От къщата на Християн Естерхази излезе малката Виктория. Детето, облечено с червено палтенце, държеше в ръката си едно шише и вървеше бавно. Като се обръщаше на всички страни, с детско любопитство, то се запъти към една аптека, която се намираше в ъгъла на улица „Монроа“. Но преди още да стигне аптеката, чу, че някой го извика по име.

— Виктория, малка Виктория, чакай мъничко. Момиченцето се обърна и видя една скромно облечена жена.

— Не мели познаваш, Викторина? — попита жената.

Детето поклати отрицателно глава.

— Нали ви бях съседка, когато по-рано живеехте в малкото белгийско градче?

Четиригодишната Виктория погледна изпитателно чуждата жена и вдигна рамене.

— Значи, наистина не можеш да ме познаеш? Къде отиваш?

— Там, в аптеката — отговори Виктория, — трябва да взема лекарство, което докторът предписа на добрата леля Естерхази. Малката имаше предвид майката на Християн.

— Виж ти, чудесно — зарадва се непознатата. — Ще дойда с теб до аптеката. Докато аптекарят приготви лекарството, ще те заведа в една сладкарница, да си избереш нещо хубаво.

Това прозвуча твърде примамливо за Виктория. Но тя си спомни, че майка й беше забранила да върви даже само няколко крачки с чужди хора, а също тъй и да приема каквото и да било от тях. Майка й беше разказала, че в Париж има вълци, които отвличат малки деца и ги изяждат. Ах, клетата Виктория, колко права беше майка й. В Париж действително има вълци и ти си попаднала тъкмо на един от тях…

— Хайде бързо — настоя жената, без да обръща внимание на отказа на детето. — Ще те заведа на аптеката, а след това ще се почерпим. Какво предпочиташ, една паста или едно зайче със стафиди вместо очи?

— По-добре едно зайче — изчурулика Виктория, чиито принципи толкова скоро бяха разколебани.

Тя се остави Габриела да я отведе.

В аптеката аптекарят каза, че лекарството за графиня Естерхази ще бъде готово след половин час.

— Хайде сега — каза Габриела и повлече момиченцето след себе си. — Ще отидем при най-добрия сладкар. Той живее малко по-далечко, но ти и без това трябва да чакаш за лекарството. Да вървим.

Виктория чувстваше, че престъпва забраната на майка си и сълзите бяха на очите й, но през тях тя мислено виждаше вкусното зайче с очи от стафиди и продължаваше да върви.

Човешката слабост, колко рано се проявява тя! В по-късна възраст един портфейл с банкноти или червените устни на хубава жена ни въвеждат в изкушение, а за детето е достатъчна една курабия, за да тръгне по грешния път, който води към нещастието.

Габриела зави с жертвата си по ул. „Мадона“. Тя се намира в Латинския квартал и е една от най-компрометираните улици.

— Но тук не е хубаво — каза Виктория, като видя мрачните, мръсни, подобни на казарми къщи. После разтреперано добави: — Предпочитам да се върна при мама.

— Да, разбира се, мило момиченце аз сама ще те заведа после при майка ти и ще те извиня, че си се забавила, но най-напред нека си изядеш зайчето.

Габриела спря пред висока къща на пет етажа с номер 370.

— Почакай мъничко — каза тя, — ще донеса сладкиша от сладкарницата и веднага ще се върнем. Но не мърдай от тази врата, докато не се върна.

Габриела изчезна, а малката плахо се дръпна от тъмния и неприветлив вход, тъй като покрай нея минаваха пияни мъже, нагиздени проститутки и парцаливи хора, които й вдъхваха страх й отвращение.

Жената не се забави много. Тя се завърна, като носеше в ръце едно сладко, зайче, дори не едно, а две.

— Виждаш ли, моето момиченце — потупа я по бузката тя, — донесох ти зайчета, но сега и ти трябва да ми направиш една услуга. Ела с мене в тази къща, тук живее една позната жена, която има болно дете. Като ти купувах зайчето от сладкарницата, се сетих, че и то ще се зарадва много, ако му занесем такова зайче, и затова купих още едно. Ела с мене, ела да зарадваме болното дете.

Виктория беше съгласна. Майка й я беше научила да бъде милостива към бедните и болните и затова тя се зарадва като разбра, че второто зайче е за едно болно дете.

Докато се качваха по стълбата, Габриела погали русите къдри на малкото момиченце и каза:

— Като стигнем горе, ще трябва да бъдеш послушна и любезна. На госпожата ще подадеш ръчичка, а болното детенце ще целунеш. Чуваш ли, Виктория?

Момиченцето обеща да направи каквото му поръчаха.

Най-сетне стигнаха до най-горния етаж. В тъмния коридор имаше десет врати. Габриела преброи петата вляво от стълбата и почука на нея. Тихо скимтене и сдържано хълцане се чуваше в коридора от тази врата. А през цепнатините проникваше противна, отвратителна миризма. Любовницата на Естерхази побърза да си запуши устата и носа с носна кърпичка, напръскана с дезинфекционно средство. Тя похлопа още веднъж и към вратата се запътиха провлечени стъпки. Някой отвори и на прага се показа Нощната птица. Тя беше само по една невероятно мръсна риза. Щом си отвори устата, за да заговори, лъхна силна миризма на ракия. Габриела, отвратена, се дръпна няколко крачки назад в коридора.

— Аз съм — каза тя тихо на престъпницата, — не се заблуждавайте от облеклото ми! Аз съм същата дама, която видяхте днес в чакалнята на следователя Бертулус.

— Вие ли сте? — огледа я недоверчиво Нощната птица. — Какво търсите тук? Съветвам ви по-добре да не,прекрачвате тоя праг. Тук витае смъртта. Там на сламеника лежи най-малкото ми дете. То вече е мъртво. Докато много умният съдия ме вика и държи при себе си, детето успяло да се задуши. Да, дифтеритът много не се церемони, а господин Бертулус, като ми изпращал поканата, съвсем забравил, че докато отида при него, няма кой да остане при децата и да им помогне, ако рекат да се задушат.

Габриела потрепера. През полуотворената врата беше успяла да надзърне в стаята, в която живееше Нощната птица с децата си и се ужаси от мръсотията и мизерията, която царуваше там. Никога и никъде не беше виждала подобно нещо, нито пък допускаше, че може да съществува. Стари парцали, един полуотворен сандък, от който се подаваха няколко дрипи, маса, стол и мръсният сламеник, върху който до мъртвото дете лежеше живото, обречено и то на смърт, измъчено от страшната болест, удушвачката на деца — дифтеритът. Бледите му бузи горяха в огън, очите му бяха изскочили от мъка и ужас, а ръцете му бяха сгърчени от болка… Такава беше картината, която видя.

— Имате ли още желание да влезете? — попита иронично Нощната птица.

— По-добре да не влизам — отговори Габриела, — но може би ще позволите на малката тук да каже „добър ден“ на детето ви и да му поднесе един сладкиш, който нарочно купих от една сладкарница.

Нощната птица беше паднала жена, престъпница! Но при това предложение, при това искане тя разтвори очи от удивление, сякаш искаше да се увери, че жената насреща й не е луда!

Но Габриела извади една банкнота от джоба си и я тикна в ръката на проститутката.

— Сто франка — й прошепна. — Смятах, че за тях можете да позволите на това момиченце да целуне вашето дете!

— Ах… разбирам… — се изтръгна най-сетне от устните на Нощната птица. — Сега имам такава нужда от пари за погребението на едното ми дете, а и за другото. И то не е далеч от смъртта. Да ме убие Господ, ако иначе бих взела тези пари!

В това време Габриела вече беше успяла да тикне малката Виктория през полуотворената врата на стаята.

— Дай зайчето на болното дете — помоли тя с престорена любезност Виктория — и хубаво го целуни по устата. Чуваш ли?

Никой добър дух не възпря стъпките на Виктория, не й попречи да влезе в тази стая на смъртта. Послушна, с готовност тя се отправи към своето нещастие!

Приближи се до сламеника, където лежеше почти агонизиращото дете на Нощната птица.

— Клето братче — изрече тя с нежното си тихо гласче, — ето ти нещо, което ще те зарадва. Виж, донесох ти едно зайче, то има стафиди за очи и хубава завита опашчица. На, вземи, изяж го, да видиш колко е вкусно!

Болното дете изскимтя леко и докато Виктория се навеждаше нежно над него, то се бореше за въздух и кашляше тежко.