Англичанинът обул бързо панталоните си и попипал джобовете, за да се увери, че трите му портфейла са в тях. Всичко било на място.

— Елате довечера в „Грандхотел“, там ще получите сто франка. Сега не мога да се бавя нито секунда повече.

Той наложил сивия си цилиндър и се спуснал по стълбите. Същата вечер Гаспар влезе в кръчмата ми, където го очакваха приятелите му, тъй като изтичал срокът на баса. В ръката си носеше пакет, увит в хартия. Сложи го пред нас на масата и като го отворихме, видяхме кафявите панталони на лорда. Във всеки джоб се намираха по пет хиляди франка. Гаспар не беше откраднал само парите на лорда, а и панталоните му. Той ни разправи как е постъпил и ние се смяхме много. Умният крадец бил приготвил всичко отрано и наел стая в същата къща, в която живеела шансонетката, и я обитавал няколко дни като беден шивач. Просякът, който ударил лорда по задника, бил самият Гаспар и при това успял да му разреже с нож панталоните. Накъсо казано — завърши Казота разказа си — втори крадец като него нямаше и между злодеите той си бе спечелил име, което бе заслужил напълно.

— Как го наричат? — попита Помпадура.

— „Човекът с хилядата пръста“. Макар че той има само десет, но те струват повече от хиляда.

— А сега упражнява ли занаята си?

— Не, защото го сполетя нещастие.

— Какво нещастие?

— Веднъж бил преследван от полицията и бил принуден да скочи от втория етаж на една къща. Гаспар мислел, че ще стигне долу със счупени кости, но нищо не му станало, той изчезнал пред очите на полицията и си дойде здрав вкъщи. На другия ден, когато пъхнал ръката си в джоба на една дама, за да извади портмонето й, паднал внезапно на земята и започнал да рита. Епилептични конвулсии го обзели. Скачайки от втория етаж, бе повредил нещо в мозъка си. От тогава рядко се захваща с професията си.

— През това време той е уредил дом, в който обучавал деца да крадат?

— Да, живее в една малка къща при вратата „Св. Дени“ и всеки го познава под името Гаспар Мурие. Това е фамилното му име — изпъчи се Казота гордо. — Пред света твърди, че училището му е за слабоумни деца, но всъщност неговите идиоти са най-хитрите момчета в Париж и съставляват апашката армия, която прави несигурни улиците на града. Те крадат като врани. Ах, бих желала и единственият син на Гаспар да не се откаже от това занятие. Брат ми е най-опасният злодей в Париж, а синът му на всяка цена иска да остане честен.

Казота прекъсна разказа си, като че ли съжалявайки, дето е подхванала тая тема.

— Къде е неговият син? — попита Помпадура. — Кажи ми нещо за него!

Казота поклати отрицателно глава.

— Махни се, не ме измъчвай повече — каза тя. — О, какви болки усещам, но тая жена няма милост към майка си. Остави ме в покой, говорих вече премного.

Помпадура знаеше вече всичко, каквото й беше нужно. Тя стана, подаде ръка на старата, канейки се да си тръгва.

— Пак ли ще ме оставиш? — изплака Казота. — Няма да ме видиш вече жива. Чакай малко, имам да ти кажа нещо!

— Бързай тогава, защото трябва да си вървя — подкани я безсърдечната й дъщеря.

— Исках да говоря с тебе относно погребението си — изрече замислено Казота. — Мисълта, че червеи ще изядат тялото ми, е грозна и непоносима.

— Да, това става с всички хора. Освен това ти си на шестдесет и седем години.

— И ти мислиш, че е време да умра! — прекъсна Казота дъщеря си. — Както виждаш, скоро ще изпълня желанието ти и тогава на теб ще остане всичко онова, което не мога да взема в гроба си: Но обещай ми едно нещо.

— Какво е то?

— Че ще ме облечеш в черните копринени дрехи, за да ме погребат с тях. В тях ме венчаха и ти знаеш, че обичах баща ти и не искам да се разделя с тях.

— Добре, обещавам ти!

— Ще се погрижа да узнаеш когато умра. Още ли играеш ролята на госпожа Буланси?

Помпадура наведе глава.

— Пази се — каза Казота тихо. — Любовникът ти скоро ще ти даде пътя и тогава ще бъдеш излъгана и нещастна.

— Лъжеш — извика Помпадура. — Естерхази ме обича.

— Това си въобразяват всички жени, които са хлътнали по някой мъж. Дадох ти съвет. Тази ни среща може би е последната. Сега си върви.

Помпадура се зарадва, че може най-после да излезе, спусна се към вратата и не чу думите на Казота:

— Мъчно ми е, че не мога да видя как ще се ядоса, когато приеме наследството. Ще й дам всичко, а черните копринени дрехи ще напълня с памук — нито една дреха още не е имала такъв скъпоценен пълнеж. У дъщеря ми няма и капка любов към мене, въпреки че съм била винаги добра към нея. Впрочем, какво ли иска да прави с Гаспар Мурие, това бих желала да узная. Може би ще сполуча да объркам сметките им, на нея и на черния майор, та да ме помнят! Старата Казота не е още умряла. Тя може да хапе!

После се замисли и сложи краката си до огнището, за да се стоплят.

Между това Помпадура, или както сега я наричаха госпожа Буланси, беше стигнала до ъгъла на улицата. Там я чакаше закрит файтон. Тя влезе в него и затвори бързо вратата след себе си. Госпожата не беше сама.

Тук се намираха черният майор и Андре, откраднатият син на капитан Драйфус, който се беше свил в един ъгъл. По червените му очи и бледото му лице личеше, че през последните двадесет и четири часа много е плакал. Черният майор беше хванал едната му ръка, навярно, за да не избяга, и щом влезе госпожа Буланси, двамата сложиха детето помежду си.

— Узна ли адреса? — попита черният майор.

— Да!

— Къде живее Гаспар Мурие?

— Пред вратата „Св. Дени“.

— А държи ли такова училище, за което ми разказваше!

. — Да. Той учи младежта на разни умения. Злокобна усмивка заигра по устните на черния майор. Той отвори малкото прозорче, което се намираше отпред на купето, и извика на кочияша:

— Закарай ни към вратата „Св. Дени“!

Черният майор тържествуващ прошепна на любовницата си:

— Красива Помпадура, идеята ти да направиш злодей сина на осъдения на смърт капитан Драйфус е чудесна. Това е отмъщение над отмъщенията!

След половин час файтонът спря близо до вратата „Св. Дени“. Помпадура слезе от колата, а Естерхази остана в нея. Този път тя взе момченцето със себе си. Държеше го здраво за ръката, за да не избяга.

— Сега ще те заведа при един добър чичо — каза тя, като премина край къщите, които се намираха пред вратата „Св. Дени“. — Ще можеш да си играеш с много други момченца и те ще ти правят разни играчки. Но никога не бива да казваш, че името ти е Драйфус. Щом кажеш това, чичото ще те бие с дебела пръчка и ще те затвори в дълбоката изба, в която има само змии. Пази се!

Детето плачеше тихо. Престъпницата тръгна с него по една пътека, на края на която видя малка полусрутена къща. Инстинктът й подсказваше, че там трябва да живее този, когото търсеше. По средата на пътеката срещна една недотам добре облечена жена. Помпадура я попита дали наблизо се намира къщата на Гаспар Мурие.

— Да, госпожо — бе отговорът. — Това е къщата на нещастните деца.

— Нали там е заведението за идиоти?

— Да, госпожо, в тая къща цари голяма мизерия.

— Познавате ли господин Гаспар Мурие?

— Лично не го познавам, госпожо, но живея само на няколко минути от тук. Мъжът ми и аз обработваме голяма градина и сме близки съседи на господин Гаспар Мурие. Много се говори за това заведение.

— Какво се говори за него? Желаете ли да ми разкажете откровено нещо?

— Нищо добро! Бедните деца ги бият много и им дават малко хляб. Много пъти човек може да познае по подутите им лица, че са бити жестоко, а що се касае до храната, сигурна съм, че ако ги бе хранил добре, те нямаше да крадат толкова плодове и зарзават от градината!

— Много ли момчета има в това заведение?

— О, цяла тълпа, около петнадесет! Госпожо, да не сте намислили да дадете това хубаво момче в заведението на Гаспар Мурие?

— За жалост, така е — отговори Помпадура, — това дете е слабоумно и ми създава големи грижи.