Веднага възседнах коня на убития адютант и препуснах към маршала. От другата ми страна яздеше офицерът-знаменосец, а зад нас имаше тридесетина офицери на коне. Минахме през мъртви и ранени, изкорубени оръдия, барабани, съборени палатки и неочаквано — всичко стана много по-бързо, отколкото го разказвам — се намерихме пред цял полк пруски драгуни. Който падне, ще падне — това е войната. В същия миг капитан Валкюр — адютантът на маршала — бе улучен с куршум в гърдите и падна. Маршалът се сепна.

— Ах, Валкюр — извика той, — ти беше храбър офицер, ала умря и от красива смърт. А сега напред, господа, и Бог да бъде с нас!

И аз взех една шашка и бях уверен, че я владея добре. Нали всичко беше в това да се спаси животът на маршала и се запази знамето на Франция. Мак Макон сам,се биеше отчаяно, защото нашите врагове нападаха най-много него. Всички бяхме насочили сабите си към гърдите му. А куршумите на пруските драгуни барабаняха по нас, сякаш кош фасул се изсипваше отгоре ни. И ние пак напредвахме, защото мощната ръка на Мак Макон, и тя със сабя, постоянно описваше кръгове и който се озовеше пред него, падаше мъртъв. Грамаден драгун се нахвърли върху ми. Един куршум на неговия револвер улучи дясното рамо на маршала.

— Предайте се — извика драгунът, — вие сте мой пленник.

Веднага вдигнах сабята си и му пукнах главата. В същия миг знаменосецът ни бе прободен в гърдите и падна от коня.

— Знамето. — извика маршалът, трогнат до сълзи. — Спасете знамето!

Аз вече бях откопчил знамето от ръцете на умиращия и въртейки го около себе си, казах на маршала:

— Франция и храбрият й маршал още се държат! Почувствах неочаквано, че някакъв хлад премина през гърба ми и достига до сърцето ми. Един от неприятелските драгуни беше забил шпагата си в плешката ми. Притъмня ми. Със сетни сили се хванах за гривата на коня и толкова се наведох, че покрих знамето с тялото си. Загубих съзнание.

Когато се свестих, се видях в една висока, голяма, изящно подредена стая. Лежах на меки възглавници. Пред мене стоеше красива жена, облечена в траур.

— Аз съм графиня Мелания Валкюр — рече с приятелски глас тя — и бях щастлива да ви намеря близо до замъка ни след битката при Седан и да ви помогна. Четири седмици бяхте между живота и смъртта и само благодарение на грижите на моя стар лекар останахте жив.

Погледнах красивото й бледо лице и помислих, че сънувам.

— Госпожо графиньо — отговорих със слаб глас, толкова нямах сили, — сега трябва само да ви благодаря. Може би ще получите известно удовлетворение при мисълта, че сте спасила свещеник.

Очите на графинята светнаха.

— Познах по облеклото, че сте свещеник — отговори тя; — но други факти ми показаха, че сте и храбрец. Когато с прислужницата си Бабет онзи ден обикаляхме околността, търсейки другиго, намерих вас до убития ви кон, с разкъсаното знаме в едната ръка и остра сабя в другата.

Как приятно звучеше гласът й?

— И аз в сражението на двадесети август — продължи графинята — претърпях голяма загуба. Мъжът ми, граф Валкюр, адютант на маршал Мак Макон, оттогава изчезна и макар че не успях да намеря трупа му между убитите, предполагам, че все пак е убит.

— За голямо съжаление, госпожо, трябва да потвърдя верността на предположението ви — казах след кратко колебание. — Видях как граф Валкюр падна до мен — един куршум прониза сърцето му.

Младата жена закри лице с кърпичката си, но когато я махна, не видях никакви следи от сълзи.

Изминаха още шест месеца, докато оздравях съвсем. Макар че през тези месеци понесох големи страдания; те остават едни от най-красивите в живота ми. Наглеждаше ме най-хубавата и добра жена и задоволяваше и най-малките ми прищявки. Другари, няма защо да ви лъжа, влюбих се в тази хубава вдовица с тъмно-руси коси и красиви очи. Обичах я с цялата жар на сърцето си, което за пръв път изпитваше това божествено чувство, и по погледа й разбрах, че и тя не е равнодушна към мен, макар че не разменихме и дума, която можеше да издаде чувствата на другия. Вие ще си помислите, че Мелания беше лекомислена жена. Би ли могла да забрави скоро своя мъж, който падна в сражението, ако не е била лекомислена жена!

Бракът на граф Валкюр с младата му съпруга, който не продължил повече от година, не бил щастлив. Мелания била дъщеря на кубински плантатор. От постоянните войни на този прекрасен остров, наричан бисерът на Антилите, нейният баща бил съвсем опропастен. Точно когато кредиторите му искали да продадат малкото му имущество, се появил граф Валкюр.

Графът, разболял се в Париж, бил дошъл в Куба, за да се лекува от чудесния климат. Той видял Мелания и научил в какво положение е нейният баща. За да я спечели, Валкюр го спасил от разоряване. Стара история! Графът платил дълговете на плантатора при условие че Мелания, тридесет години по-млада от него, ще му стане жена. Това било блестяща партия, но сърцето на младата жена се късало, защото тя не обичала графа. Жертвала се заради баща си.

Осем дни след венчаването, което станало в Хавана, жертвата се оказала излишна. Плантаторът починал. Графът заедно с младата си жена, се завърнал в Париж и Мелания взела от отечеството си само един спомен — слугиня кубинка, на име Бабет. Тя и имаше пълно доверие, за което по-късно получи в отговор черна неблагодарност.

Макар че граф Валкюр имал в Париж Прекрасен дворец, предпочитал да затвори жена си в замък, намиращ се в гората около Седан, поради безграничната си ревност. Това било и основната причина, поради която не живеел добре с жена си. Младата жена не само не обичала графа, но и твърде скоро го намразила. След това се разрази сражението при Седан, в което съпругът й загина.

Мелания остана на двадесет години — млада, много богата, вдовица. Когато отвориха завещанието на мрачния граф, намериха записка, която показваше себелюбието на този човек. Наистина, Мелания остана наследница на грамадните му имущества, но можеше да разполага само с лихвите им, които, ако се ожени за друг, губи.

— Всичко това — каза Легуве — ми разказа младата графиня една вечер, когато бяхме в градината на замъка.

— Приятелю, вие виждате — завърши тя, — че човек трябва да ме обича само заради самата мен, защото когато подам ръка другиму, аз ще бъда бедна като просякиня.

Повече не можах да се въздържам, хвърлих се в краката на Мелания, целунах белите й ръце и прошепнах:

„Ти ще обогатиш онзи мъж, който ще те назове своя, макар че си бедна.“

Тя ме вдигна и аз я прегърнах.

За мен започнаха сладки часове. Съвсем забравих, че зад вратата на замъка има и друг свят, че имам и други задължения. Смятаха ме за съвсем загубен — нека ме смятат! Знаех, че живеех и живея като щастливия Танхойзер в планините на Венера.

Мелания горещо ме обичаше, тя жертваше за мен всичко, което жена може да жертва за мъж. За да не разбере никой за нашите отношения, тя уволни всички слуги, освен Бабет и един стар кастелан, който й беше наистина верен. Ако беше ме послушала, трябваше да уволни най-напред Бабет. Тя беше красива, но ленива и лекомислена и никак не ми харесваше.

За съжаление обаче, тя изпитваше към мене съвсем други чувства. По очите й четях, че аз я интересувах и един ден, когато се разхождах из градината, а Мелания спеше, тя неочаквано ме прегърна, целуваше ме и се кълнеше, че ме обича. Аз отблъснах развълнуваната жена, но не казах на господарката й за случката, защото точно сега имаше нужда от спокойствие.

Една нощ из замъка се разнесе плач — плодът на нашата любов беше момиченце. Нарекохме го Долора. Колкото и невероятно да ви се вижда, ние решихме да направим за детето всички жертви и да се венчаем. Долора трябваше да стане наследница на граф Валкюр.

Измина половин година и любовта ни край люлката на детето стана още по-сърдечна. Неочаквано гръм

светна от ясното небе и мълния разруши нашето щастие. Една сутрин, когато Мелания и аз закусвахме, а до нас играеше Долора, пристигна писмо. Като видя почерка на плика, Мелания пребледня като мъртвец. С треперещи ръце отвори писмото, прочете го и падна в безсъзнание. Хвърлих се върху нея и покрих с целувки лицето й. Вдигнах я на ръце и я занесох до леглото. Ала все още не знаех от какво беше уплахата й. Мелания посочи писмото, което взех и прочетох.