— Аз съм Курт Валберг — каза той, — изпратен съм от немския съюз на веригата.

— Добре си дошъл — поздравиха го тримата, като станаха от столовете си и подадоха ръце на Валберг.

— Защо закъсня толкова с второто си посещение? — запита един от мъжете. — Нали знаеш, че те чакат важни известия.

— През последните дни бях принуден да се крия — отговори младият мъж, — едва можах да се отърва от полицията.

— Къде се кри?

— В зимника у госпожа Легуве, при която бях на квартира. Дъщерята на госпожата, Долора, се грижеше за мене, като ми донасяше храна и вода.

— Долора Легуве, запиши това име в списъка на тези, които са наши покровители — нареди средният майстор. — Тя е спасила живота на един от нашите братя, затова и ние ще я пазим и ще й помагаме.

Единият от тримата записа името на момичето в дебела подвързана книга.

— Слушай сега заповедта, която е пристигнала за тебе — каза средният майстор. — Утре рано ще отпътуваш за Лондон. Там се очаква стачка на работниците от доковите фабрики. Ти ще ръководиш работниците, които са от немски произход. Ще заминеш утре заран за Хавър. В залива чака параход. Капитанът на този параход ще те заведе в Лондон, щом му се представиш като човек от верижните братя. Имаш ли още пари?

— Почти са на свършване — призна Курт Валберг.

— Ще получиш достатъчно. Трябва да отидеш в квартал. „Св. Антоан“. Ще влезеш в кръчмата „При Червената воденица“. Майка Казота; която е собственица на къщата, ще те заведе в залата, където се провеждат нейните балове. Ще потърсиш там мъж със зелено домино. Ще му връчиш този пергамент и той ще ти даде парите.

Маскираният даде на Курт Валберг един пергамент, по който личаха тайнствени знаци.

— Сега на добър път и работи винаги за доброто на тези, които трябва да се трудят денем и нощем, за да изкарат хляба си. Вземи трите си халки и…

Чу се силен шум. Маскираните скочиха от местата си. Курт Валберг се обърна към вратата и видя, че на чер фон се бе появил надпис: „Полиция!“ Клапата се затвори и вече нищо не се виждаше на вратата. В същия миг масата изчезна от пода на стаята. Някой хвана ръката на Валберг.

— Ела с нас — прошепна му един глас, — не се страхувай!

В залата, където заседаваше комитетът на веригата, имаше голямо огнище. В него не гореше огън. Цял човек можеше да се скрие в отверстието му.

Маскираните мъже повлякоха Валберг със себе си в неприятното скривалище и оттам се заизкачваха по тясна стълба нагоре.

Скоро почувстваха хладния вечерен ветрец, тъй като те се намираха на покрива. После влязоха през малък отворен прозорец в тавана на съседната къща.

— Тук сме на безопасно място — каза един от маскираните. — Това нападение на полицията ще ни накара да си преместим събранията в друга къща, което и без това правим всеки три месеца. Ще трябва да издирим кой от нашите членове е станал изменник и предател. Само чрез предателство полицията е узнала мястото на тайните ни събрания.

— Страшно наказание ще сполети предателя на святото ни дело — извика друг. — Знаете ли наказанието за предателство?

— Смърт — извикаха всички.

— Не подозирате ли някой от съюзниците? — запита ги Курт. — Да не би да сте приели нов член, който да е полицейски шпионин?

Най-старият от майсторите се наведе и се замисли.

— Ти имаш вече три халки, Курт Валберг — каза той, — и си един от кандидатите в най-скоро време да станеш майстор, затова ще ти отговорим. Слушай! Един от нашите братя преди няколко месеца ни доведе едно лице, което беше решило да вземе участие в трудната ни задача — освобождението на поробените. Този човек не е беден, нито пък е работник като нас, а е висш офицер от френската армия. Той ни каза, че войската е почнала да негодува и да става неблагонадеждна и че е във възторг от нашите дела. Ние го проверихме и той се показа верен, приехме го. Оттогава полицията два пъти ни е нападала, но без резултат. Съмняваме се, че този офицер ни е предал. Нямаме доказателства, за да произнесем присъдата му.

— Отмъстителната кама ще го прониже тогава.

— Бъди предпазлив Курт Валберг, когато се срещнеш довечера със зеленото домино, тъй като той е човекът, за когото ти говоря сега.

След това братята на веригата напуснаха тавана и по тясната стълба слязоха в една стая, където ги посрещна някакъв старец.

Единият от маскираните даде знак на стареца и той извади от шкафа червена мантия, украсена с хермелинова кожа, калпак и маска от черна коприна.

— Ще облечеш тези дрехи — каза един от майсторите. — Само така можеш да отидеш на бал в „Червената воденица“. В десния джоб на мантията ще намериш една алуминиева монета, която ще покажеш на майка Казота и никой не ще ти попречи да влезеш в подземния салон. Почакай, докато ни съобщят, че полицията си е отишла.

Измина повече от час. Кукувицата на стенния часовник изкука седем пъти.

— Портиерът ни съобщава, че полицията си е отишла — каза най-старият от майсторите, — без да е успяла да открие нещо. Време е вече да тръгнеш, Курт Валберг.

Младият мъж облече мантията, сложи си калпака й маската. Той се сбогува с майсторите, които пак го предупредиха да се пази от зеленото домино. Пожелаха му добър път и му поръчаха да изпрати шифровано известие от Лондон.

Старецът изпрати Валберг до вратата. Там го чакаше файтон.

— На кого да предам дрехите? — запита младият немец, преди да се качи на файтона.

— Дай ги на майка Казота — отговори старецът, — не забравяй да вземеш от джоба алуминиевата монета!

Файтонът потегли по тъмните улици на Париж и се отправи към квартал „Св. Антон“, към „Червената воденица“, където ставаха тайните балове.

Старото здание, в което се намираше „Червената воденица“, съединяваше две успоредни улици. Големият зимник под къщата беше превърнат в елегантен танцувален салон. Стотина огледала красяха стените. Позлатени стълбове отделяха главния салон от галериите, където имаше сепарета и малки стаички за тайни срещи.

Всяка нощ тук идваха парижки развратници, които търсеха удоволствие в тайнствените нощни балове. Посетителите бяха съмнителни личности и не всеки можеше да ги посещава. Входните билети се разпространяваха по мистериозен начин и на висока цена. По-голяма част от посетителите се състоеше от полусветските дами на Париж. Тези красиви, нахални и грозни същества, които се бяха научили изкусно да вплитат в примките си мъжете, при това така, че те бяха готови да жертват и последната си пара само и само да имат любовта на някоя от тях. Като орляци пъстри птици чакаха тук парижките проститутки с шарените си костюми. Те хващаха за ръце мъжете и ги завличаха в тайните стаички, където се лееше шампанско и където моралът изчезваше незабелязано.

Мъжете, които пилееха безсмислено парите си, бяха от ония парфюмирани парижки безделници, в чиито спални никога не достигаше слънчев лъч. Те спяха денем и най-важното за тях бяха жените, хазартът и ездата. Имаше между тях безгрижни търговци, които бяха близо до фалита, касиери, чиито кражби скоро щяха да се открият, развратени и несериозни студенти, пътуващи художници, а и обикновени джебчии, които вършеха по-лесно кражбите си тук — сред удоволствията и насладите…

Двама мъже седнаха в усамотено сепаре. Единият беше с черно домино, а другият — със зелено. Пред тях на малка маса стоеше купчина банкноти, един формуляр на полица, мастило и перо. Единият държеше в ръцете си малък предмет, който блестеше като пламък.

Черното домино беше Соломон Дулсети, а зеленото — Естерхази.

— Такава брошка не може да се намери в цял Париж — каза евреинът, — вижте тези камъни, те са светли като кристална вода.

Естерхази взе брошката и започна да я разглежда внимателно.

— Тази брошка може да краси гърдите на княгинята! Смятам, че е ориенталска изработка.

— Да, ориенталска — отвърна Соломон, — носила я е навярно някоя султанка. За Бога, случайно я купих и втори път едва ли ще ми се падне такова щастие, господин графе. Само двадесет хиляди! На такава цена брошката е, кажи-речи, подарена и с нейното продаване ще загубя това, което с пот съм спечелил.