— Там, там се вижда лодка.

Тези думи бяха казани от Ервин, който бързо стана от мястото си. Като ги чуха, страх обзе бегълците, те помислиха, че ги е срещнал правителствен параход. Ала когато погледнаха към показваната от Ервин посока, видяха една малка лодка, която като орехова черупка плаваше по безбрежния океан. Виждаше се, че никой не управлява лодката, защото вълните я блъскаха нагоре-надолу по вълните. Тя имаше ветрила, но те бяха окъсани и висяха на парцали по мачтата. Лодката беше и с кормило, но никой не седеше зад него.

— Един Бог знае как тази лодка е достигнала в открито море. Макар и никой да не се забелязва, трябва да се уверим дали в нея няма някой клетник, който има нужда от помощ.

Драйфус даде знак на Ервин и той насочи сала към лодката. Когато доближиха на стотина метра от нея, неочаквано от дъното й се надигна фигура на мъж, който, както изглежда беше полудял. Дългите му бели коси бяха разрошени и се вееха, очите му бяха изпъкнали и устремено гледаха в пространството, а страните му бяха хлътнали. Клетникът отчаяно вдигаше ръце към небето и от гърдите му се откъртваха ужасни звуци. Той пееше погребална песен над водната пустиня.

— Дайте ми далекогледа — помоли Одета.

Ала преди още Драйфус да успее да й го даде, тя изстена.

— Няма нужда от него, познах този човек. О, Боже милостиви, колко скоро и строго наказваш грешниците. Ервин, приятели, полуделият в лодката е моят баща.

Ервин прегърна любимата си и нежно я притисна до гърдите си. Никой от бегълците не посмя да наруши настъпилата тишина.

В това време Драйфус опита да се приближат до лодката на клетника. Бегълците я привързаха за сала, а капитанът хвана през кръста полуделия и понечи да го пренесе в сала. Но това беше много трудна и опасна работа. Панталон биеше с ръце и крака наоколо като бесен и се мъчеше да тласне избавителя си в морето, като непрекъснато крещеше прегракнало:

— Не се оставям да ме хванете. Часовникарят е паднал в морето и се е удавил, аз не съм го убил. Това не е истина, макар дъщеря ми да се закле сто пъти, не, това не е истина. Аз съм богатият Панталон.

Богатият Панталон! Немилостивата съдба го беше наказала, след като той закла жестоко гърбавия часовникар Жером. Тя откъсна този тлъст скъперник от всичките му съкровища и го остави без троха хляб и без капка вода в открито море. От всичките му имоти не остана нищо. Даже и разумът го напусна — отчаянието и страхът от наказание му го отнеха.

За Драйфус беше щастие, че Легуве му се притече на помощ в тази опасна минута. Полуделият Панталон беше сграбчил капитана за гушата и се мъчеше да го удуши. Легуве го прихвана отзад за яката и го дръпна. Двамата го стиснаха здраво за ръцете и краката, пренесоха го на сала и го сложиха на леглото в каютата на Одета. Дъщерята коленичи до нещастния си баща и го загледа с просълзени очи. Тя надви ужаса си от убиеца и го погали нежно по ръката. При вида на нещастния болен старец беше забравила всичко. Даде му малко мляко и го помоли да пие. Полуделият изгледа учудено дъщеря си и после каза:

— Одета, свари ми малко черно кафе, ти ще се омъжиш за Мурильо. Часовникарят е прочел шифрованата записка. Работата е почти готова — аз съм богатият Панталон.

Нещастникът постоянно редеше несвързани думи и Одета се увери в лудостта на баща си. Заплака горчиво.

— Не плачи, миличко мое сърце — Ервин се наведе над нея. — Това е от силно нервно сътресение, което ще премине и баща ти скоро ще оздравее.

— Не зная дали да се моля на Бога за баща ми да оздравее, или пък по-скоро да го прибере при себе си, преди да се е опомнил и разбрал какво престъпление е извършил.

Останалите бегълци работеха. Те кърпеха ветрилата на намерената лодка. След като ги поправиха, ги закрепиха на мачтата на Панталоновата лодка, вързаха я пред сала и продължиха плаването. Втората нощ от бягството им от Дяволския остров настъпваше. Тъй като до този момент бегълците не бяха съзрели френски параход, вярваха, че ще могат да прекарат нощта спокойно. Старият Мирович беше приготвил вечерята и всички ядоха с апетит. След това Драйфус чете молитва и мореплавателите се упътиха към леглата си.

Първите три часа на вахта беше Легуве, а след това Антонио и най-после Драйфус. Лодката и салът пореха гладката повърхност на морето и бяха вече доста далече — пет мили от брега.

Тъй като каютата на Одета беше заета от лудия Панталон и сакатия Мирович, Драйфус и Антонио трябваше да отидат в лодката.

Легуве стоеше на кормилото и слушаше монотонния плисък на водата. Той едва надвиваше съня. Нощта беше задушна, но от време на време подухваше хладен ветрец и надуваше ветрилата. Небето беше мрачно, нямаше нито една звезда и облаците приличаха на гигантски планини.

Легуве се замисли и зашепна името на скъпото си дете:

— Долора, дете мое — мълвеше белокосият мъж. — Аз се надявам, че някога ще те прегърна пак и ще върнем щастливите дни, които прекарахме някога в Куба.

Към един часа Антонио го смени и застана на кормилото. Младият италианец още триеше очите си от съня и едва побеждаваше умората.

— Бедни момко — каза му Легуве и то погали нежно по тъмнорусите коси. — Ти си още дете, а отсега трябва да делиш с нас, старите мъже, опасностите и мъчнотиите.

— Добри ми приятелю Легуве, тъкмо това ме прави горд — отговори Антонио. — Иди сега, легни си и сънувай нещо хубаво!

— Капитан Драйфус и Ервин спят ли! Нека Бог благослови съня и почивката им. Те са много уморени и трябва да почиват. Аз също едва издържам. Клепачите ми се затварят. Лека нощ, Антонио, и бъди внимателен.

Антонио седна на кормилото. Момъкът притискаше с ръка горещото си чело.

— О, този спомен така развълнува душата ми — шепнеше той, — всичко оживя пред мен. Видях го, видях благородната му красива фигура, видях го как седеше до мене в онзи единствено щастлив ден! О, аз съм най-нещастния между тези нещастници. Те имат отечество и се въодушевяват от надеждата, че ще намерят там близките си, ще ги прегърнат и притиснат до сърцето си. Но аз ще бъда сам, сам и сред милата и желаната свобода; сърцето, към което се стремя, не тупти вече, устните, които искам да целувам, са неми и студени, а отечеството ми е неговият гроб, над който ще мога само да плача, да плача безнадеждно!

Очите му се напълниха със сълзи, той закри лицето си с ръце и остана неподвижен на мястото си. Скоро заспа. На този самотен сал сред океана нямаше нито стража, нито буден човек.

Но какво е това, което пълзи там като хитро животно? Това е човек! Да, това е луд и злобен човек, който се изправи безшумно. Очите му се обърнаха към спящия Антонио и лудият нямаше защо да се страхува от него.

Коварна и злобна усмивка се появи на устните на Панталон. После извади кутийка кибрит от джоба си и я отвори с разтреперани ръце. Лудият събу обувките си и се върна тихо в каютата.

— Ще запаля лодката — говореше си той, — всичко ще запаля. Пламъците ще унищожат часовникаря, хи-хи и тогава не ще има доказателства, тогава Панталон ще бъде пак богатият Панталон, тогава всичко ще бъде добре, хи-хи, Панталон е умен човек.

Той запали целия кибрит и го хвърли към стената на каютата. После отиде до Антонио и клекна до него.

След малко каютата се запали тъй като стените й бяха от кокосови лика. Големи облаци дим се издигаха от сала, сред които се дочуха викове.

Одета изскочи с разрошени коси от каютата.

— Огън — извика тя. — Огън! Салът гори, каю… Думите й застинаха на устата, а полуделият й баща се хвърли върху нея като звяр; ръцете му сграбчиха шията й, нещастникът буташе немилостиво детето си в горящата каюта.

Одета се бореше с баща си.

Антонио и другите бегълци вече се бяха събудили.

Страхотна, ужасна, невероятна, приличаща на страшен сън беше картината, която видяха. Тяхната каюта, единственото място, запазено от силните дъждове и тропическото слънце, единственото им убежище, техният склад, в който се намираше храната, оръжието и припасите, съдовете и прясната вода, всичко беше в пламъци. А на няколко крачки от там Одета се бореше с баща си, който ревеше като кръвожадно животно.