Драйфус знаеше, че подлецът ще изпълни заканата си. Причерня му пред очите, като видя ужасната пропастта страхът отслаби крайниците му. Но той затвори очи и скочи смело. Нещастникът падна тежко в пропастта, но скоро се изправи. Водата стигаше почти до коленете му, заобиколи го дълбока тъмнина. Равелак и войниците си тръгнаха. Драйфус чуваше бученето на вълните, които се разбиваха в стените на страшния му затвор. Само тази преграда го делеше от безкрайния океан. След малко усети, че нещо мърда в краката му. Всякакви животни пълзяха по дъното на затвора, и се бяха разбягали, когато наруши спокойствието им.

Той се зае да опипва стените с надеждата, че ще може да излезе поне от водата и да стигне на някое по-високо място, където да си отпочине. Не намери нищо. Обзе го страшно отчаяние. В тази пропаст под морската повърхност никой човек не можеше да изтрае повече от седмица, без да полудее. Студена пот го обля при мисълта и отчаянието така се загнезди в него, че той заблъска глава о стената и заохка сърцераздирателно. Но виковете му скоро се заглушиха от диви женски крясъци.

Отгоре проникна лъч. Светеше фенерът на Равелак. Втората жертва, Милдред, трябваше да бъде хвърлена в ужасната бездна. Красивата жена навярно е била обхваната от страшно предчувствие още когато я влачеха по стълбите, тъй като се бореше отчаяно с мъчителите си и се опитваше да се откопчи от ръцете им.

— Пуснете ме! — викаше тя с пронизителен глас, който отекваше в старите зидове. — Пуснете ме, искате да ме убиете. Нямате право да ме погребвате жива, нямате право, казвам ви, защото съм американка!

— Не слушайте развратницата! — чуваше Драйфус гласа на губернатора. — Жак, хванете изменницата и я хвърлете в бездната!

Двама войници завлякоха Милдред на платформата. Нещастницата извика страшно, като видя пропастта.

— Там долу ли искате да ме хвърлите? — изпищя тя. — Луди ли сте? Това не е затвор, а гроб, гроб в морето! Помощ, помощ, давам двадесет хиляди франка на този, който ме избави, заклевам се, обещавам, че ще му заплатя тази сума в чисто злато!

— Развратницата иска да ви подкупи! — изсмя се Грефин. — Тя е просякиня и няма вече нито стотинка. Държавата ще конфискува имота й. Долу, долу, хвърлете я в тъмницата!

— Милост, милост! — простена още веднъж нещастната и вдигна умолително ръце към Грефин. — Ще вървя с тебе, ще бъда покорна, ще ти служа, всичко, каквото желаеш, само не ме хвърляй в бездната! Губернаторе, милост, милост!

— Госпожо, вече е късно! — отвърна свирепият мъж на съпругата си. — Защо не обичате да се разходите до долу? Я погледнете, вашият любовник ви чака там. Искахте да го притежавате, желанието ви е изпълнено. Госпожо, какво от това, че брачното ви ложе е малко влажно и недотам удобно? Пламенната любов не обръща внимание на такива дреболии. Смелост, госпожо, желая ви весела брачна нощ!

Равелак даде фенера на един от войниците. После хвана с едната си ръка бялото рамо на хубавата жена, а с другата — грациозния й врат.

— Скочете, госпожо! — прошепна демонично червенокосият изверг в ухото й.

Милдред се хвърли ужасена към края на платформата. Лудостта светеше в очите й, а гъвкавото й тяло трепереше от страх. Войниците се бяха отдръпнали настрана и гледаха ужасени нещастната жена.

— Скочете, иначе ще ви блъсна! — извика червенокосият.

— Убийци, убийци, проклинам ви!

Равелак ритна Милдред и жертвата му падна с див писък в пропастта. Нещастницата беше в безсъзнание, когато стигна до водната повърхност. Почти в същия миг две ръце я прегърнаха и я изправиха нежно. Драйфус сложи полумъртвата жена на коленете си. Горе светлината изчезна. Губернаторът с хората си напусна кулата и се отправи към чакащата го лодка.

— Закараха ли Дакоста на острова? — запита той Равелак.

— Да, господин губернатор — отговори той.

— А сляпата?

— Момичето не е намерено. Войниците претърсиха цялата кула, но не можаха да го намерят. Господин губернатор, сляпата е чула каква съдба сполетя нейния дядо и от страх и отчаяние навярно се е хвърлила в морето.

— Там е добре настанена — кимна Грефин равнодушно и скочи в лодката, която веднага се отдели от каменната стълба.

Равелак заключи желязната врата, увери се още веднъж, че и вратата на подземния затвор е здраво заключена и се отдаде на спокойствие.

Червенокосият се простря на същия креват, на който лежеше допреди няколко часа неговият предшественик и след няколко минути заспа тъй спокойно, сладко и дълбоко, като човек с чиста съвест.

Настъпи полунощ. В кулата владееше гробна тишина. Чуваше се само бученето на морето.

В страшния затвор също всичко утихна. Драйфус занесе Милдред на една издатина, която откри край стената. Изглежда, че тази издатина служеше на затворниците за легло. Капитанът сложи там жената, която все още беше в безсъзнание, и приседна до нея. Трескава студенина и ужас го накараха да трепери. Чувстваше, че този затвор ще му бъде гробът.

— Боже, не ме оставяй повече да страдам! — молеше се той. — Свърши с мене по-скоро!

Внезапно дочу тих шум над главата си. По платформата затрополиха леки стъпки — те не можеха да бъдат на Равелак. Капитанът се изправи и погледна нагоре, но тъмнината му пречеше да разпознае чии са стъпките.

Нещастникът трепна, внезапно изненадан и радостно развълнуван. До ушите му стигна звукът на един мил глас:

— Не се страхувай, аз съм при теб!

Това са утешителни думи на Светото писание. Онзи, който вярва в тях, няма защо да се страхува. Говореше сляпата Йоланта.

Княз Стефан Дубиски, красивата му съпруга Юлиана и малкият Андре пристигнаха в Париж. Князът бе наел в известния „Грандхотел“ четири стаи на първия етаж. Пред хотела и по близките булеварди се вълнуваше множеството и се стичаше на оперния площад, където се издигаше великолепната сграда на Голямата опера.

Само Стефан и Юлиана не се наслаждаваха на буйния парижки живот. Младата двойка отдавна мечтаеше да посети златния Париж и да види отблизо прелестите на френската столица. Те често си говореха за това, когато седяха нежно прегърнати във великолепната си спалня на Красногорка. Да, княз Стефан Дубиски и красивата му съпруга Юлиана крояха хубави проекти и хранеха големи надежди. Но какво са плановете, които гради слабият човек? Суета, суета, само суета! По земята царува само суета, суета е стремежът ни, суета е животът ни, суета е и последната ни цел, към която пътуваме неволно всички, защото с последния си дъх идваме най-после до убеждението, че сме живели само за да станем прах!

И гордият княз Дубиски се убеди сега в тази горчива истина. Неумолимата съдба беше стиснала в жестоката си ръка неговия щастлив, тих и спокоен живот и се готвеше да разруши брака му. Юлиана носеше още оная опасна отрова в тялото си, с която я зарази бесният вълк.

По време на пътуването от Красногорка до Париж раната й бе позараснала, но това беше само измамно оздравяване. В жилите на младата жена лазеше отровата. Най-страшното можеше да настъпи всеки момент. Стефан трепереше всяка минута, че обожаваната му жена ще бъде обхваната от онази страшна болест, която донася на страдащите неизказани мъки и смърт, а на обкръжаващите ги сърцераздирателна скръб и опасност за собствения им живот. Страшно беше циганското отмъщение…

Засега княгинята показваше само леки признаци на болест. Тя се чувстваше бодра по цели часове, но понякога я побиваха студени тръпки и се оплакваше, че ръцете и краката й са станали тежки, като че ли напълнени с олово. Забелязваха се и нервни тръпки по мускулите на лицето й. Нещастната княгиня не предчувствуваше, че я грози опасност. Стефан уверяваше съпругата си, че пътуването им до Париж е свързано с малчугана, когото трябва да заведат при истинските му родители, т.е. при майка му, съпругата на злочестия капитан Драйфус.

— Но понеже вече се намираме в Париж — каза той на Юлиана след пристигането им в „Грандхотел“ — ще наема още сега файтон и ще посетим знаменития лекар Пастьор. Искам да ти прегледа раната и да ни каже мнението си.