Неочаквано една ръка легна на рамото й. Тя се вгледа и съзря баща си. Антонина го прегърна със своите нежни ръце и каза:

— Тате, обични ми тате, сега не сме вече бедни, спечелих най-голямата сума. Вече сме богати. Няма да има нужда повече да докоснеш карти и зарове. Ние имаме пари, нари, пари!

На благородника това хареса много, той целуна нежно дъщеря си, наричайки я захарна кукла и ангел божи, взе спечелените сто и петдесет хиляди и се завърна с дъщеря си в малкото запустяло имение. Добрият и грижлив баща прибра парите на дъщеря си. Такова невинно, добро и неопитно дете не можеше да се разпорежда с такава голяма сума!

Скоро Антонина забрави за голямата печалба, но често мислеше за скулптора Емилио Цезаре, който й донесе щастието. След три седмици трябваше да се върне. Девойката чакаше с нетърпение. Тя щеше да бъде щастлива, ако той се върне и без двадесет хиляди. Важното бе да дойде. Момичето щеше да го поздрави с добре дошъл и с отворени обятия. Тя беше вече твърде богата и нямаше нужда от пари. Но от ден на ден старият благородник ставаше все по-замислен.

— Сто и петдесет хиляди — каза той — са действително хубави пари. Ала все пак, мило дете, те не са достатъчни, за да живеем царски. На няколко дни път от Рим има едно прекрасно място, което се нарича Моите Карло, където ще мога да наредя добър имот за тебе. Приготви се, мило дете, за да тръгнем още днес.

Но какво знаеше невинната Антонина за игралните домове в Монте Карло? Не беше и чувала, че е имало хора, които са падали в адска пропаст от няколко милиона и след това са били принудени да се самоубият.

Нищо, съвсем нищо не знаеше младата девойка за всичко това. Антонина се радваше на красивите тоалети, които баща й купи от Рим. Тя щеше да съпроводи с голяма радост добрия си баща в Монте Карло и отсега, предварително се възхищаваше на пътуването. Ала изведнъж момичето стана тъжно и замислено.

— Тате — каза тя, — най-късно след три седмици трябва да се върнем у дома.

— Успокой се, дъще — отговори нежно Луиджи Бертучио, — дотогава ще имам в джоба милион и ние ще бъдем отдавна вече в нашия дом.

Невинната Антонина беше просто заслепена от Монте Карло, от този земен рай, където под лавровите и кипарисовите дървета и благоуханните цветя адът преследва човека. Красивият парк, чудесните дървета и цветя, блясъкът, великолепието и богатството на отбраната публика, която се събираше тук — всичко това правеше силно впечатление на младото й сърце. Въпреки това щастие тя непрестанно мислеше за любимия си и мечтаеше колко хубаво ще бъде, ако е тук, в този земен рай с Емилио. Баща й не забелязваше редките дървета и цветя в парка, неговите мисли бяха заети със съвсем други проблеми. Антонина прекарваше по цели дни край красивия бряг и се наслаждаваше на природните красоти, а Луиджи Бертучио киснеше по цели нощи в игралната зала и се наслаждаваше на въртенето на рулетката. Блясъкът на златото, зелените маси, рулетката, отчаяните лица на играчите — това бяха прелестите, на които се възхищаваше старият Бертучио. Той играеше и не губеше. Отначало се бореше с банката и борбата му трая две седмици, но както винаги банката победи — това е стара песен, позната на всеки.

Благородникът губеше на черно, а един слаб французин с посивяла остра брада и проницателни очи всякога печелеше на червено. Двамата мъже играеха мълчаливо и водеха ожесточен бой помежду си. Те не си продумваха, само се поздравяваха с кимване на глава когато седяха до рулетката и когато напускаха играта, а французинът прибираше богатата си печалба. Когато Антонина стоеше до баща си, което се случваше често, погледите на французина биваха постоянно обърнати към нея.

Дойде най-после денят, когато Луиджи Бертучио изгуби и последната си банкнота. Червеното беше убило черното. Бертучио стана без да продума, напусна залата и се запъти в тихия, осветен от луната парк. Французинът го последва, той сложи ръка на рамото му и дълго говори с него. Резултатът от този разговор беше следния: Бертучио не се върна в квартирата, която бе наел в Монте Карло. Там отиде събеседникът му.

Антонина се уплаши, като видя чужд мъж в стаята си. Французинът се поклони учтиво и погледът му се обърна към младото момиче.

— Госпожице — каза той тихо с благ глас, — имам да ви съобщя една скръбна вест. Вашият баща е изгубил всичко, но не се плашете — нищо не му липсва. Той се намира сега в хотел „Дьо Франс“ и пие най-хубавото шампанско.

Антонина трепна и изгледа въпросително французина.

— Госпожице Антонина — продължи той, — вашият баща не ще стане по-беден, отколкото беше преди да играе с мене, ако вие се съгласите да изпълните договора, който сключихме преди малко с господин Луиджи Бертучио в парка на игралния дом.

— Договор ли? Не се интересувам от вашия договор.

— Трябва да се интересувате, красива госпожице, понеже вашият баща преди малко ви продаде на мен за сто и петдесет хиляди!

— Подлец! Ето ти наградата за обидата, която нанесе на едно честно и невинно момиче.

Чу се револверен гръм и французинът падна на земята. Антонина беше простреляла гърдите на оскърбителя си. Тя бе постъпила като истинска италианка, в чиито жили тече горещата кръв на южните народи и за които честта е по-важна, отколкото живота им. Този револвер, с който Антонина беше застреляла французина, беше на баща й, тя го бе взела от него, защото се страхуваше да не се самоубие в отчаянието си.

362

Силният гръм и стенанията на тежко ранения французин събудиха всички в къщата и Антонина беше арестувана и откарана в затвора. По желание на умиращия нещастното момиче беше заведено същата нощ при смъртното му легло, тъй като искаше да го види още веднъж.

— Какво стори, нещастнице — каза французинът задавено, — ти сгреши много. Аз съм граф Леон Грамон и произхождам от царски род. Бях възхитен от твоята красота, твоята добродетел и привързаността към недостойния ти баща. Реших да те откупя от този нещастник, който рано или късно щеше да те тласне в пропастта.

Умиращият млъкна за момент, после вдигна треперещата си ръка и каза тържествено:

— Кълна се пред Бога, че не те купих за себе си, а те избрах за жена на добрия ми и обичан син, за жена на един достоен и способен художник, който се казва Емилио Цезаре. Той преди два дена получи първата награда в Рим за проекта, който направи на чешмата „Виктор Емануел“.

Антонина падна пред леглото на тежко ранения. Тя едва чу как умиращият прошепва:

— Поръчах да телеграфират на сина ми Емилио, той ще бъде тук утре, ще…

Граф Грамон не можа да довърши последните си думи. Смъртта ги задуши и той издъхна.

Вече прочутият скулптор Емилио Цезаре пристигна на другия ден в Монте Карло и научи за ужасното убийство на баща си.

Той се хвърли върху трупа и заплака горчиво. Емилио дълго стоя така. После стана, избърса сълзите си и помоли полицейския комисар да го заведе в затвора, където беше нещастницата, убила безжалостно баща му. Той искаше да я види и да я прокълне. Пристигна след малко в тъмницата и видя там Антонина, убийцата на неговия баща. Така се срещнаха влюбените, които само преди седмица мечтаеха да се видят.

Емилио гледаше нямо любимата си, не каза нито дума и само две големи сълзи потекоха по страните му.

Младежът погледна още веднъж нещастницата и излезе от тъмницата. На другия ден го намериха мъртъв в парка на Монте Карло.

Той беше първият, който доброволно се бе лишил от живота си в онзи земен рай, без да е проиграл богатството си…

… Разказвачът млъкна и тежко въздъхна. По лицето му се забелязваше, че ужасни страдания измъчват душата му. Антонио седеше с болезнено свити устни, бледен като мъртвец, неподвижен и с насълзени очи.

Няколко минути изминаха без някой от приятелите му да продума. Най-после Одета със съжаление го запита:

— А какво е станало с Антонина?

От гърдите на младия италианец се изтръгна тежка въздишка.

— Желаете да узнаете по-нататъшната съдба на нещастната девойка ли? Е, добре, ще ви я разкажа. Понеже е убила виден французин, предадоха я на френските власти. Срещу нея се заведе углавно дело и след присъдата я изпратиха…