— Възможно е — отговори с плач жената, — но тогава ние отдавна ще сме умрели и то с убеждението, че Франция е страна на неблагодарността и беззаконието.

Вратата към съседната стая се отвори и Зола излезе. Ако жена му и Лабори не знаеха, че е той, мъчно биха го познали. Той напълно приличаше на мръсен дрипав скитник. Интелигентното лице на знаменития писател се беше съвсем променило от червената перука и червено боядисаната сива брада. Носът му беше боядисан в мораво като на пияница. Зад този скитник се появи един полицай. Това пък беше Пикар. Освен униформата с пелерина и къса сабя Пикар беше сложил и брада, каквато иначе не носеше.

— Браво — възхити се Лабори. — Ако ви бях срещнал на улицата, бих избягал от вас. Но да не губим време, сега тълпата пее, но кой знае дали след няколко минути няма отново да се опита да щурмува къщата.

Зола се приближи до жена си и я прегърна.

— Сбогом, моя любима, моя скъпа другарко — промълви той. — Тежък е часът на нашата раздяла, не само защото съм принуден да бягам от парижката тълпа. Аз, който се чувствам истински французин, трябва да бягам от французи. Но да се примирим с неизбежното и да се надяваме на по-добри времена. Ти, скъпа моя жено, ще останеш тук. Пари имаш достатъчно, а нашите приятели Лабори, Пикар и Матийо Драйфус винаги ще ти помагат със съвети. Щом бъда в безопасност, ще ти се обадя.

— Къде ли ще бъдеш в безопасност — изхълца нещастната жена, — къде ще можеш да избягаш от тая дива сган! Моля ти се, бъди предпазлив. И извън Париж не си сигурен. Естерхази и другарите му лесно биха могли да изпратят след теб наемни убийци.

— Ще гледам колкото е възможно по-скоро да се прехвърля в чужбина — успокои я писателят. — Едва когато мина границата, ще мога да ти пиша. Оставям се на Бога да ме заведе там, където му е угодно.

Зола притисна до себе си още веднъж любимата жена, която беше споделяла с него скърби и радости, след това я сложи нежно на едно кресло и с болка в сърцето излезе, последван от Пикар.

Лабори взе лампа, за да им свети през тъмните стаи, през които минаваха. В една от тях човек със сълзи на очи се хвърли в краката на Зола и целуна ръцете му. Това беше Тери, дългогодишният предан слуга.

— Не оставяй жена ми, Тери — му прошепна трогнат Зола. — Сега всеки, който ме обича, ще има възможност да ми докаже верността си.

Те стигнаха малката врата, която водеше към градината.

— Взехте ли пари, Зола? — попита Лабори.

— Да, имам двадесет хиляди франка — отговори беглецът.

— А револвер? — попита отново адвокатът.

— Дадох му своя — обясни Пикар, — той няма вкъщи никакво оръжие.

— Освен това — прибави Зола, — в този бастун има скрит меч, който при нужда може да ми свърши добра работа.

— Тогава добър път и нека Бог да ви е на помощ. — промълви Лабори.

Той едва сдържаше вълнението си. Искаше да каже много повече, но прочутият оратор в този момент, може би за пръв път в живота си, не можа да намери дума.

— Отворете — пошепна Пикар на Лабори.

Последният отвори вратата и в същия момент Пикар хвана Зола за шията, изтласка го в градината и тръгна след него. Лабори веднага затвори вратата. Навред из градината стояха и седяха мъже и жени и пазеха да не избяга Зола. Щом видяха полицая, който тласкаше скитника пред себе си, те се приближиха.

— Какво искате от този човек? — попитаха неколцина. — Какво ви е направил този гражданин?

Пикар не загуби нито за миг присъствие на духа. Със строг глас той отговори:

— Ще трябва да дойде с мен в участъка. Залових го, като се опитваше да се промъкне в къщата на Зола, за да краде. Това полицията не може да позволи. Тя няма нищо против гражданите да се занимават с политика, но крадците трябва да бъдат наказвани.

— Помогнете ми, приятели — извика Зола с преправен глас. — Мисля, че не е престъпление да си вземе човек малко сребърни съдове от кухнята на тоя подлец Зола.

Но тълпата се срамуваше да защити открито крадеца. Неколцина се засмяха, но не се осмелиха да откъснат арестувания от полицая.

Мушкайки в ребрата приятеля си Зола, Пикар го промъкна през гъстата тълпа. Когато излязоха от градината, Пикар се обърна още веднъж и извика силно:

— Не съветвам никого да се опитва да нахълтва в къщата на Зола. Градоначалникът е поставил там тридесет души полицаи, въоръжени с револвери. Имат заповед да стреля по всеки, който се опита да влезе.

Зад едно дърво близо до портата лежаха Председателя заедно с Леопарда и Соления Жак и чакаха сгоден момент да се промъкнат в къщата на Зола. Като чуха тези думи, счетоха за по-благоразумно да се откажат от плана си.

По такъв начин Пикар спаси къщата на Зола от това опасно посещение.

Полицаят с арестувания стигна благополучно до малка напречна улица, откъдето вече свободно можеха да продължат пътя си. След половин час вече вървяха по шосето за Версай. Най-сетне при един храст Пикар спря и каза:

— Дотук, приятелю Зола. Предполагам, че избягнахте временно опасността. Трябва да ви оставя и да се върна в Париж. Пожелавам ви успех и ви напомням да бъдете крайно предпазлив, защото действително е възможно вашите неприятели да ви преследват и извън Париж. Ходете предрешен, колкото е възможно по-дълго време или още по-добре изменяйте често външността си. Във всеки град ще намерите необходимите дрехи и други принадлежности. Не се връщайте в Париж, преди да сме постигнали целта си.

Зола стисна развълнуван ръката на приятеля си Пикар.

— Отстъпвам пред насилието — промълви той, — но знам, че идват събития, каквито светът не е сънувал. Чувствам, Пикар, знам, че божията ръка ще накаже един след друг подлеците и през техните трупове триумфално ще се върне в Париж освободеният невинен Драйфус. — Очите му се просълзиха и той прибави. — Тогава и аз ще се завърна в отечеството си. Сбогом, Пикар, и ще прибавя; довиждане в Париж, когато в него възтържествува справедливостта!

С твърди стъпки Зола закрачи по осветеното от луната заснежено шосе, а Пикар тръгна бавно към града. Ала след двадесетина крачки и двамата почувстваха нужда да спрат и да се видят още веднъж.

Зола вдигна ръка, а гласът му прозвуча тържествено в нощта:

— Каквото и да стане, истината все пак ще победи! Дрипавият скитник продължи пътя си и се скри в тъмнината на нощта.

Зола и Пикар се излъгаха като решиха, че комедията, която разиграха пред парижката тълпа, е излъгала всички.

Намери се в Париж един човек, който позна, че полицаят, който с такова усърдие подкара парцаливия скитник към участъка, е полковник Пикар, а самият скитник не е никой друг освен писателя Емил Зола.

Мъжът, който разбра това, беше Председателя. Със своята проницателност той беше допуснал, че може да стане такова преобличане и сам, предрешен като стара жена се беше приближил до двамата приятели. Беше се уверил, че мнимият полицай има изкуствена брада и че скитникът твърде много прилича на добре познатия му Емил Зола.

Председателя беше човек, който разглежда всичко или от философска или от финансовата му страна. Разкриването на Зола и Пикар не представляваше нищо особено от философска гледна точка, но затова пък, при умело използване, можеше да донесе пари. Председателя веднага реши да пристъпи към действие. Той съобрази бързо какво трябва да прави и затова, без да вдига шум, остави Зола и Пикар да излязат от градината. Обаче ги проследи. Както знаем, той беше облечен като грозна, стара жена и в това негово облекло двамата приятели не можеха да го смятат за опасен човек. Председателя вървя след тях до градската врата Сен Дени и като ги видя, че тръгнаха по шосето, веднага разбра какъв е планът на Зола. Престъпникът започна да съобразява на кого от неприятелите на Зола да предаде тайната. Разбира се, би предпочел да направи пазарлъка с Естерхази, но както той, тъй и любовницата му Габриела Пей, бяха в затвора. Значи, в дадения момент с него нищо не можеше да се свърши. С Боазльо не желаеше да преговаря, тъй като той беше непостоянен и менеше решенията си. Ту явно проявяваше омразата си към Драйфус, ту пък лицемерно твърдеше, че макар да е убеден в неговата виновност, желае да се разгледа отново делото, за да изпъкне цялата истина. С такъв двуличен човек Председателя не искаше да си има работа. И в Пати дьо Клам нямаше твърде голямо доверие. Той беше най-хитрият от целия Генерален щаб, а Председателя предпочиташе да се разправя с по-малко хитри хора. Оставаше само Анри, комуто можеше да продаде скъпоценната си тайна.