В това време Одета радостно извика и всички видяха, че ястребите се отдалечават от сала и се спускат към тъмен предмет, който се носеше над вълните недалеко от сала.

— Спасени сме — извика Одета. — Погледнете откъде ни идва помощ.

Предметът, който отвлече вниманието на птиците, беше една мъртва акула. Птиците кацнаха по тялото й и започнаха да късат с човките си месото на мъртвата риба.

— Сега сме спасени — рече момичето. — Те няма да оставят плячката си, докато не я унищожат, а в това време ще се отдалечим и те ще загубят следите ни.

Предсказанието на Одета се сбъдна. Страшните хищници оставиха обитателите на сала и лакомо поглъщаха месото на акулата. Бегълците вече не можеха и да наблюдават грозната сцена — вятърът ги беше отнесъл доста далеч. Първата работа на Драйфус и приятелите му беше да изхвърлят убитите птици от сала и да измият кръвта — работа, която свърши Мирович. След това превързаха раните, които бяха получили по време на сражението. Одета за щастие се беше погрижила за превръзки.

Едва сега бегълците си спомниха за болния от проказа. Какво ли е станало с него?

Той, отделен от другите, трябваше да се бори сам.

Драйфус огледа мястото, което беше определено за нещастния болен. Остана много учуден, като видя, че е невредим. И по ножа му нямаше никаква следа от кръв, което показваше, че не го е употребил.

— Приятелю, как прогони бесните птици от себе си? — попита капитанът.

Болният започна да вика с ужасен глас, после хрипливо се изсмя. Драйфус разбра. Ужасните звуци, които излизаха от гърлото на нещастника, подплашваха хищните птици и те не смееха да го доближат.

Едва сега бегълците можаха да си починат няколко часа.

Младият Антонио изпя няколко песни на майчиния си език и гласът му, както и говорът му, плени всички.

След като свърши, всички му подадоха ръце в знак на благодарност, а Одета каза:

— Наистина, Антонио, ако не знаех, че сте юноша и, както днес се уверих, сте много храбър младеж, и ако ви слушах със затворени очи, щях да бъда готова да се закълна, че чувам песента на девойка. Антонио не отговори — нежна руменина обагри лицето му. Обиди ли се, задето Одета намираше в него някаква момичешка нежност?

— Е, Антонио — намеси се Ервин и сложи ръка на рамото му, — ако желаете, можете да започнете историята на живота си. Знаете, че дадохме обещание да си разкажем всичко.

— Ако искате, ще изпълня обещанието си — отговори Антонио. Понеже беше вече хладно, той седна пред мачтата, другите се наредиха покрай него и след като погледа няколко мига в синьото море, започна:

— Сега не искам да говоря за себе си, а ще ви разкажа една история. При това, обаче, трябва да си представя, че не я разказвам, а я чета от вестник. Желая да получите представа за чутото, без да обръщате внимание на моята личност… В Рим живееше известен благородник, който беше наследил голям имот от своите родители. Но разкошният живот, виното, картите и другите страсти разпиляха богатството му — остана само с едно имение, разположено край живописния бряг на Тибър, близо до столицата.

Благородникът се казваше Луиджи Бертучио и имаше една дъщеря на име Антонина. Антонина бе петнадесетгодишна и бе най-хубавото момиче в Рим. В южните страни плодовете узряват много по-рано, отколкото в северните. Същото е и с жените. Женската красота и любов се развиват на юг много по-рано, отколкото на север. Мнозина благородници, даже и князе поглеждаха красивата Антонина Бертучио с желание да целунат хубавите й розови страни. Но тя беше от онези момичета, които дават целувки само на този, който сложи венчалния пръстен на ръката й. Това обаче не беше добро както за благородниците, така и за самата Антонина, и за нейния баща.

Луиджи Бертучио не можеше да даде нищо на бъдещия си зет, освен куп неплатени сметки, протестирани полици и безценния си княжески герб.

Красивата Антонина не скърбеше много от това. Тя живееше с баща си в малко имение, мечтаеше под дърветата, играеше с пъстрите козички, които пасяха из градината, и наблюдаваше весело техните смешни и буйни игри. Момичето ядеше с апетит макарони, пиеше студена вода и се радваше на красивия божи свят. Трябваше сама да готви, понеже майка й бе починала отдавна, а старата слугиня вършеше по-тежката работа. Луиджи Бертучио обикновено оставаше два дни в седмицата у дома. Останалото време прекарваше в Рим, посещаваше клубовете и игралните заведения, опитваше щастието си на зелените маси. Неговото благородство беше известно във всички игрални заведения, тъй че не му позволяваха да играе, докато не внесе най-напред залога за играта.

Повечето време Антонина беше сама. През свободните си часове тя се занимаваше с философски въпроси: кое е истинското щастие на света.

Един ден, когато девойката беше в гората и размишляваше върху това, до нея се приближи истинското щастие и я поздрави учтиво.

Известно ни е, че щастието се явява на всекиго различно. Щастието на Антонина се яви във вид на пътуващ художник. Най-важното беше, че то й се беше явило като млад хубав младеж с прекрасно лице, обкръжено от руси къдри, наметнал къса пелерина и с тояга в ръка. Младежът седна до момичето на тревата, като взе предварително разрешение от нея за това, разказа й, че бил талантлив, но беден скулптор и се казвал Емилио Цезаре. Отивал в Рим, за да предаде на министъра на обществените сгради чертежите на чешма, която щяла да бъде украсена с голям каменен образ на Виктор Емануил и за чиято напрада град Рим е определил твърде голяма награда. Ваятелят Емилио Цезаре разправил на хубавата Антонина и много други неща.

Тази вечер момичето, като легнало в скромното си легло, вече не мислело какво е истинското щастие — то вече го познавало.

Емилио й казал, че след четири седмици ще се знае дали ще получи наградата от двадесет хиляди, и в случай, че това стане, ще се върне, ще я вземе за жена и винаги ще се обичат сърдечно, макар да доживеят и до деветдесет години.

Чудно ли беше, че момичето сънуваше тази нощ такива красиви неща?

Четири седмици! Двадесет хиляди, вярна любов до деветдесет години! Наистина, чудни неща! Но това не бе всичко. Антонина сънува, че младият скулптор стои до нейното легло, навежда се над нея и я целува. Първо я целува четири пъти, после двадесет и най-сетне деветдесет пъти.

Числата четири, двадесет и деветдесет играеха тази нощ в нейния сън особена роля.

Антонина беше наивна девойка и на следното утро разправи на старата си слугиня всички тайни на сърцето си и чудните сънища.

— О, сладко и мило мое дете, това е божие знамение. Иди веднага в Рим, в лотарийната агенция „Фортуна“, купи си билет първи клас, но недей забравя — само първи клас и с номерата четири, двадесет и деветдесет, и ще видиш, че ще спечелиш. Златно мое дете, послушай вярната си приятелка и тръгни възможно най-скоро.

Точно двадесет дни преди това Антонина беше получила от баща си двадесет лири за издръжка на къщата, но благородникът й бе казал, че с тия пари трябва да поддържа къщата четири седмици.

Антонина беше добра домакиня и умееше да води домакинството пестеливо, а при това беше скромна и се задоволяваше с малко. И понеже знаеше, че десет лири ще бъдат достатъчни за разноските вкъщи, реши да опита щастието си в лотарията. Облече най-хубавата си рокля и тръгна за Рим. Тя купи един билет за десет лири с номера четири, двадесет и деветдесет.

Тегленето на лотарията беше същия ден, в четири часа следобед. Антонина реши да присъства лично на тегленето. През това време посети някои музеи, изпи една чаша лимонада, изяде няколко сладки и се запъти към салона, където щеше да стане тегленето на лотарията. Имаше много хора, които с нетърпение очакваха събитието.

Тегленето започна. Колелото на щастието или поточно на нещастието, се завъртя и от кутията излязоха поред числата четири, двадесет и деветдесет. Билетът на Антонина спечели най-голямата сума. Момичето нададе радостен вик и спомена името на Емилио.