— Корабът е пробит отвътре, ще се удавим.

— По дяволите, не е ли това таласъм? Какво значи този шум и това тропане долу в парахода?

Беше гласът на Клаус Грот. Изглежда, че капитанът беше излязъл от каютата си да огледа парахода.

— За Бога, капитане, отворете вратата, параходът е пълен с вода. „Бригита“ е загубена.

В следния миг вратата се отвори. Клаус Грот се наведе над вратата и освети пространството с фенер. Морякът пребледня при гледката — Алиса с разрошена коса и мокри дрехи, а по-долу — злобно кипящата вода. Но се опомни веднага. Той хвана Алиса около кръста и я издърпа. Младата американка беше толкова изтощена, че едва се държеше на краката си.

— Вие ли сте, госпожице Тери. За Бога, какво има, как сте попаднала тук!

— Не ме питайте — отвърна Алиса задавено. — Корабът е пробит. Трюмът е почти пълен с вода. Заповядайте на моряците да дойдат при помпата. Бързо, бързо, капитане, „Бригита“ е пробита.

Капитанът не изслуша всичко. На минутата даде сигнал за тревога.

След пет минути всички помпи работеха. Капитанът мислеше, че помпите ще могат да изхвърлят водата от трюма, обаче се излъга. Заедно с механика отиде да види къде е пробит корабът. И тримата търсеха, но след пет минути се върнаха натъжени и съобщиха на Алиса, че не са могли да намерят дупките.

Водата беше почти запълнила трюмното пространство на „Бригита“. Моряците непрестанно помпеха вода, а Алиса, Клаус Грот, Херманса и Пикардин се оттеглиха в салона да се съветват. Алиса разказа накъсо какво се бе случило и заповяда да търсят престъпника Равелак, но той беше избягал. Подлият злодей беше взел една от лодките и бе изчезнал с нея.

— Какво да правим, господин капитан? — запита Алиса тревожно.

— Какво да правим — повтори Клаус Грот натъжен. — Страхувам се, че красивата ми „Бригита“ ще пропадне, обаче вярвам, че ще можем да се спасим.

— Да спуснем ли лодките? — скочи Емил фон Пикардин.

— Има още време за това — отговори капитанът. — „Бригита“ не ще потъне скоро. Моряците работят с помпите и изхвърлят водата, но това не може да продължава дълго. Хората ще се уморят и тогава ще настъпи трагичният миг. Надявам се на Бога, че утре при изгрев ще видим суша.

— Суша — извикаха Алиса, Херманса и Емил. — Суша ли?

— Да, ще видим източния бряг на Бразилия — потвърди капитанът. — Ще видим брега, но той ще бъде отдалечен още доста от нас.

— Как ще изминем това разстояние с нашия параход, почти пълен с вода? — изгледа го с надежда Алиса.

— Това е въпросът. За да го разреша, ще заповядам на огнярите да засилят огъня. О, моя бедна „Бригита“…

Едри сълзи бликнаха от очите на русия моряк. Капитанът излезе от салона. Емил фон Пикардин го последва. Момчетата работеха отчаяно и проклинаха Равелак. Ако всички клетви се сбъднеха, престъпникът никога нямаше да стигне брега, а отдавна щеше да е на дъното на морето или в стомаха на някоя акула.

Клаус Грот и Пикардин също се заловиха за работа та. Те помпеха водата, докато силите им се изтощиха. При цялата самоотверженост на екипажа, водата не можеше да се изхвърли. Тя нахлуваше непрестанно и нивото й все повече се повдигаше. „Бригита“ едва се движеше, потънала почти до палубата.

Най-после се развидели. Алиса, Херманса, Емил и Клаус Грот се намираха на командния мостик и гледаха загрижени с далекогледите си на запад. В далечината се забелязваше тъмна ивица, която се издигаше като мъгла от морета.

— Това е Бразилия — съобщи Клаус Грот. — Разстоянието между сушата и нас не е много голямо и ако усилим огъня в машината, след девет часа ще стигнем брега.

През следните шест часа на „Бригита“ се водеше отчаяна борба между човешката сила, енергията и природните стихии. С нечувана храброст моряците и капитанът се бореха срещу страшния неприятел, който искаше да нахлуе в крепостта им и да ги погуби.

При помпите хората вършеха чудеса. Щом някой от тях паднеше изнемощял, друг заемаше място му и работата продължаваше. Не се щадеше ни ром, ни коняк.

Огнярите хвърляха цели купища въглища в гърлото на пещта и поддържаха скоростта на парахода.

От време на време Клаус Грот идваше при машините и наблюдаваше манометъра, уредът, който показваше дали котелът не е застрашен от експлозия.

Към обяд „Бригита“ се намираше на около десет мили от бразилския бряг.

Капитанът, Емил, Алиса и Херманса непрестанно наблюдаваха морската повърхност, като се надяваха да видят някой параход, който да ги избави. Но напразно, никъде не се виждаше никакъв параход. Изглежда, че тази част на бразилския бряг не беше населена, тъй като не се виждаше дори рибарска лодка.

В един часа след обяд настъпи критичният момент за „Бригита“. Кърмата й потъна толкова, че вълните достигнаха палубата, а бордовете се издигаха само няколко стъпки над водата.

Клаус Грот дръпна Алиса настрана.

— Вие сте жена — каза той тъжно, — но в гърдите ви тупти храбро сърце. Ще ви кажа истината. След два десет-тридесет минути „Бригита“ ще потъне.

— Да се спасяваме тогава в лодките — не се смути американката. — Сушата е пред нас, а в лодките има всичко, което ни е необходимо. Ще стигнем благополучно до брега.

— До този миг се надявах, че ще мога да спася клетата си „Бригита“ — промълви германският капитан, — но сега виждам, че е загубена. Да отиваме в спасителните лодки.

Той извика няколко моряци и им заповяда да приготвят лодките. Бяха останали пет, защото шестата беше отвлякъл Равелак.

Екипажът се залови за работа. Неочаквано се чуха отчаяни викове:

— Спасителните лодки са пробити. Коварният Равелак е пробил по десет, дванадесет дупки на всяка и те ще потънат веднага, щом ги пуснем във водата.

Клаус Грот остана като вцепенен. Херманса, плачейки, прегърна Алиса. Баронът също пребледня. Единствено американката запази непоклатимото си спокойствие.

— Къде е механикът?

Моряците веднага го доведоха. Попитаха го за колко време ще може да закърпи дупките.

— Ако го направя бързо, за всяка лодка ще са нужни петнадесет минути.

— Ние можем да се съберем в три лодки — огледа мъжете Алиса. — За четиридесет и пет минути ще ги приготвите ли?

— Но „Бригита“ не ще съществува вече след половин час — намеси се Клаус Грот с глух глас.

Механикът се залови за работа. Първата беше готова след десет минути.

— Госпожи, тази лодка е за вас и за барона — нареди твърдо капитанът. — Ще изпратя помощника си с вас и нека Бог ви закриля.

Алиса не искаше да седне в първата лодка, но понеже Херманса не желаеше пък да влезе без нея и тъй като тя се грижеше преди всичко за спасението на приятелката си, беше принудена да се съгласи.

Раздялата с Клаус Грот беше кратка, но трогателна.

— Ако е рекъл Бог, пак ще се видим — каза русият едър мъж и стисна ръцете на приятелите си.

Първи скочиха помощник-капитанът и баронът и помогнаха на дамите да слязат.

Морето беше спокойно и отдалечаването от „Бригита“ не беше опасно. Лодката плаваше леко по синята повърхност на океана. Пасажерите й гледаха непрестанно към парахода. Клаус Грот стоеше неподвижен на капитанския мостик и ги следваше с поглед.

„Бригита“ бе вече на половин миля от тях. Алиса управляваше лодката, а баронът и морякът гребяха.

Херманса наблюдаваше с далекогледа палубата на парахода, който бяха напуснали.

— Те пускат друга лодка — извика тя радостно. — Няколко моряци скочиха в нея.

— Дали Клаус Грот е между тях? — погледна я Емил фон Пикардин.

— Не вярвам — отговори помощник-капитанът, — никой капитан не напуска потъващия си кораб, докато всички не се спасят.

В същата минута седящите в лодката чуха глух тътен. Погледнаха към „Бригита“, но тя вече не се виждаше. Морската повърхност беше покрита с греди, сандъци, дъски.

Четиримата извикаха от ужас.

— Котелът е експлодирал — разбра Алиса, — и е разрушил „Бригита“.

Помощник-капитанът поклати печално глава в знак на съгласие.

— Назад! Да се опитаме да спасим каквото можем. Заповедта на американката беше изпълнена на минутата.