогава ще отидем заедно при госпожа Драйфус.

Около устните на Естерхази играеше коварна усмивка, докато слизаше по стълбите на хотела.

— Ха-ха — подсмя се той тихо, — моят братовчед Стефан може да се измами по-лесно, отколкото си представях. Няма съмнение, че ще влезе в примката ми. Ще стана притежател на Красногорка. Скроих чудесен план!

Не бяха минали два часа и пред „Грандхотел“ спря покрит файтон, от който слезе граф Естерхази. Не беше сам, придружаваше го една дама. Тя беше забулена и носеше черно облекло. Черният майор се озърташе често и бавно се качваше по стълбите на хотела.

— Рита — прошепна той на забулената дама, — знаете каква роля трябва да играете!

— Разбира се, господин графе — отговори дамата. — Казахте ми всичко, каквото трябва да говоря, и аз запомних добре всяка дума, като че ли играя тази комедия в „Комеди Франсез“. Освен това и госпожа Буланси ми даде необходимите наставления за ролята ми. Но бих желала да узная, дали полицията няма да се намеси в тази деликатна работа, защото нямам намерение да се влача из парижките затвори.

— Рита де Майо не е толкова страхлива — отвърна черният майор иронично — Зная, драга приятелко, че сте вършила много по-опасни работи. Не си ли спомняте как ми помогнахте да ограбя младия маркиз при госпожа Буланси? Тогава се намирахте в много по-голяма опасност, отколкото сега, защото този човек беше шпионин на враговете ми.

— Моля да не ми напомняте за този бедняк — каза Рита. — Той развали веселия ми живот. Струва ми се, че още чувам вика, с който ни прокле.

— Не мислете сега за него — продължи нетърпеливо черният майор. — Представете си, че трябва да представлявате съпругата на капитан Драйфус. Погрижете се да имате в запас няколко сълзи. Това е особено нужно за вашата роля. Нали можете да плачете когато искате?

— Може го всяка жена! — изсмя се тихо италианката.

Те стигнаха на първия етаж, където се намираха стаите на княз Дубиски.

— Рита, почакайте ме тук, докато ви повикам.

Естерхази искаше да тръгне, но италианката го хвана за ръката и го спря.

— Графе — каза тя, — страх ме е да не пострадам. Сърцето ми бие силно. Не зная защо!

— Глупости. Бъдете смела. Знаете, че ще получите от мене хиляда франка, ако изиграете сполучливо ролята си.

— Добре, вярвам ри. Но кажете ми, защо госпожа Буланси — вашата интимна приятелка — не играе сама тази опасна роля?

Естерхази започна да се ядосва.

— Госпожа Буланси щеше да направи това — обясни той тихо, с едва сдържано раздразнение, — но не може, защото момчето я познава. А освен това лицето й е обезобразено, та не може да представлява съпругата на Драйфус. Оставете ме. След няколко минути ще ви повикам и тогава всичко ще свърши. Парите са ви готови, само изиграйте добре ролята си.

Черният майор влезе в стаята на княза.

— Ето, върнах се, обични братовчеде — каза той и се отпусна като уморен на един фотьойл. — Беше трогателна сцена. Бедната госпожа Драйфус заплака от радост, когато научи, че изгубеното й дете е в Париж. Нещастната жена ме придружи дотук и чака в коридора за детето си. Мога ли да я повикам?

Вместо отговор Стефан побърза към вратата и я отвори.