Трябваше да събера всички сили и да не се поддам на страшния удар, който разруши щастието ни. Писмото бе написано от граф Валкюр! Този, който всички смятаха за мъртъв и отдавна бяха забравили, се оказа, че е жив. Прусите го намерили тежко ранен и го прибрали като пленник в крепостта Торн. Доскоро той живеел там и понеже го заловили, когато рисувал укрепленията, арестували го за две години. Не е имал възможност даже да пише във Франция. Сега бил свободен и се връщал. Няколко часа само след получаването на писмото, той щеше да бъде при Мелания…

Не мога да ви опиша ужаса, който ни обхвана. Хълцайки, Мелания се хвърли в обятията ми, търсейки помощ и утеха от мен, а аз не можех да й ги дам. Само един път имаше, по който можеше да се избавим от тази опасност, а той ни съкрушаваше сърцата. Трябваше обаче да изберем него и по него да тръгнем! Ако не искахме да унищожим честта на Мелания, аз и детето трябваше да излезем от кулата и да не се появяваме вече никога тук.

След дълго обмисляне решихме следното:

Аз и малката Долора трябваше да напуснем замъка и да заминем за Куба. Исках там да възпитам детето си и да оставя в ръцете на Бога нашето бъдеще.

За да не се лиша от женска помощ при отглеждане на детето ни, Мелания ме помоли да взема Бабет с мене, понеже тя познаваше добре остров Куба и можеше да ми бъде полезна в случай, че остана там. Едва се съгласих с това, тъй като кубинката не ми харесваше и се страхувах да бъде толкова близо до мене, откакто ми бе открила чувствата си. Обаче, за да не откажа на бедната си Мелания, се съгласих.

Тя повика Бабет и разказа всичко на тази жена.

— Желаеш ли да придружиш детето ми през морето — попита графинята, — да помогнеш на скъпия ми съпруг, да възпиташ и наглеждаш Долора и да я пазиш от всяко зло?

— Моя бедна и нещастна господарке, всичко ще направя за вас — извика младата жена и целуна ръцете на Мелания.

Но като се изправи, тя така ме погледна, че аз останах изненадан — погледът на кубинката беше пълен със страст и тържество.

Докато приготвихме необходимите неща за път, дойде телеграма, в която се съобщаваше, че след два часа графът ще пристигне в Седан. Трябваше да бързаме, за да не се срещнем с него. Без да си кажем нещо, аз притиснах любимата си до гърдите. После Мелания целуна детето ни, като ме изгледа с поглед, който никога не ще забравя.

Файтонът ни чакаше и ни закара на Седанската гара. Със същия този файтон графът щеше да се върне в замъка…

Ние пристигнахме благополучно в Париж, а оттам отпътувахме за Хавър и заминахме с парахода за Хавана.

Мелания ме беше снабдила с много пари. В Хавана купих същата къща, която е принадлежала по-рано на баща й, домът, в който тя бе отрасла и за запазването на който се бе продала на мъжа, когото не обичаше.

Къщата беше в добро състояние и ние се заселихме в нея. До този момент Бабет си гледаше работата и не споменаваше нищо за своите чувства към мен. Но първата вечер, когато останахме в новооткупената къща и бях току-що целунал малката Долора и исках да се оттегля в спалнята си, тя ми препречи пътя и ме погледна с искрящи от страстта очи:

— Направи ме твоя жена или ще се върна в Париж и ще разкрия всичко на графа!

Толкова се уплаших, че няколко минути я гледах без да продумам.

— Аз те обичам — продължи тя задъхано, — заклех се, че ще Стана твоя жена. Ако откажеш, графинята е загубена! Графът ще изпъди невярната си жена, а мене ще възнагради богато. Предпочитам да живея с тебе, отколкото да стана богата.

Какво да сторя?

Можех ли да оставя тази жена да опетни честта на Мелания? Молех се, унижих се пред тази подла весталка, мъчех се да я отклоня от намерението й, но по-скоро би се трогнал камък, отколкото да накарам тази кубинка да се откаже от намерението, си. Оставаха ми два пътя за спасение. Или да извърша убийство и така да отстраня свидетелката на тайната ни, или да се съглася с желанието й и да се венчая с простата зла жена. Понеже не исках да стана убиец, предпочетох второто. С разбито сърце заведох Бабет до олтара. Така между мен и тази, която обичах най-много на света и която беше майка на детето ми, легна двойна сянка.

Легуве толкова се бе разчувствал, че спря разказа си за няколко минути. Той закри лицето си с ръце и приятелите му видяха, че сълзи текат между пръстите му. Кроткият и честен Легуве плачеше като дете.

Черни облаци бяха забулили небето и морето шумеше. Над повърхността на водата летяха птици и търсеха храна.

— Мелания и аз — продължи Легуве — непрестанно разменяхме писма помежду си, като се пазехме да не попаднат в ръцете на страничен човек. Аз наричах Мелания в писмата си „моя съпруга“, тъй като тя действително беше такава пред Бога. Дълбока скръб се четеше във всеки ред на писмата й. Тя живееше при един мъж, който не можеше да я разбере и се държеше с нея зле.

А моят брак беше една верига от страдания. Едва сега бях разбрал истинския характер на тази жена. След като постигна целта си, госпожа Легуве стана много мързелива, нищо не правеше, само харчеше пари и непрестанно искаше все нови тоалети. Но небето ми бе подарило утеха. Моето дете, Долора, порасна и стана хубаво момиче, тя беше моята радост.

Един ден, когато беше вече на седемнадесет години, получих писмо, което трябваше коренно да измени моя живот. Мелания ми пишеше, че станала вдовица. Граф Валкюр, играейки на карти, получил удар и починал. Това беше радостна вест, обаче след нея следваше и тъжна. Тя пишеше в писмото си, че е болна. Двойственият й живот разрушил нейното здраве и лекарят й бил признал, че ще живее само няколко месеца. Веднага да съм тръгнел, за да заведа Долора при нея, тъй като искала още веднъж да види детето си.

Аз продадох къщата си, парите от нея сложих в един кожен пояс около кръста си, купих три билета за парахода, който скоро щеше да отпътува, и броях часовете до нашето тръгване. Два дни преди тръгването ни Долора се разболя. Лекарят каза, че момичето не е тежко болно, прихванало е скарлатина, но заради нея не можехме да заминем. Купувачът на къщата ми, за щастие, позволи на дъщеря ми и на госпожа Легуве да останат в нея, докато оздравее Долора. Аз им оставих достатъчно пари, поръчах им веднага щом могат, да ме последват и заминах за Франция с тъжно сърце. Не бих отложил пътуването си за нищо на света, понеже едно предчувствие ми казваше, че трябва да бързам, ако искам да намеря Мелания жива. Това предчувствие не ме беше измамило. Когато дойдох в замъка в Седан, моята любима лежеше на смъртно легло. Тя ме позна и обви нежните си ръце около главата ми, а аз плачейки се наведох над нея.

— Занеси на нашето дете моята благословия — пошепна тя. — До последния си час обичах и двама ви. Погрижила съм се за бъдещето на Долора. Тя ще бъде много богата, ще наследи целия имот на граф Валкюр, а ти ще бъдеш негов управител. Завещанието, в което признавам Долора за мое дете, се намира при нотариуса Пиер Натузиус. Може би роднините и братята на графа ще искат да го оспорят, но това е невъзможно, тъй като само аз имам право да се разпореждам с него.

Говорът беше изтощил болната. Тя падна безсилна на възглавницата. Мелания отвори още веднъж очи, промълви моето име и името на Долора и умря в ръцете ми.

Според желанието й не я погребаха в семейната гробница на фамилията Валкюр, а в парка, там, където някога се обяснихме в любов.

След като я погребах и пролях горещи сълзи на гроба й, реших да се боря за правото на детето си. Отправих се при нотариуса Пиер Натузиус в Париж, един от най-вещите адвокати.

— Познавам го — каза капитан Драйфус. — Още от пръв поглед, признавам, този човек не ми се понрави. Прилича на мошеник.

— Да, той е мошеник — изрече Легуве с разтреперан от вълнение глас. — Не си се излъгал, капитане, той е виновникът, за да съм заточен на Дяволския остров. На основание на оставеното завещание на графиня Валкюр отидох при него, за да уредя наследството на Долора. Обаче подлецът ме изгледа надменно и рече: