— Да вървим! — каза тя. — По-скоро…

Патрик поклати глава. Той отиде в един ъгъл на пещерата, взе лъка, стрели и ножа си. Херманса го изгледа тревожно.

— Но за какво ти са тия оръжия, нали не те застрашава никаква опасност?

— Имаш право,-сестро!

Той захвърли ножа, лъка и стрелите.

— Готов съм — каза след това Патрик, — да вървим.

Той я поведе през проход, който за учудване на Херманса отиваше все по-надолу.

— Моята пещера — разправяше й, докато вървяха — се намира в един угаснал кратер. Този остров, както и всички други наоколо, има вулканичен произход. Той се е издигнал от морето след вулканично подводно изригване. В канарите направих стъпала и можем да се качим по тях, като по мраморните стълби на някоя вила или дворец…

Преди да стигнат до стълбите, те трябваше да вървят още десет минути. Понеже в този проход беше много тъмно, Патрик хвана съпругата на капитан Драйфус за ръка. Сега започнаха да се качват нагоре.

Наистина Патрик бе казал самата истина. Те се изкачваха по стъпалата, сякаш бяха направени от известен архитект. Херманса видя, че е ден и жадно дишаше свежия морски въздух. Неочаквано двамата се намериха в гъсталак, който мъжът с русата брада разтвори, след като излязоха на открито място. За свое голямо удивление Херманса видя, че се намира на върха на същата височина, където падна убит старият верен Менард.

Младата жена тъжно наведе глава.

— Не ми напомняй за това, сестро — молеше я Патрик. — Отсега нататък само вредните животни ще падат под стрелите ми.

После той поведе Херманса след себе си. Двамата заслизаха по кривата пътека.

— Сега островът ще стане същински рай — каза радостно Херманса. — Макар да ни е сполетяла такава съдба, ще живеем в мир.

— Да, в мир, в мир — повтори Патрик, поглеждайки тъжно в далечината. — Мир ще владее и в душата и в сърцето ми. О, дано дойде този мир!

Неочаквано във въздуха се разнесе гърмеж. Зад един гъсталак светна и куршумът мина край ухото на Патрик.

— Какво беше това, милостиви Боже? — стресна се Херманса. — Емил, Емил, не стреляй.

Разнесе се втори гърмеж и Патрик падна.

Той лежеше на зелената трева сякаш ударен от гръм.

— Печална грешка! — изплака Херманса. — О, Емиле, ти уби добър приятел.

Младата жена се беше хвърлила до простреляния мъж и се опитваше да превърже с края на дрехата си раната, от която бликаше кръв. Херманса се огледа учудена. Изведнъж я заобиколиха четирима, после шестима и най-после осем моряци. Тя видя Емил, придружен от дама и едър мъж, които бързаха към нея.

— Спасена сте, Херманса — извика Емил фон Пикардин отдалеч, като въртеше пушката си над главата.

— Моята ръка не потрепера, когато вдигнах оръжието си за да отмъстя за нашите двама приятели. Вижте, Херманса, тази дама и всички тези храбри мъже кръстосаха океана заради нас и са дошли да ни избавят от този пуст остров.

Херманса не мръдна. Тя не стана да поздрави избавителите си. Жената на капитан Драйфус гледаше с неописуем страх изкривения образ на Патрик, по чието лице вече се виждаха първите признаци на смъртта.

— Какво направихте, Емил? — разплака се тя. — Убихте един благороден мъж!

Умиращият улови ръката на младата жена и я стисна сърдечно. Устата на Патрик се отвориха и той прошепна:

— Не му се сърди, сестро. Аз му прощавам. Това е отмъщение. Живот за живот… Ти ме дари с последното щастие на моя живот, благодаря ти… Моята жена… Аз съм при моята жена…

Главата му клюмна настрана. Умиращият въздъхна дълбоко. Блажена усмивка се показа на устните му. Херманса се наведе и целуна челото на мъжа, когото до снощи мразеше. После затвори очите му. Младата жена, дълбоко трогната, стана и подаде ръка на Алиса и на Емил.

— Вие ще разберете, колко ми е жал за този човек — каза тя, — когато ви разкажа историята на живота му и колко благородно постъпи той с мене.

В същия миг Херманса прегърна Алиса.

— Моето дете? Как е моето дете?

— Андре е добре, здрав е и ви поздравява.

— А бедният ми мъж? — извика Херманса.

— Ние ще го освободим — пошепна й Алиса на ухото.

— А Матийо?

— Надявам се, че и той е добре — отвърна американката. — Той нае този параход и ме изпрати да ви освободя.

Херманса беше много развълнувана и целуваше непрестанно Алиса.

— Как да ви благодаря? — извика тя.

— Не аз, а Матийо заслужава благодарност. Лицето на американката се зачерви и като изговори името на Матийо погледна в земята.

— Тук с нас се намира още един храбър мъж, комуто дължите благодарност — продължи Алиса. — Това е Клаус Гърт, капитанът на нашия параход. Той ми донесе известието, което бяхте вързали за врата на патицата и храбро се бори досега с бурите, мъглата и с другите опасности на морето.

Херманса стисна ръката на Клаус Грот. Русият немски великан приятелски се усмихна и рече:

— Откакто се запознах с вас, радостта ми е двойно по-голяма. Би било жалко, ако такава млада жена като вас загине на този самотен остров.

След това Херманса се ръкува с всички моряци. Ала тя се сепна, когато подаде ръка на един мъж с червена коса, чието лице бе обсипано със следи от сипаница. Не знаеше защо чувства отвращение към него, но докосването до този човек й напомняше ужасната минута, в която вчера змията падна в скута й.

Човекът, от когото тъй силно се стресна Херманса, беше Равелак.

Херманса, Емил, Алиса, Клаус Грот и другите моряци привечер стояха пред пресен гроб, който беше изкопан под сянката на високите палми, близо до гробовете на стария Менард и принц Наполеон, недалеч от морето. Херманса и Алиса бяха набрали най-красивите цветя, каквито се намираха на острова, и украсиха с тях гроба на нещастния Патрик Пърсифъл, княза на острова.

На гроба на този клетник, който цели осемнадесет години беше загубен за света и за когото дълго— никой не си е спомнял, се проляха повече сълзи, отколкото на гроба на много други хора. Емил фон Пикардин най-много скърбеше за покойния. Историята на този човек вече беше известна и той се разкайваше, че е постъпил безразсъдно.

— Прости, прости.-ми, клето същество — прошепна баронът и хвърли шепа пръст върху гроба му.

— Той ти е простил — рече му Херманса отчетливо. — Куршумът ти му е донесъл желания мир, към който се стремеше душата му.: Той никога нямаше да бъде щастлив. Тялото се обръща на прах, а душата живее и се съединява с душите, които е обичала на земята. Патрик л Маджи, вие сте заедно…Сълзи задушиха нейния глас. Немските моряци запяха тъжна песен. След края на песента моряците се обърнаха към морето и дадоха три залпа.

Алиса Тери помоли всички да я слушат:

— Княже на острова, Патрик Пърсифъл, ние те погребахме на този остров, който принадлежеше на тебе. В името на кралското географско дружество в Лондон, чиято членка съм и което ме е упълномощило, да назовавам всяка непозната земя, която случайно откривам през пътешествието си, аз наричам този остров, намиращ се на четиридесет градуса източна дължина и на тридесет и шест градуса южна ширина, на твое име. Да се именува „Остров Пърсифъл“.!

На другата сутрин всички се събраха на борда на „Бригита“. Параходът бе готов да отплава. Закусили бяха на остров Пърсифъл, Херманса и Емил се бяха погрижили закуската да бъде само от храна, която се намира на острова. После двамата се простиха с този рай. Хванати за ръце, те още веднъж се качиха на височината, където падна убит старият Менард и хвърлиха поглед на целия залутан в океана остров.

— Емил, знаеш ли какво желая? — запита младата жена печално. — Желая да живея с мъжа си и детето си тук на този самотен остров, далеч от хората, който ни направиха толкова нещастни.

В тази минута параходът изсвири, време беше да се качат на лодката, която ги чакаше на брега.

Двамата седнаха в лодката, която се отдалечаваше все повече от острова, който ги спаси от глад, и който въпреки многото опасности им стана второ отечество.