Казота седеше на стола до огъня, плачеше и проклинаше дъщеря си Помпадура, която я бе напуснала.

— Неблагодарна твар — измърмори за кой ли път старата, — това е отплатата им, след като ги отгледаш. Моята дъщеря грижи ли се за мене? Ах, ще умра тук като куче, пък тя играе ролята на почтена дама и живее с този проклет черен майор. Да, по такъв човек жените изгубват ума си. Проклети да бъдат и двамата. Ако умра от тая болест, няма да им оставя нито един франк. Ха-ха, да не съм луда да дам спечелените с труд пари на граф Естерхази, та да може да играе ролята на голям кавалер. О, не, Казота не е толкова глупава! Що се отнася до парите ми — тя внезапно млъкна и се извърна да види, дали я слуша някой, след това продължи шепнешком, — никой няма да ги получи. Не познавам човек, комуто бих пожелала да ги дам. Нека изгният с мене в гроба, тогава ще бъда спокойна… Кой е вън?

Тия думи бяха отправени към едно лице, което похлопа на затворената врата.

— Кой е там? — повтори Казота, когато не получи отговор.

— Мамо, отвори! Аз съм, дъщеря ти Помпадура. Старата измърмори едно проклятие и стана от стола си.

— Ще иска нещо от мене — прошепна тя, — идва само тогава, когато нещо й потрябва. Да видим, какво ще иска този път. Може би, ще сполуча да я излъжа още веднъж. Заслужила си го е…

Докато траеше монологът, който не правеше чест на майчиното й сърце, Казота с охкания и стенания беше стигнала до вратата и бавно я отключи. Помпадура влезе в стаята. Тя беше модерно облечена. Лицето й бе покрито с гъст син воал.

— Госпожо Буланси — каза Казота иронично, — мисля, че сте сгрешила номера на къщата или, може би, сега ви е дошло наум, че преди осем дни ви известих, че съм тежко болна?

Помпадура направи нетърпеливо движение.

— Майко, моля ти се, не ме укорявай — каза тя. — През последните осем дни имах много работа. Освен това не вярвах да ти е толкова зле. Наистина ли си толкова болна?

— По-добре ме питай кога ще наследиш имуществото ми — отвърна Казота гневно, — защото това е въпросът, който искаш да ми зададеш.

После тя вдигна дрехата си до коленете и Помпадура изпищя, като видя подутите й крака, които приличаха на слонски. Помпадура разбра, че майка й страда от воднянка.

— Виждаш ли, че не съм те викала напразно? — изохка старата. — Исках да говоря с тебе относно завещанието си, но-тъй като не дойде, направих го и без тебе.

Старата лъжеше. Тя изпитваше удоволствие, ако можеше да ядоса дъщеря си. Но Помпадура беше доста хитра и не се впусна в този разговор. Взе един стол и се намести точно срещу старата, която седеше до огнището.

— Какво ще искаш от мен? — попита Казота.

— Едно малко сведение. Кажи ми къде се намира брат ти Гаспар?

— Гаспар — продума Казота, — моят брат Гаспар. Какво ще искаш от него?

— Та нали ми е чичо? — отговори Обезобразената смирено. — Той е единственият ми роднина и искам да говоря с него.

— Лъжеш ме, имаш някаква друга работа с него!

— Да кажем, че е тъй! Ти няма да имаш нищо против, ако брат ти спечели няколко франка. Мамо, кажи ми, чичо държи ли още училището, в което той учеше малки момчета да стават престъпници?

— Мисля, че още се занимава със старото си занятие — отговори Казота. — Той е хитър и заблуждава умело полицията.

Старата се замисли.

— Винаги съм го обичала — продължи Казота, — но откакто се ожени за еврейка, се разделихме. Не можех да гледам тая жена.

— А за кого се е оженил? Не си ми казвала нищо за това.

— Не ти го казах, защото не исках да произнасям името й. Мразя я не защото е от друга вяра, а защото е горда и себелюбива. Ако вършеше всичко по нейно желание, Гаспар щеше от глупост да стане порядъчен. Но за щастие постоянно трябват много пари, които мъжът й може да достави само когато упражнява занаята си. Навремето той беше един от най-вещите крадци в Париж. Днешните нехранимайковци са нищо пред него.

— Разкажи ми нещо за него — помоли заинтересовано Помпадура.

Казота изпи една чаша грог и след това започна:

— Преди двадесет години в Париж дойде един богат англичанин. Той научил толкова неща за парижките крадци, че преди да пристигне, отишъл при един лондонски шивач и си поръчал панталони с механизъм, който затварял тъй добре джобовете им, че никой не можел да му открадне парите. Панталоните имали три джоба — два отстрани и един отзад. Англичанинът бил налудничав и носел във всеки джоб по пет хиляди франка, които изхарчвал през нощта. Парижките крадци започнали да преследват лорда навсякъде. Те пиели с него, срещали го по улиците и се сблъсквали, за да се опитат през това време да отворят джобовете му, но всичко било напразно. Тия пък, които правели несполучливи опити, отивали в ареста, тъй като англичанинът бил много силен и никой от нещастниците, които попадали в ръцете му, не можел да се отърве.

Брат ми Гаспар се хванал на бас с един от приятелите си, че ще успее да изпразни всички джобове на англичанина. Приятелят му не искал да повярва, но той, смеейки се, започнал работа.

Преоблякъл се и преследвал няколко дни англичанина. При това наблюдавал внимателно кройката, плата и цвета на панталоните му, а също така узнал и къде ходел той всеки ден. Научил, че англичанинът ежедневно в три часа след обяд посещавал една прочута шансонетка, която живеела в голяма къща на улица „Мазарен“. При нея прекарвал няколко часа.

Осем дни бяха изминали от деня, в който брат ми се бе хванал на бас, когато англичанинът се изкачвал по стълбата, която водела към стаята на шансонетката. Той бил в лошо настроение, защото му се случило нещо неприятно. Един просяк го бил срещнал на улицата и му поискал милостиня, но лордът, тъй като нямал дребни пари в себе си, не му дал нищо. В отговор на това просякът го ударил с ръка по задника и изчезнал между хората. Преследването му било невъзможно и англичанинът седнал в един файтон, за да предприеме обикновената си разходка, която правел ежедневно и след която, тъкмо към три часа, отивал в дома на шансонетката. Когато се изкачвал по стълбата, го посрещнал един човек, който, минавайки край англичанина, спрял и казал:

— Господине, имам да ви съобщя нещо! Англичанинът го изгледал недоверчиво.

— Какво искате да ми съобщите? — попитал той на развален френски език.

— Панталоните ви са скъсани!

Онзи попипал с ръка посоченото място и усетил, че човекът има право. Изчервил се и започнал да хули Париж, че бил пълен с крадци:

— Сторил го е онзи просяк, който всъщност е бил крадец! — Млъкнал, на след малко продължил още по-сърдито. — Какво да сторя сега? Трябва да посетя една дама, която живее в тази къща. Ах, зная, това е дело на съперника ми, италианския граф Тости. Това римско куче иска да не се явя в уговореното време при дамата, понеже не мога да й се покажа така.

— Ако е само това — рекъл непознатият, който съобщил на лорда, че панталоните му са разпрани, — вярвам, че ще мога да ви помогна. Аз съм шивач и живея на горния етаж на тая къща.

— Но трябва да ги зашиете за не повече от десет минути — усъмнил се лордът.

— Не ще трае и минута.

— Добре. И ако държите на думата си, елате в хотела ми. Там ще ви заплатя сто франка.

Англичанинът се изкачил заедно с шивача по стълбите на четвъртия етаж. Там шивачът отворил вратата на една малка стая, отишъл до масата и помолил англичанина да съблече панталоните си. След това се заловил за работа.

Между другото Гаспар разказвал на лорда, че при шансонетката идвали разни посетители — едни влизали, други излизали.

Англичанинът се развълнувал страшно, ревността не му давала покой.

— Кой знае какво става сега там долу, а вие шиете толкова бавно тия пусти панталони. Обещахте, че ще ги приготвите за десет минути, а изминаха вече десет минути и двадесет секунди — извикал той гневно.

Шивачът откъснал конеца.

— Десет минути и тридесет секунди — отчел англичанинът нетърпеливо.

— Панталоните са готови — заявил шивачът.