Всеки французин познаваше този образ! Това бяха чертите на наполеоновците.

Гробният жител подаде ръката си на капитана. Обзет от предчувствие и уважение, Драйфус стисна ръката на чудноватия мъж.

— По странен начин ни събра съдбата, капитан Драйфус — каза човекът с наполеоновските черти, — нека бъдем неразделни приятели. Не ме предавай на враговете ни, дори и да ти обещаят свобода. Може би аз ще мога да ти помогна след известно време. Днес съм беден и презрян затворник, обаче утре мога да стана монарх.

Толкова тържествено каза тези думи гробният жител, че Драйфус почти се ужаси. Този човек или беше луд, или пък имаше неоспорими права над царската корона.

— Откога си затворен? — запита гробният жител.

— Вече повече от четири седмици — отвърна капитанът.

— Значи можеш да ми кажеш новини. Има вече двадесет и две години, откакто съм разделен от хората. Кажи ми как се казва владетелят, който стои на престола на Франция?

— Народът сам се управлява. Франция е република!

— Република — простена нещастникът глухо. — Франция бе република и когато великият корсиканец се качи на престола… Царица Евгения жива ли е още?

Той изрече тези думи с разтреперан глас.

— Съпругата на Наполеон III, царица Евгения живее в Числхоерст — отвърна Драйфус. — Тя оплаква едничкия си син, загинал в Африка под копията на диваците.

Гробният жител закри лицето си с ръце и наведе печално глава. Дълбока въздишка последва глухото стенание.

Изведнъж нещастникът вдигна гордо глава, погледна презрително Драйфус и го запита високо:

— Умрял ли е законният син на Наполеон III и на графиня Евгения Монтижо, наследникът на френския престол?

— Принц Луи Наполеон е мъртъв!

— Лъжеш — извика тайнственият мъж и се изправи гордо. — Капитан Драйфус, ти лъжеш, а с тебе и цяла Франция мами Европа и останалия свят. Принц Луи Наполеон е жив, истинският и единственият законен крал на Франция живее — той стои пред теб.

Драйфус извика сподавено и падна на колене пред гробния жител.

— Дали принц Луи Наполеон е възкръснал от гроба — изрече капитанът, — или светът се е обърнал на лудница, пълна с лъжци и измамници? Нима онзи, когото целият свят и собствената му майка оплакват като мъртъв, е жив? Защо се съмнявам още? Не видях ли чудеса пред последните четири седмици? Не се ли научих да вярвам в непонятното и нечутото? Нали виждам ясно чертите ти, че ти си потомъкът на същия род, който е царувал вече два пъти във Франция?

— Стани, капитан Драйфус — каза потомъкът на наполеоновците развълнувано, — не е далеч денят, когато ще се възкача на бащиния си трон и тогава ще си спомня за теб. Причината, за да отстранят и затворят в тъмница последния и законния наследник на френския престол е предателството, злобата, подлостта и властолюбието на тогавашните и сегашни управници. Предателите на френското кралство ме влачеха от тъмница в тъмница, докато най-после ме тласнаха в тази ужасна подземна гробница, която се намира под краката ти. Гледай, аз не съм изгубил ума си, не съм изгубил надежда още. Крепеше ме мисълта, че трябва да живея за Франция и аз предчувствам, че ще се изкача през мрака към виделината и че короната на велики Наполеон ще украси и моята глава!

Драйфус не отвърна нищо, той не искаше да прекърши надеждите на клетника.

Гробният жител сложи ръцете си върху раменете на капитана:

— И ти също, капитан Драйфус, не трябва да се отчайваш — каза той кротко. — Ти имаш неприятели, те ще направят всичко, за да те погубят, обаче невинността ти ще излезе на бял свят и правдата ще разпръсне дяволските планове на предателските души. Търпи и постоянствай и за тебе ще изгрее слънцето на свободата и щастието! Трябва вече да се върна в гробницата си. Ще те посетя пак и тогава ще ти разкажа как живеех и колко страдах през тези години в ужасната тъмница. В моята гробница се намират чудни неща, аз създадох там нов свят, тъй като ми отнеха големия и красив Божи свят. За днес прощавай, капитан Драйфус, не се предавай! Сбогом!

Гробният жител се поклони полека пред капитана и се изгуби под леглото.

Драйфус чуваше само шума от слизането му. Дупката се затвори и всичко утихна.

Капитанът отиде до леглото си и се хвърли изнемощял върху него. Уморените му очи се затвориха и той заспа.

Когато нещастникът се събуди, слънцето бе високо на небето. Капитанът потри челото си и се огледа из килията, за да види дали престолонаследникът на наполеоновците не бе оставил следа след себе си. Нямаше нищо!

Дали Драйфус не бе бълнувал в треската си?

На 15 ноември вечерта Матийо Драйфус кривна1тю известната улица „Мадона“. Той мина покрай дома на Мъртвешката глава и Помпадура и се приближи към една стара къща. Тя беше само на един етаж и имаше няколко магазина. По външността й личеше, че в нея не живеят хора. Явно беше построена за търговски цели.

На прашния, покрит с паяжини прозорец на големия магазин се намираха различни стари вещи: дрехи, оръжия, златни гривни, брошки, обици, пръстени, часовници, картини, обувки, ръкавици — с една дума всичко каквото можеше да има един парижки вехтошар. Над вратата се забелязваше надпис с големи черни букви:

Матийо Драйфус влезе в магазина. Дребен стар човек с изкривен нос го посрещна. Този нос показваше, че благочестивият му притежател произхожда от Авраамо-во потекло. Мършавото тяло на стария евреин беше облечено в широки развлечени дрехи, сбръчканото му лице — обрамчено от дълга, бяла, остра брада. Две малки, черни, живи очи се намираха под изпъкналото му чело. Приличаха на мастилени петна върху стар пожълтял пергамент. На върха на носа му висяха старомодни очила.

— Вие ли сте Соломон Дулсети? — запита Матийо.

— Да, милостиви господине, Шала се казвам. С какво мога да ви услужа?

— По една парична работа идвам при вас!

— По някоя банкова операция ли? Тогава моля, заповядайте в кантората ми.

Матийо тръгна след евреина и влязоха в едно помещение, което беше отделено от магазина с дъсчена стена.

В тъй наречената кантора на господин Дулсети имаше старо, изкривено писалище, претрупано с разни тефтери и писма, едно окъсано канапе, два стола и висок шкаф.

— Моята работа ще отнеме само няколко минути — започна Матийо Драйфус. — Въпросът е за един чек от сто хиляди франка, който случайно е попаднал в ръцете ми. Той е издаден от тукашната банкерска къща „Пелие и Сие“ и понеже научих от същия банкер, че вие сте внесли тази сума, затова дойдох при вас, за да ми кажете името на госпожата, за която бяха отделени парите. Ако ми отговорите, аз ще ви възнаградя със сто франка.

Читателите ще си припомнят, че Матийо Драйфус беше получил този чек от старата рибарка в град Хастингс. Ще си спомнят също, че Клаудина Лорет беше получила тази сума като награда, задето беше предала капитан Драйфус на неприятелите му.

Матийо искаше да открие името на притежателката на този чек и да й го върне. Евреинът обаче поклати със съмнение глава.

— Вярно е, че внесох парите на банкера Пелие — каза той, — но те не бяха мои. Откъде мога аз да взема сто хиляди! Соломон Дулсети е беден човек, който работи само с чужди пари. Той не познава никаква дама, която да е получила такава голяма сума!

— Кажете поне името на човека, който ви е дал парите!

— Да ме пази Йехова — извика Дулсети и вдигна раменете. — Щом някой довери нещо на Соломон Дулсети, той мълчи като гроб. Сто франка е добра награда, но аз не мога, аз не смея да говоря, защото нещастие ще ме сполети, аз се заклех, че ще мълча.

— Помислете, дали не ще успокоите съвестта си с триста франка — каза Матийо засмян. Евреинът махна с ръка във въздуха.