— Горкото! — извика състрадателно Виктория. — Колко е изпотено! Чакай да му изтрия потта!

Тя извади кърпичката, избърса челото и устата на умиращото дете и като го прегърна с ръчичките си, притисна го към себе си и целуна бледите му устни.

Има целувки, които носят сигурна смърт! Мъжете я изпиват от сочните женски устни, а Виктория вдъхна смъртта с тази целувка, която сложи върху други детски устни!

Когато Габриела сметна, че постигна целта си, тя извика детето навън. Набързо се сбогува с Нощната птица, без да й подаде ръка. Свали кърпичката от лицето си едва когато излезе вън на улицата и въздъхна облекчено, когато отново вдъхна пресния вечерен въздух. Чак сега хвана ръката на Виктория и я повлече колкото може по-бързо към улица „Монроа“. Взеха от аптеката готовото лекарство.

— Хайде сега си иди вкъщи, Виктория — каза Габриела на детето. — И ако си умна, няма да разправяш на майка си, че си ме срещнала, че си се разхождала с мен, че съм ти купувала сладкиш, защото майка ти ще ти се кара, че не си я послушала. Може дори и да те набие.

— Нищо няма да й кажа — съгласи се Виктория, но още в същия момент започна силно да плаче.

Габриела трябваше да я успокои, за да не си отиде със зачервени от плач очи и по този начин да се издаде.

— Сбогом, добра леличко — каза детето, — благодаря за хубавото зайче и дай да те целуна.

Русото момиченце се изправи на пръсти и поднесе устата си на Габриела.

Но жената ужасена се отдръпна.

 — Остави сега! — каза тя с мъка. — Друг път ще ме целунеш. Сега върви и си спомняй за мене.

Виктория си отиде вкъщи. Нещастната графиня Натали беше ужасно обезпокоена, тъй като детето се беше забавило повече от час и тя не можеше да си обясни причината за това.

— Дойде ли си най-сетне, детенцето ми! — извика тя. — Къде беше, в аптеката ли те забавиха толкова!

Виктория не отговори. Тя не искаше да лъже, а пък се боеше да каже истината. През цялата вечер беше разсеяна и мълчалива. Когато майка й я сложи да си легне, тя й се оплака, че е много жадна и я боли глава. Дадоха й вода и скоро заспа трескав сън. Посред нощ Натали похлопа на вратата, която я отделяше от жилището на Християн и майка му.

— Християн, моля ви се, Християн — изплака нещастната майка. — Станете и идете да викнете лекар. Струва ми се, че Виктория е много болна.

След двадесет минути Християн и доктор Бургер бяха вече при леглото на малката. Младият лекар, за който знаем, че беше един от най-добрите приятели на Матийо Драйфус, прегледа основно Виктория. Детето беше отпуснато и апатично, правеше механично каквото му кажеше лекарят и болезнено изпъшка, когато трябваше да си отвори устата, за да може той да прегледа гърлото му.

Изведнъж лицето на доктор Бургер стана много сериозно. Той сложи внимателно детето на леглото. След това хвана ръката на Натали и с дълбоко съчувствие й каза:

— Нещастна майко, предстои ви тежко изпитание. Да се надяваме в Бога, а пък аз ще направя за детето всичко, което човешкото знание и умение могат да сторят.

— За Бога! — изпъшка графинята. — Много ли е болна Виктория? Не ме измъчвайте, докторе, кажете ми всичко, дори и най-лошото да е. Трябва да го зная. Това дете няма вече баща, аз съм за него всичко, затова говорете пред мене като пред мъж! От какво е болна Виктория?

Доктор Бургер отговори развълнувано:

— Най-страшната болест, удушвачката на деца е прекрачила прага ви, госпожо графиньо, Виктория е болна от дифтерит.

Сърцераздирателен писък се разнесе из стаята. Натали беше коленичила до леглото на детето си. Безутешното й хълцане раздираше сърцата на мъжете.

Изведнъж Виктория се изправи в леглото си, големите й очи бяха още по-разширени от треската и тя заговори разкъсано и възбудено:

— Детето върху сламеника е мъртво… Дай му зайчето… Госпожо, искам да го целуна… Не ме бий… Шишето е счупено… Мама ще се сърди…

— Какво е това? — подскочи Натали. — Чувате ли какво бълнува детето ми? Непознати вълнения измъчват душата й, занимават я впечатления, които не е получила тук вкъщи, а навярно на улицата. Чужда жена, умиращо дете, тя го целува! Боже! Какво нещастие! Не, не! Не ми противоречете, не клатете със съмнение глава. Виктория, детето ми, единствената ми утеха, светеща в мрака на моя живот, е станала жертва на престъпление.

Християн и доктор Бургер се спогледаха многозначително. Виктория действително беше станала жертва на едно престъпление! Двамата мъже знаеха кой може да бъде автор на това престъпление!

Осем ужасни дни! Една майка водеше отчаяна борба със смъртта, за да изтръгне детето си от ръцете й.

Тя се бори с всичките си душевни и физически сили, неуморно, неотстъпно. За нея нощта се превърна в ден, а денят в дълбока безкрайна нощ, тъй като прозорците на стаята бяха със завеси, от които не проникваше слънчев лъч. Тя се бори мълчаливо, безропотно. Всеки по-силен звук караше болното дете да трепва и големите му очи отправяха въпросителен поглед към майката, която трябваше да намери сили, за да му се усмихне. Тя се бореше, защото знаеше, че това е последното й съкровище, единственото нещо, което още я свързва с живота. Бореше се и задушаваше в себе си мисълта, че според божите и човешките закони би трябвало да има до себе си един другар в борбата — бащата на болното дете, нейния неверен съпруг! Но той бе далеч! Той нямаше намерение да пристъпи прага на стаята, изпълнена с диханието на смъртта! Нещастната му жена беше съобщила с няколко реда, че Виктория е смъртно болна. „Ела, ако искаш да видиш още веднъж детето си!“, му беше писала тя, но той не намери за нужно да го направи. Навярно в този момент се разхождаше с файтон с любовницата си из Булонската гора, за да могат парижаните да видят Естерхази, знаменития майор!

Така че графиня Натали беше сама, пак сама, още по-сама! На леглото лежеше хъркащото дете. Костеливата смърт беше коленичила върху нежните му гърди и им отнемаше възможността да дишат.

Вратата се отвори и Християн влезе тихо.

— Натали! — помоли той искрено, — нека да остана при вас, оставете ме да ви помогна!

Жената го отстрани с ръка.

— Не прекрачвайте този праг, Християн — му отказа. — Трябва да живеете за майка си, а в тази стая от всеки ъгъл дебне смъртта.

Християн застана на прага със скръстени на гърдите ръце и се загледа в Натали с дълбоко състрадание. Колко уважаваше, как почиташе той тази жена! Поставяше редом с нея само още една-единствена, но тя беше мъртва. Поне така мислеше той за своята любима Мадлен.

Детето се изправи. С протегнати ръце то се бореше със задуха.

— Майко — извика то, — майко, поздрави Роберт, кажи му да не се сърди, че изядох сама зайчето.

Тези думи се забиха като нож в сърцето на нещастната майка.

Виктория отново се бореше отпусната върху възглавниците.

Един ангел премина през стаята, изхвръкна през прозореца навън и отлетя към небето. В ръцете си носеше едно дете. Той искаше да го сложи горе, пред божия трон, за да има един ангел повече в царството на светлината.

Долу обаче, в малката стаичка, една хубава, убита от скръб жена, коленичи пред леглото, в което лежеше малък труп. Тя вече не плачеше, защото нямаше сълзи. Тя не се оплакваше, тъй като нямаше думи, които биха могли да изразят чувствата на тази жена. Тихо, съвсем тихо, от устните и се откъснаха страшните думи, най-страшните, които могат да изпълнят човешките гърди и човешкия разум:

— Сама, съвсем сама!

Матийо Драйфус седеше до своето писалище и разговаряше с немския детектив Херберт Франк.

— Разказах ви всичко, драги приятелю — завърши Матийо. — Открих ви цялото си сърце и душа. Сега знаете, че младата американка Алиса Тери, която изпратих да освободи нещастния ми брат от Дяволския остров, за мен е много повече от една платена агентка. Аз я обичам, бях тайно сгоден за нея, но се заклехме, че ще се изправим пред Божия олтар едва когато брат ми бъде освободен и когато петното, което е лепнато върху името Драйфус, бъде измито. Какво ли не направи скъпата ми годеница, за да успее. Заедно с един немски капитан се опита да надхитри предишния губернатор, една жестока, но и слабоволева, обхваната от налудничави видения личност, но за съжаление той беше отзован. Трябваше да се опита нещо друго. Алиса изготви нов план и твърдо вярваше, че рискованото й предприятие ще успее. Бяхме подготвили всичко много грижливо. Най-големият гений на нашия век, прочутият американски изобретател Едисон, построи нарочно за тази цел балон. За да не бъде открит балонът при приближаването си До Дяволския остров или до Каена, той бе маскиран с препарирани птици, така че да изглежда отдолу като птиче ято. Освен Алиса, в коша на балона се намираше още един млад французин, на име Арман Боне. Алиса се издигна с него във въздуха, видях последния й поздрав, след това тя се скри от погледа ми. Според нашите пресмятания експедицията трябваше да трае не повече от петнадесет дни, но ето вече измина повече от година и нито тя, нито другарят й Арман Боне са се завърнали. Какво е станало с тях? Има толкова лоши възможности, които са могли да отнемат живота на моята любима и на храбрия Арман. В ръцете на нашите неприятели ли са попаднали? Дали не са убити? Дали пък балонът не е експлодирал и разкъсаните им тела отдавна гният нейде на открито? Дали не е потънал в океана и тялото на любимата ми жена почива нейде на дъното? Херберт Франк, през безсънните ми нощи, когато се въртя трескав в леглото и всичките тия страшни картини се рисуват във въображението ми, често ми се струва, че чувам гласа на любимата да ме вика за помощ… Никакво писмо, никакво известие. Как да науча какво е станало с балона и пътниците в него?