— Давам десет хиляди и нищо повече.

Евреинът се пресегна да вземе скъпоценното украшение, което бе същата онази брошка, взета от гробницата в „Пер Лашез“. Като видя, че Естерхази се накани да си върви, Соломон стана по-сговорчив.

— Господин графе — каза едва ли не с плач той, — не си причинявайте сам нещастие. Не допускайте друг да купи тази брошка. Боже мой, и при тази ли продажба ще загубя! Добър човек съм, живея винаги набожно, а хората винаги са груби и несправедливи към мен.

— Не се отчайвайте — изкиска се черният майор. — Зная че играете комедии. Казвам ви за последен път: десет хиляди франка и тази брошка! Дайте още хиляда франка и аз ще подпиша полицата за тридесет и пет хиляди, но с това ще бъдат уредени и старите ми сметки. Да или не? Не съм дошъл на бала, за да слушам вашите хленчения.

Лихварят стенеше като загубил ума си човек, на очите му се появиха сълзи. Той обръщаше в ръцете си брилянтната брошка, ала Естерхази остана непоколебим. Евреинът трябваше да отстъпи. Той сложи на масата при парите още две банкноти по петстотин франка. Графът подписа полицата, взе сумата заедно с брошката и сложи всичко в джоба си.

Черният майор стана и искаше да си върви, но Дулсети го хвана за дрехата.

— Какво искате още от мене? — попита Естерхази сериозно. — Работата приключи и не искам никой да забележи, че сме тук.

— Ще ви напомня обещанието, което ми дадохте, когато за пръв път ви заех пари.

— Обещанието ли? — попита графът и челото му се набръчка.

Старият лихвар поклати глава и радостна усмивка се появи на устните му.

— Не си ли спомняте? — попита той тихо. — Макар че съм стар, имам нужда от млада жена, която да ме гледа и да се грижи за къщата ми. Желая това да бъде Долора, щерката на мадам Легуве. Много добре зная, господин графе, вие имате влияние над двете жени, зная, че мадам Легуве е хитра жена и обича париците, но, ако ми остави дъщеря си, честно ще й заплатя.

— Схващам,, че вие искате да купите хубавата Долора.

— Да речем, че е тъй. Девойката запали огън в сърцето ми. Истина е, не съм вече млад, но какво от това? Тя ще живее при мен като царица, аз ще я направя моя наследница.

— Хубаво е последното ви желание, но само ако го изпълните. Вие не ще играете още дълго земното хоро — може утре да умрете.

Евреинът направи движение, изразяващо недоволство.

— Не приказвайте за смъртта, господин графе! — простена той. — Мисълта, че ще ме захлупят в ковчег ме подлудява. Искам да живея и да се наслаждавам на хубавата Долора.

— Ще поговоря с мадам Легуве. Тя и дъщеря й са тук. Ако решите да пожертвате няколко хиляди, в такъв случай алчната жена сигурно ще ви даде красивата девойка.

— Знайте, че старият Дулсети винаги е на ваше разположение.

— Добре, почакайте тук, за да говорите сам с Долора.

Естерхази постави маската си и влезе в танцувалната зала.

Току-що излезе и един облечен в червена наметка мъж го приближи.

— Колко халки има веригата? — запита човекът.

— Триста и десет — отвърна майорът.

После извади от джоба си един запечатан плик, подаде го на наметнатия с червената мантия и му рече:

— От името на комитета ви предавам, братко, хиляда франка за пътуването ви до Лондон. Кажете ми името си!

Очите на немския златар светнаха.

— Не мога да ви кажа името си, защото полицията преследва комитета. Издайникът ще бъде наказан.

После Курт Валберг се отдалечи и се изгуби между маските.

Като чу казаното от Валберг, графът пребледня.

— Дотам ли се е стигнало, че верижните братя ме подозират в издайничество? Трябва да действам бързо и да унищожа всички! — шепнеше той на себе си.

Появи се един Арлекино, облечен в пъстри дрехи, държащ в ръцете си камшик, с който небрежно шибаше минаващите покрай него посетители. Арлекино замахна с камшика и удари Естерхази по лявото рамо, а после и го гърдите.

Графът хвана ръката му и я стисна здраво.

— Вие ли сте, Гилберт?

— Аз съм — отвърна маскираният.

Познатият на читателя таен агент на парижката полиция наистина беше се преоблякъл като Арлекино и така следеше събралото се тук общество.

— Нападнахте ли верижните братя? — попита Естерхази, като го дръпна към себе си.

— Нападнахме ги — отвърна детективът, — благодарение на напътствията, които ми дадохте, намерих къщата и влязох, но за съжаление не успях да направя нищо, защото бяха избягали още преди ние да се озовем в стаята, в която заседаваха.

— Проклятие — просъска графът, — това ще има за мене лоши последствия. Поне да мога да получа едно удовлетворение заради този неуспех. Виждате ли онази маска с червената наметка?

— Виждам я — отвърна Гилберт.

— Под тази маска се крие най-опасният деятел на комитета на веригата.

— Ще го арестувам тогава — каза Гилберт. — Надявам се, граф Естерхази, че правителството ще бъде доволно и от двама ни и ще можем да разчитаме на добро възнаграждение.

— Ще намерите в джоба на наметката една малка алуминиева монета, която е знакът на братята от веригата. Не забравяйте, Гилберт, че не бива да споменавате моето име.

Зеленото домино и Арлекино се разделиха, за да се залови всеки за работа: Гилберт да арестува Валберг, а Естерхази да говори с мадам Легуве, която той зърна в един ъгъл на залата. Кубинката разговаряше с една привлекателна туркиня, която бе скръстила ръце на гърдите си и слушаше с внимание.

Курт Валберг се погнуси от разврата, който вилнееше около него. Този млад немски златар беше честен човек и макар в жилите му да течеше гореща юношеска кръв, тези нахални, напудрени жени, които се въртяха покрай него, не можеха да го съблазнят. Сърцето му бе изпълнено от образа на една благородна и честна девойка.

Валберг обичаше! Душата му бе обладана от сладко чувство и той ненавиждаше всички жени, които се бяха събрали в тази зала, за да развратничат открито.

Пред него изникваше образът на любимата му, която със сълзи на очи мислеше за него. Курт обичаше Долора, красивата дъщеря на хазайката госпожа Легуве. Затова, гледайки заобикалящите го, той се връщаше мислено при нея. Красивата Долора се беше хвърлила в прегръдките му с думите: „Какво щастие е да бъда достойна за теб“. Но Курт затвори устата й с хиляди целувки и каза, че гордата красавица е достойна за княз.

Още докато разговаряше с граф Естерхази, немецът без да иска мислеше за красивата Долора, с която трябваше да се раздели сутринта. Той реши да напусне бала и да си иде у дома. Може би тя не беше си легнала още и го чакаше. Щеше да размени поне няколко нежни погледа с любимата си. Златарят бе приближил вече вратата на салона, когато някой го хвана за дрехите. Един господин в червен фрак и с черна копринена маска застана пред него.

— Моля ви, помогнете на един нещастен човек — каза непознатият с развълнуван глас, — спасете два живота.

Тези думи трогнаха Курт и той отвърна почти автоматично:

— Ако имате нужда, господине, мой дълг е да ви помогна.

— Благодаря ви — поклони се непознатият. — Елате, моля ви, с мен в онази стаичка.

Двамата влязоха в близката стая, която бе разделена от главната зала с черни завеси.

Непознатият махна маската си. Млад красив, мъж със следи от силна скръб по лицето стоеше пред Курт. Непознатият имаше благородно сърце и по чертите се познаваше, че е аристократ.

— Казвам се барон Емил фон Пикардин — представи се той, — и въпреки голямото ми богатство, съм най-нещастният човек на света. Един подъл мъж застави моята годеница да се закълне, че след няколко седмици ще стане негова жена. Отначало се отдадох на отчаянието, но после реших да не допусна да наруши щастието ми. Наех няколко детективи, за да съберат сведения за живота на съперника ми и узнах ужасни работи. Научих, че той посещавал тези барове редовно. Щом докажа това, той ще бъде морално разорен и бащата на моята годеница не ще даде дъщеря си на човек, който има връзка с разни престъпници.