— Милост — извика синът на Соломон Дулсети, — ще искам прошка от хетмана, ще му целувам краката, ако поиска, само не ме бийте, не ме мъчете. Боже милостиви, ще умра в ръцете на тези варвари.

— Едно, две, три! — изкомандва градоначалникът.

Камшикът плющеше и там, където попадаха ударите, оставяха кървава диря. Питу ревеше като животно. Задните му части приличаха на поле, орано с кървав плуг. Бяха му ударени точно двадесет и пет камшика. Казаците облякоха комисаря, без да обръщат внимание на раните му.

— Занесете ме в колата — простена французинът като се опомни. — По-добре е да страдам, отколкото да остана тук. Ще се махна оттук, ще замина за Екатеринбург. Там ще се излекувам и после, драги градоначалнико, ще чуете нещо и от мене.

Питу се опита да стане, макар че по панталоните му потече кръв.

— Ще останете тук! — заповяда градоначалникът. — Ще чуете една присъда на Върховния съд в Петербург, която се отнася до вас.

— Присъда, присъда ли? — прошепна Питу сломено.:

Градоначалникът плесна с ръце. Зелената завеса се повдигна още веднъж и се яви друго лице.

Питу се ужаси и главата му увисна на гърдите. Комисарят позна чиновника, който го бе завел в библиотеката на петербургската тайна полиция, откъдето той, след като го напи, открадна „Хрониката на опетнените“.

— Този е подлецът — извика изпадналият в мизерия мъж. — Този е разбойникът, който открадна най-ценната книга от библиотеката на тайната петербургска полиция. А мене погуби — децата ми гладуват, моята жена непрестанно ми се кара, целият ми живот е съсипан. Ще те удуша, куче такова!

Нещастникът се нахвърли върху Питу и започна да го дращи по лицето и по врата с ноктите си. Казаците едва изтръгнаха гърбавия от ръцете му. Той вече не приличаше на онзи, който беше преди. Беше унизен, бит и за един час беше остарял с десет години.

— Питу — погледна го градоначалникът, като разтвори документ, на който се виждаше голям печат, — слушайте присъдата си: Вие сте откраднал важна книга от петербургската полиция и имате в ръцете си тайни, чрез обнародването на които можете да нанесете голям удар на руската аристокрация и с това тя да изгуби авторитета си в отечеството и в чужбина. Върховният съд в Петербург ви осъжда да работите доживот в живачните рудници край Иркутск. Негово Величество царят е подписал присъдата.

Изтощен, Питу падна на пейката и загуби съзнание. Казаците го оковаха и го изнесоха навън, където чакаше кола, в която беше впрегнато голямо куче. Откараха го в болницата при другите заточеници.

— Той ще пътува с каруцата си — каза високият Иван, който стоеше на вратата и наблюдаваше сцената. — Нали казах на господин Питу, че ще се погрижа за изпращането му — двадесет и пет камшика му дадох за из път. Да, ние, руснаците, сме гостоприемни хора!

Граф Естерхази седеше на канапето в стаята и пушеше ароматни египетски цигари една след друга, като се опитваше да чете един новоизлязъл роман, но все не успяваше. Мислите му бяха заети с други неща, а не с влюбените, които играеха главната роля в романа. Най-после майорът захвърли книгата и стана.

— Просто да полудееш — мърмореше той, докато се разхождаше разтревожено по мекия килим. — От известно време насам ме сполетяват само нещастия. Като че изворът на щастието ми е пресъхнал или пък е залязла добрата ми звезда. Не успях да изиграя комедията на Матийо Драйфус, като наредих да му откраднат детето. От думите на Помпадура не мога да разбера нищо. Тя каза, че й отнели детето в някаква мелница при Белмари. Това ми се вижда чудно. Помпадура не е такава жена, на която лесно може да се отнеме това, което веднъж притежава. Ако не знаех, че ми е толкова предана, щях да мисля, че ме е измамила и че държи детето за свои цели.

Слугата влезе и прекъсна мислите на графа.

— Господин доктор Дюбоа моли да го приемете — каза той.

Естерхази трепна, но изведнъж се опомни.

— Доктор Дюбоа ли? Въведете го. — И след като остана за миг сам, заразсъждава трескаво. — Доктор Дюбоа, собственикът на лудницата, в която съм настанил Клаудина Лорет. Какво иска от мен? Да, аз му дължа десет хиляди, които му обещах, но трябва да си отиде както е дошъл, тъй като в момента нямам нито част от тази сума.

Вратата се отвори и доктор Дюбоа влезе. Той поздрави граф Естерхази. После сам заключи зад себе си и запита шеннешком:

— При вас ли е?

— Кой? — стресна се черният майор.

— Клаудина Лорет, лудата!

Графът побледня и се изсмя иронично.

— Господин докторе, аз ви предадох лудата, за да бъде добре пазена, а сега идвате и ме питате дали не е при мен. Къде ще е, ако не е във вашата лудница?

— Избягала.

Естерхази скочи, като че искаше да се нахвърли върху доктора.

— Нещастнико! — кресна му зло. — Оставили сте лудата да избяга?

Мъжът със златните очила вдигна смутено рамене.

— Навярно е много неприятно за вас — каза той, — много неприятно, но не мога да го променя. Една нощ жената пробила тавана на стаята си, отишла на покрива, оттам се спуснала по водостоците. Чудно ми е, как не е паднала.

— За двама ни щеше да бъде по-добре, ако се беше убила — продума черният майор, — но кога стана това?

— Преди четири дена.

— Едва сега ли ми го съобщавате?

— Преди това направих всичко, за да я заловя, претърсвайки всяка местност от Париж до Версай, но напразно.

Естерхази се хвана с две ръце за главата.

— Докторе — каза той на Дюбоа, — знаете ли, че невнимателното гледане на тази жена може да стане причина за моето опропастяване?

— Не, графе, мога да ви утеша.

Дюбоа сложи доверчиво ръката си на рамото на граф Естерхази и остро го изгледа през очилата си.

— Слушайте, майоре. Клаудина Лорет не беше луда, когато ми я предадохте. Не ме прекъсвайте, защото аз като лекар познавам хората и никога не ще повярвам това, което ще ми кажете. Клаудина беше душевно здрава. Но сега вече е болна.

— Значи, тя е…

— Луда — добави тихо Дюбоа.

На черния майор му стана по-леко.

— Следователно, аз съм изпълнил всичко, каквото искахте — продължи докторът. — Жената полудя в моето заведение и то благодарение на лошото отношение. От няколко седмици тя постоянно говореше неразбрано и даваше сигурни признаци, че е луда. Ако някой сега говори с нея, веднага ще познае, че е болна. Затова, граф Естерхази, вие няма от какво да се боите.

— Но кой ви каза, че се боя от нея? — извика високо черният майор. — Аз смятах Клаудина Лорет за луда, още когато ви я предадох.

Доктор Дюбоа го изгледа изненадан. Зениците на очите му се разшириха.

— Тъй ли се отнасяте с мен? — изкрещя той. — На мене ли искате да припишете престъплението, което извършихте? Вие обаче се лъжете. Искам възнаграждението си — десет хиляди франка, които ми обещахте. Ако до три дни не ми броите сумата — тогава знам как да постъпя.

Дюбоа взе шапката си, която бе оставил на един стол, и тръгна към вратата.

Естерхази разбра, че беше сгрешил. Лекарят се обърна и добави:

— Граф Естерхази, има долни хора, които не държат на думата си, и те приличат на вас. Всеки подлец се старае да угоди на другаря си, когато се отнася за някаква търговия, но вие сте от ония коварни мъже, които лъжат и съмишлениците, и помощниците си.

— Подлец! Какво дрънкате?

— Много повече ще дрънкам, ако до три дни не ми изплатите десетте хиляди. Ще съобщя всичко, ако ще и да бъда опропастен.

Той си отиде. Естерхази уплашено гледаше след него.

— Нищо друго не ми остава освен да му броя парите. Но откъде да ги взема? — засмя се тъжно той. — Кредитът ми е изчерпан и никой няма да ми даде назаем и пет пари. Сега бих искал да владея изкуството на бившия си тъст Мирович. Той можеше да се снабди с милиони, когато пожелае, макар и фалшиви.

— Нещастие ще се случи, ако не ме пуснете да вляза — чу се един познат на Естерхази глас. — Аз съм Соломон Дулсети и ако поискам, утре няма да прислужвате на графа, защото ще бъде заставен сам да си прислужва.