— Друг демон иде, за да ме терзае — прошепна черният майор и скръцна със зъби.

Влезе Соломон Дулсети.

— Пари ли искате? Сега нямам! — посрещна го Естерхази.

— Не мога да чакам вече — отвърна Дулсети. После измъкна от джоба си пакет книжа и ги вдигна над главата си.

— Неизплатените полици са неудържана честна дума. Бащата на красивата годеница се оказа фалшификатор, но защо трябва да фалирам аз? Господин графе, дължите ми четиридесет хиляди франка заедно с лихвите и лихви на лихвите. Вие ме излъгахте.

— Мълчи, или ще опиташ камшика ми! Соломон Дулсети се изкикоти. Графът взе камшика си.

— Когато имате нужда, съм добър, но щом поискам парите си — тогава искате да ме биете.

Страшно разгневен Естерхази се приближи до стария евреин и вдигна ръка да го удари. Но Соломон Дулсети не се боеше.

— Удряйте — извика той! — Поне ще изтърсите праха от вехтото ми палто, защото трябва да бъда чист, когато отида при военния министър.

— При военния министър ли? — стресна се Естерхази. — Какво сте намислил?

— Казвам ви, че веднага ще отида при Негово превъзходителство военния министър и ще му съобщя, че не сте изплатили полиците си.

— Какво ще спечелите, ако направите това, Соломон Дулсети?

— Поне ще си отмъстя.

— Не ще ли е по-добре, ако си получите четиридесетте хиляди франка?

— Да, но откъде да ги получа?

— Ако ми дадете три дни срок, ще ви ги изплатя. Евреинът се усукваше като змиорка.

— Искате пак отсрочка? — пъшкаше той.

— За последен път. След три дни ще имам парите.

— Не може, заклел съм се, че ще отида при военния министър. Ще отида в дома му и ще се върна, все едно, че съм бил при него.

— О, мъдри Соломоне — извика граф Естерхази, — вие сте изпълнил клетвата си, нали ще ме почакате три дни?

— Да, господин графе, но нито час повече.

— Добре.

— Ще ви помоля, като дойде срокът, изплатете ми четиридесет хиляди и останете в бъдеще мой клиент. Засега сбогом.

Лихварят излезе. Черният майор отиде към вратата, през която беше излязъл евреинът, и я заключи. После застана в средата на стаята. Очите му светеха, а лицето му бе бледо.

— Съдбата го искаше — каза той. — Тя сама ме тласна в бездната. Още веднъж трябва да сторя това, от което се страхувам. Престъплението, за което наклеветих Драйфус и което сам извърших, предателството, което ме спаси веднъж, трябва да го повторя! Но ако направя това, значи да нося сто крачки бомба, чийто фитил е запален. Може би не е толкова опасно. Веднъж вече успях да скрия вината си, но този път… Никой не се съмнява в мен в Генералния щаб. Ха-ха, граф Естерхази, бъди мъжествен, светът иска да бъде мамен и черният майор знае как да го прави!

На сатанинското му лице беше изписано твърдо решение. Майорът отиде в съседната стая, която му служеше за спалня. В нея имаше разни препарирани животни, между които и бяла птица — рибар.

Естерхази я взе и натисна дясното й око. Гърдите й се отвориха. Черният майор извади оттам няколко навити документа. Това бяха същите документи, които беше откраднал от бедния капитан Драйфус. Подлецът държеше в ръката си тези документи, които бяха погубили живота на един мъж, щастието и честта на една цяла фамилия!

Нещастният капитан би дал живота си, ако можеше да намери тези документи! На драго сърце щеше да умре, само и само да спаси честта си. Но кой можеше да помисли, че са скрити в тялото на една препарирана птица? Кой можеше да помисли, че този подлец, който се представяше за приятел на Алфред Драйфус, ги е откраднал, за да ги използва срещу капитана?

Беше дошло времето, когато трябваше да си помогне с тях. Черният майор може би не желаеше да извърши предателство, но обстоятелствата го заставиха да го стори. Дюбоа имаше да взема от него десет хиляди, евреинът четиридесет, а и останалите кредитори очакваха с нетърпение да им плати. Майорът трябваше да се снабди с пари. Водата беше дошла до устата му. Беше загубен, ако не предаде Франция.

Естерхази гледаше с трескави очи документите.

— Този, който има нужда от тези книжа, сигурно ще ми брои триста хиляди — каза си той. — Тези планове показват на враговете на Франция пътя, по който могат да навлязат в сърцето на страната! Сега на работа!

Той седна на масата и написа бележка, с която съобщаваше на началството си, че иска отпуск за четиридесет и осем часа, тъй като майка му лежи на смъртно легло. После извика слугата си Баптист, даде му писмото и обясни, че ще пътува. Графът облече шинела си, скри документите във вътрешния си джоб и излезе. Но едва бе изминал пет крачки и го спря един телеграфен раздавач.

— Вие ли сте господин Естерхази?

— Да.

— Има телеграма за вас.

Естерхази взе телеграмата, върна се у дома и я отвори. Студени тръпки побиха тялото му. Той остана толкова изненадан, че без малко щеше да припадне. Бързо прочете още веднъж телеграмата на глас:

— Майко — помисли си Естерхази, — ти напразно ме викаш, не мога да чуя тайната ти! Ако изпълня молбата ти, ще пропадна. Не мога! Не мога!

Ужасна борба бушуваше в гърдите му. Единственото същество, което обичаше, майка му, го викаше в смъртния си час. Струваше му се, че чува нейния глас, че вижда как простира ръцете си към него. Не, не, не смееше да се остави на това благородно чувство, което владееше сърцето му. Мъчителите му бяха дали тридневен срок и той трябваше да се възползва от тези три дни! Майорът сложи телеграмата в джоба си, извади часовника и го погледна. Беше пет след обяд. В седем трябваше да хване бързия влак за Брюксел. С него трябваше да замине, ако искаше да види още жива майка си. Имаше два часа на разположение да се приготви за път. Беше твърде малко, а той имаше да свърши още много работа.

— Майко, ще умреш, без да ме видиш — пошепна черният майор. — Ще умреш, без да си ми поверила тайната си и без да си успокоила разбитото си сърце. Но ако знаеш каква опасност ме застрашава, сама щеше да ми кажеш, иди и се избави, тъй като животът е за живите!

Естерхази излезе бързо. Той тръгна към къщата на Казота. Знаеше, че там ще срещне Помпадура. Съобщи на любовницата и шпионката си, че трябва да замине, но не и за къде и за какво.

— Помпадура, преобрази ме така, че никой да не ме познае! — помоли я той.

Обезобразената беше свикнала да се подчинява безропотно на този мъж и да изпълнява всяко негово желание. Тя боядиса черната му брада с бяла боя, после му сложи сива перука и постави широка шапка на главата му.

— Всеки, който те види, ще помисли, че си италиански художник — огледа го критично тя.

— Чудесна идея! — зарадва се Естерхази. — Ще успея, защото зная добре италиански.

Казота донесе хубава пътна чанта. Тя беше ушита със сърма и имаше монограм „А.Ф.“

— Ще се казвам Алесандро Фраскети — реши черният майор. — Алесандро Фраскети, художник от Неапол.

Най-после той се погледна в голямото стенно огледало и остана доволен от промяната си. Хубавата пелерина, широката шапка, кадифеният жакет и широките панталони от същия плат му стояха много добре. Черният майор изглеждаше на застаряващ, но доста интересен и привлекателен мъж.

— Помпадура — обърна се той към любовницата си, — вярвам, че ще се намери още някоя и друга жена, която ще се влюби в мене, въпреки че съм с бяла коса и бяла брада.

Лекомислените думи събудиха неочаквано ревност в сърцето на Помпадура.

— Ти отиваш при жена! — проплака тя горчиво. Ужасната мисъл, че друга жена ще притежава любовника й още повече засили любовта й към него.

Естерхази се изсмя.

— Щях ли да дойда при тебе да ме преобличаш, ако имах намерение да се срещам с друга жена?