Морякът и баронът, двамата гребци, напрегнаха всички сили. Херманса също грабна две гребла. Алиса се огледа наоколо. Насреща им плаваше обърната лодка. Навярно беше тази, която бяха спуснали малко преди катастрофата и в която се беше настанил една част от екипажа. Тези нещастници бяха хвърлени във въздуха от силната експлозия и бяха потънали. Никъде не се виждаше жив човек. Изглежда, че смъртта беше покосила всичко за миг, но се дочу слаб глас. На сто крачки от лодката стърчеше част от командния мостик. За него се беше хванал мъж. Половината от тялото му беше във водата. Само главата и гърдите му се намираха над нея.

— Клаус Грот — извика Херманса. — Спасете капитана.

Алиса вече беше обърнала кормилото. Лодката се доближи до дървената част, която бавно потъваше.

— Дръжте се здраво, Клаус Грот! — извика Емил и стана, за да хване давещия се и да го изтегли в лодката.

Двамата мъже хванаха германеца за ръцете, лодката се наведе силно настрана и без малко щеше да се обърне, но успяха да го снасят.

Клаус Грот лежеше изтощен, в безсъзнание. Беше окървавен, но като го прегледаха набързо, видяха, че не е опасно ранен. Наляха му няколко капки ром в устата и той дойде на себе си. Изправи се с мъка — баронът и помощникът му помогнаха. Капитанът погледна тъжно морската повърхност. После поклати глава. Сълзи бликнаха от очите му.

— „Бригита“ не съществува вече — проплака той. — Сбогом любими мой…

Останалите мълчаха.

През октомври 1896 година група цигани пътуваха през горите на Унгария. Те имаха три покрити пътнически коли, в които бяха впрегнати силни коне. Главатарят на циганите яздеше красив кон. Той беше почернял от слънцето, но въпреки това имаше интелигентен вид. Дрехите, в които беше облечен, и късо подстриганата черна брада го правеха да изглежда добре.

Този циганин беше познат в цяла Чехия и Унгария. Наричаха го Аладар Форкаш. Едни прославяха енергията и смелостта му, други разказваха чудеса за свиренето му на цигулка, с която завладявал сърцата на много красавици по света.

Аладар приближаваше от време на време една от колите и говореше с някого. Подаваше се главата на красива циганка, която спокойно поглеждаше главатаря и отговаряше на въпросите му гордо и кратко.

Мръкна се и скоро тъмнината забули цялата местност. Циганите бяха стигнали до една рътлина. Тук реката пролетно време залива цялата местност, но сега беше съвсем сухо и растеше буйна трева.

Аладар свирна със сребърната си свирка и даде знак за спиране. Каруците спряха. След няколко минути рътлината се оживи от чудновати фигури. Пуснаха конете да пасат, приближиха каруците една до друга и построиха палатките в лагер, в който щеше да нощува целият катун.

Запалиха огън и скоро една стара, грозна циганка готвеше вечеря за всички. Около огъня се грееха две жени. Едната от тях беше Мелиора, красивата, прелестна циганка, която малко преди това говореше с Аладар. Седящата до Мелиора беше не по малко хубава, но по лицето й се четяха минали страдания и имаше печален вид. Нейното лице се оживяваше само когато погледнеше момченцето, което играеше пред нея. Облеклото им беше както на останалите цигани, но все пак личеше, че те не са отдавна между тях. Тези две същества, които говореха помежду си на френски, бяха любовницата на Драйфус — Клаудина, и детето му Андре.

Нещастната Клаудина, след като спаси детето от пъкления план на Помпадура и черния майор, дълго време бяга с него, докато стигна до огъня на циганския лагер. От Франция Аладар начело на катуна отпътува за Германия, откъдето полицията скоро го прогони и след като мина през Бавария, Моравия и Чехия, беше вече край бреговете на река Дунав, като мислеше да навлезе навътре в Унгария.

Те взеха Клаудина със себе си заради детето, което всички обичаха и гледаха. Особено бе луда по него красивата Мелиора. Може би то й напомняше за собственото й дете, което беше родила преди пет години, когато циганите отседнаха за една година в Унгария. Тогава тя преживя романа си на млада и красива циганка. За любовта на Мелиора знаеха всички, но никога не й напомняха за това. Знаеха и кой беше баща му, но не споменаваха името му. Аладар Форкаш беше забранил на всички да оскърбяват Мелиора с този спомен, а белокосата, дяволита жена, Мелиорината баба, бе казала, че ще прободе гърдите на този, който се осмели да изговори това име.

Циганите знаеха какво значи думата на старата Муша, затова се пазеха да не пристъпят заповедта й. Никой не говореше за детето, което преди пет години Мелиора беше родила. То беше умряло и костите му гниеха в Русия, където го бяха погребали по цигански обичай. Затова и Мелиора обичаше малкия Андре. Затова пък Клаудина мразеше красивата циганка. Бившата любовница на капитан Драйфус пазеше сина си с грижовността на майка. Тя смяташе детето за своя собственост и много се ядосваше, когато някой го милваше.

И защото Мелиора настояваше детето да я нарича мамо, и защото едва беше го научила малко на цигански език, затова Клаудина я смяташе за своя съперница. Разбира се, тя не можеше да й направи нищо, тъй като Мелиора беше нещо като кралица на циганите, пред която отстъпваше даже самият Аладар. Той, когото никой не можеше да укроти, от гнева на когото всички цигани се страхуваха, се смиряваше само от един поглед на Мелиора.

Аладар Форкаш пренебрегна имоти, къща и ниви, отказа да стане ханджия или стражар, остави всичко, само и само да бъде при нея. Той свиреше заради нея на цигулка, продаваше коне, помади и други вещи. Преди няколко години щеше да извърши убийство. По заповед на един влиятелен мъж бяха прогонили Мелиора и детето й през унгарската граница. Тогава го моли на колене да пощади оногова, който я направи нещастна, и той я послуша.

Аладар я обичаше още от времето, когато беше малко момиче. Той тъгуваше за нея, когато я бяха измамили. Сега я обичаше още по-силно, отколкото по-рано. Въпреки това циганите никога не бяха видели Мелиора да му позволи да я целуне. Тя много рядко му се усмихваше или му казваше по някоя приятелска дума.

След като се нахраниха, циганите се оттеглиха в палатките и си легнаха.

Пред огъня седяха старата, Мелиора, Клаудина и детето, а по-настрана — Аладар Форкаш. Той беше взел цигулката си и от нея излизаха нежни, мечтателни звуци.

Уморен, малкият Андре легна в полата на Клаудина.

Тихите вълни на реката шумоляха, сякаш пееха песента, която Аладар свиреше. Старата Муша се взираше в горящия огън, като че искаше да прочете тайна в искрите, а очите й понякога светваха и усмивка заиграваше по увяхналите й устни. Мелиора също беше навела глава.

От време на време тя поглеждаше към Аладар, но това не бяха любовни погледи, а просто искаше да го накара да спре да свири.

Всеки друг би се трогнал от красивите звуци на цигулката. Като че цял живот се разкриваше в тях, един живот, пълен с болка и тъга, малко радост и щастие, което се отдалечава.

Цигуларят като че усети желанието на Мелиора и спря да свири с един фалшив акорд в завършек. Старата и Мелиора се спогледаха. Клаудина стана и притискайки момченцето до гърдите си, каза на циганите:

— Имам да ви съобщя нещо. Вие се грижихте за мене и моето дете, вие ме гледахте, когато бях болна и скитах с вас от едно място на друго. За всичко това съм длъжна да ви благодаря. Ала утре, щом слънцето изгрее, ние с детето ще ви оставим.

Мелиора се огледа учудено, но старата циганка й даде знак с очи да бъде спокойна.

— Чувствам се вече здрава — продължи Клаудина, — аз бях душевноболна и макар булото на разкаянието за непоправимото зло, което сторих, да забулва съвестта ми, аз пак мога да мисля и не се боя, че призракът на лудостта ще ме споходи.

— Защо искаш да ни напуснеш, Клаудина? — запита Аладар Форкаш, виждайки, че Мелиора е тъй учудена. — Не сме ли те смятали за сестра, не деляхме ли честно всичко, което имахме с тебе и не знаеш ли колко обичаме детето? — То е фарът по нашите тъмни пътища. Защо искаш да ни лишиш от този фар?