Разбойниците бързо избягаха. Те минаха през готварницата и стигнаха до градината, но докато прескачаха оградата, хората на пътя ги видяха. Два револверни гърмежа се разнесоха над бегълците. Един от разбойниците скочи и после падна, явно мъртъв. Другарите му не се погрижиха за него, защото бързаха да стигнат до планината, за да се спасят от преследването. А всъщност никой не ги преследваше, защото хората на графа имаха по-важна работа.

Граф Естерхази, който стоеше с неколцина андорчани пред къщата на свещеника, строши с помощта на няколко силни мъже вратата и влезе пръв в къщата.

Посрещна го отвратителна миризма на изгоряло и дим. После се препъна в един женски труп и нагази в локва кръв.

Ала черният майор не обърна внимание на това, защото видя още по-страшна картина — старец, разпънат с ками и превърнат в огнен стълб. Естерхази извика и придружаващите го влязоха. Скоро угасиха огъня. Естерхази свали сам стареца, чието тяло бе покрито с рани, занесе го в съседната стая и внимателно го положи на леглото.

Скоро всички жители на Андора бяха пред дома на достойния си свещеник и всеки го оплакваше.

Двама лекари помагаха на мъченика. Ала изкуството им бе безсилно. Умиращият още един път отвори очи. Погледът му спря на майор Естерхази, който седеше до него. Черният майор искаше да се възползва от момента и се наведе към стареца.

— Ако можете да ме чуете, отче, отговорете ми. Аз съм граф Естерхази, наследник на онази дама, която ви е поверила имуществото. Къде са парите и документа?

Умиращият се повдигна.

Очите му изскочиха от орбитите и ясно се виждаше, че събира сили, за да каже няколко думи.

— Диего Гомес… искаше… да открадне парите… документът… майка ви… търсете разбойника!

Измъченият свещеник се разтрепера и падна на възглавницата.

Той бе издъхнал и причината за смъртта му бе наследството на Естерхази!

Черният майор остана като гръмнат. Парите, на които възлагаше толкова надежди, му бяха отнети.

Долният разбойник сигурно бе откраднал парите и избягал в планината. Така тълкуваше Естерхази думите на умиращия. Той веднага взе решение. Най-напред майорът отиде при гроба на майка си, който гробарят му посочи.

— Майко — извика той, — майко, защо не си жива, защо не можах да те видя! Щях да съобщя нещо, което щеше да ти донесе облекчение. Отмъщението на Драйфусовия род е започнало и няколко души от него вече станаха жертва на проклятието. Твоята чест, майко, ще бъде заплатена с нещастието на тия, които те погубиха. Спи спокойно, майко, твоят син живее само за отмъщението.

После черният майор отиде в един хотел в града и си почина няколко часа, тъй като беше уморен.

Събуди се в осем часа сутринта, закуси и отиде при испанския подполковник, който командваше полка в Андора. Испанецът прие любезно френския си колега.

Двамата офицери разговаряха около час, след това сто души кавалеристи получиха заповед да възседнат конете и тръгнаха под предводителството на подполковника и граф Естерхази срещу разбойника Диего Гомец. Черният майор мислеше, че ще може да намери загубеното си наследство. Беше се уловил за тази надежда, както потъващият се хваща за сламка.

Огънят се издигаше високо над запаления сал, на който се намираха капитан Драйфус и другарите му и осветяваше морските далечини. Нещастният Панталон, който в лудостта си запали сала, държеше още Одета и искаше да я хвърли в пламъците, Ервин се втурна да спаси любовницата си. Той хвана ръцете на полуделия и ги изви на гърба му. Легуве се приближи и му върза ръцете и краката, въпреки че лудият се противеше. После го блъсна и той падна на пода. Повече не можеше да им вреди.

Изведнъж от устата на Одета се разнесе ужасен вик.

— Мирович — извика тя, — сакатият се намира още в горящата каюта.

Всички се стъписаха. Пръв се съвзе Драйфус и влезе през пламъците в каютата.

Измина мъчителна минута и капитанът се появи. Носеше на ръце сакатия. Мирович не беше обгорял, а димът само го беше задавил и Драйфус го сложи близо до кормилото, а Одета направи всичко възможно, за да го съживи.

Мъжете отчаяно се опитваха да спасят оръжието и храната и се стараеха да ограничат огъня. Затова капитанът заповяда да изсекат с брадвите и ножовете горящите стени и да ги хвърлят във водата. След като това беше извършено, лесно можеха да изгасят пламъците.

Бегълците пресметнаха точно загубата. От провизиите само една част беше повредена, а стените на каютата, които бяха изгорели, лесно можеха да се поправят.

Гредите на каютата не бяха изгорели, а в лодката на Панталон имаше платно, с което можеха да поправят изгорелите стени.

При изгрев слънце нещастните мореплаватели бяха вече привършили тази работа и от злодеянието на Панталон не бяха останали следи. И Мирович скоро се съвзе, защото бяха изгорели само постелките му. През деня си починаха от умората и когато облаците, които предната вечер закриваха небето изчезнаха, всички се поразвеселиха.

Душевноболният Панталон не можеше вече да ги безпокои, защото беше изтощил силите си и спеше като мъртъв, при това имаше признаци, че не ще се събуди скоро. Въпреки това от предпазливост не развързаха ръцете му. Самата Одета призна, че това е необходимо, понеже не биваше отново да се излагат на същата опасност.

Когато след обяд всички се събраха близо до кормилото, Легуве даде сръка знак, че иска да говори:

— Приятели, вчера младият Антонио ни разказа историята на своя живот и макар и да не ни каза каква е връзката на участта му с изпращането му в Каена, пак разбирам, че този разказ се отнася до известна степен и до него.

Антонио погледна към пода и се изчерви като девойка.

— Вярвам, че днес е мой ред — продължи Легуве, — да разкажа историята на живота си. Ще започна с едно известие, което много ще ви изненада. Аз съм протестантски пастор.

Щом Легуве изрече тези думи, Ервин и Одета се спогледаха и девойката поруменя. Драйфус хвана ръката на Легуве и горещо я стисна.

— Щом си пастор — каза той, — признавам, че знаеш да водиш борба не само с библията, но и с други оръжия.

— За съжаление, много пъти през живота си е трябвало да се боря и с други оръжия — отвърна Легуве, като поглади брадата си. На двадесет и петата ми година стана моето първо кръщение. Тогава бях протестантски пастор във френско-пруската война. Ала спомените ми са ясни само до 25 август 1870 — до сражението при Седан, на което бе съвсем разсипано наполеоновото владичество. Бях близо до генерал Мак Макон — главнокомандващия френската армия. В този ден Мак Макон заедно с целия си щаб се беше спрял на едно възвишение близо до Седан и оттам ръководеше действията. Французите се биеха храбро, но бяха лошо нахранени, лошо въоръжени и обезсърчени от предишните загуби. Войниците на германските съюзници силно притиснаха французите при Седан и най-после съвсем ги обградиха, докато се оказаха като мишки в капан. Преди да се съвземем, нападнаха и възвишението, на което се намираше Мак Макон с щаба си и трябваше да си пробием път, за да не падне главнокомандващият ни в плен. Въпреки че бях облечен в свещенически одежди, ме обзе войнствен дух. Откровено признавам, че в тази минута забравих пасторската си мисия и мисълта, че Франция е загубена и че всеки от синовете й е длъжен да я пази до последната си капка кръв, напълно ме обзе. Гъст барутен дим ни забулваше. От време на време в сиво-бялата мъгла светваха огнени ивици и после град от куршуми се сипеше върху ни и другарите на маршала падаха мъртви на земята. Аз бях близо до Мак Макон. Нито един мускул не трепваше на бледото му лице. Този храбър войник като излят от бронз гледаше сражението и само устните му едва забележимо помръдваха, понеже виждаше, че битката е загубена.

— Господа — обърна се той към нас, — след три минути топовете ще бъдат насочени към възвишението, на което се намираме, и гранатите ще унищожат всичко. Затова колкото е възможно по-скоро трябва да напуснем това място и да си пробием път през взвода пруски конници.