Зола прегърна жена си и се изправи между двамата си приятели.

— Лабори — каза той, — скъпи приятелю, кажете ми откровено, съветвате ли ме да напусна Париж, необходимо ли е да напусна, макар и временно, своето отечество? Ако е нужно, ще го направя. Може би страната ще се поуспокои, ако аз с присъствието си престана да дразня тълпата.

— Бягайте, Зола! — кимна утвърдително Лабори. — Бягайте и се надявайте на Бога. Той ще ви помогне, където и да отидете. И нашите мисли ще бъдат с вас. От чужбина вие по-добре ще можете да се борите за Драйфус, отколкото в Париж, където при сегашното положение на всяка стъпка ни се пречи.

Зола въздъхна дълбоко.

— Значи, решено — каза той. — Ще бягам и то веднага, но пак ще се върна и ще подновя борбата!

— Всемогъщи Боже! Какво е това! — извика разтреперана госпожа Зола. — Виж Емил, тази паплач ще ни подпали къщата.

От съседните къщи и от улицата тълпата хвърляше подпалени сламени снопчета, напоени с катран.

— Значи, подпалвачи и убийци! — изпъшка Зола. — О, парижки граждани, колко ниско паднахте вече…

— Оставете сега всичко друго и се погрижете за своето бягство! — напомни Лабори, — Хора, които прибягват до такива средства, са способни на всичко, дори и на убийство. Ние живеем във времена, които напомнят революцията, а през такива времена не се щади животът и на най-благородните и добри хора! Ще трябва да се предрешите някак!

— Погрижих се вече за това — намеси се госпожа Зола.

Тя отиде в съседната стая и се върна след няколко минути. В ръцете си държеше стар, скъсан костюм, подобен на облеклото на ония, които в този момент обсаждаха къщата на Зола. Отиде отново в съседната стая и донесе и една униформа на френски полицай.

— Отдавна приготвих тези дрехи — обърна се тя към приятелите на мъжа си, — за да може мъжът ми при опасност да избяга, тъй като предвидих, че ще дойде ден, когато Емил Зола, борецът за правдата и истината, ще трябва да бяга от своите собствени сънародници. Подлеците не могат да търпят никого, който е против тях.

Зола огледа дрехите, които жена му беше сложила пред него на масата.

— Значи мога да избирам — каза усмихнато той, — дали да избягам като пазител на френските закони или като парижки безделник. Предпочитам последното. Ще се чувствам все пак по-удобно като безделник, отколкото като полицай.

— И вас, драги Пикар — подзе Лабори, — съветвам да се предрешите. Вие имате честта да бъдете толкова мразен от тълпата, колкото и нашия приятел Зола.

— Добре тогава — отговори храбрият полковник. — Ще облека униформата, ала не за да избягам от Париж, а само за да мога да придружа с по-голяма сигурност нашия приятел Зола до градските врати.

— Браво — извика Лабори. — Ако придружите Зола, можем да считаме неговото бягство за сполучливо.

— О, как да ви благодаря — съпругата на писателя стисна ръката на Пикар. — Придружете, моля ви се, съпруга ми, докато напусне града по шосето. Сигурно ще намери файтон, който да го закара до някоя малка гара, откъдето може да вземе влак и да отпътува за Белгия. Чак когато стигне там, ще мога да бъда спокойна, защото само в чужбина ще бъде сигурен.

Зола и Пикар се оттеглиха в съседната стая, за да се преоблекат.

В това време Лабори наблюдаваше скрит зад една завеса движението на тълпата, която обсаждаше къщата на писателя. За съжаление, трябваше да констатира, че хората от минута на минута ставаха все по-нахални. Сганта беше превърнала улицата в истински лагер. Хората стояха на групи, седяха или лежаха, варяха си картофи и печаха кестени на накладени малки огньове и си подаваха от ръка на ръка шишета ракия.

Полицията не направи нищо, за да прогони тази тълпа, тя се задоволи само с това да попречи на подпалването. В замяна на това нападателите се забавляваха с най-разнообразни ругатни по адрес на писателя, семейството му и приятелите му. Червенокосият бандит, който беше ранил госпожа Зола с камъка, беше слязъл от стълба на фенера и се беше оттеглил в един ъгъл с грозна сипаничава проститутка от предградието „Св. Антоан“. Близо до тях седяха Леопарда и Соления Жак. Двамата престъпници не бяха дошли тук от омраза към Зола. На тях им беше съвършено безразлично дали Драйфус ще бъде пуснат на свобода или ще умре на Дяволския остров, но се надяваха, че тълпата ще щурмува къщата и че в такъв случай ще падне богата плячка.

До тях се приближи стара, кокалеста жена, която се подпираше на тояга.

— Нямате ли нужда от любовница, момчета — изгъгна старата и като седна на коленете на Леопарда, прибави: — Момче, ти ми харесваш.

Леопарда ръгна старата в ребрата и я отхвърли далеч от себе си. Тя падна в средата на улицата, така че мръсните й поли се задигнаха. Тогава двамата престъпници видяха, че грозната старица в женски дрехи имаше мъжки панталони.

— Дявол да го вземе — промърмори Леопард, — как е възможно… Тези крака наистина, той е… Жак, днес можем да празнуваме, защото при нас се връща стар добър приятел.

В това време старата се изправи и отново се приближи до двамата престъпници. Леопард се вгледа внимателно в женското набръчкано лице.

— Председателка — прошепна, — ти ли си наистина?

— Тихо — отговори старият престъпник, — не бива никой да ме познае. Полицията е по следите ми, а на всичко отгоре Анри ме обвинява пред народа, че съм предал на черния майор отровно писмо от страна на Драйфусовите приятели. Това, разбира се, е лъжа, но въпреки това ще ме пребият, ако ме познаят тук. Затова се облякох в женски дрехи.

Соления Жак и Леопард стиснаха зарадвани ръката на стария си другар и му подадоха бутилка с ракия, от която той отпи здравата.

— За малко нямаше вече да ме видите, момчета — започнала разказва Председателя. — Бях надхитрен от един подлец. Най-напред ми даде възможност да избягам от килията, а след това искаше да ме застреля, за да не издам тайните му. Но аз излязох по-хитър от него. Като не улучи с първия си куршум, не дочаках втори, а се престорих на убит и се хвърлих гърбом в рова. След това се отпуснах да ме носи водата, докато намеря удобно място да изплувам на брега.

— Кой е този мръсник — попита страховито Леопард, — който си е позволил да те изиграе така? Трябва да му дадеш добър урок, Председателю!

— Ще го намеря, когато ми потрябва — отговори Председателя и зелените му очи светнаха злобно. — Такова нещо и след години не се забравя. Ще му платя с лихвите…

Той отпи от бутилката и продължи:

— Я слушайте, деца, няма защо да седим тук и да си губим времето. Докато тълпата ругае и псува Зола и Драйфус, ние да се промъкнем отзад в градината и през някой прозорец да влезем в къщата.

— Няма ли да ни пипнат? — усъмни се Соления Жак.

— Глупости — изръмжа Председателя. — Не виждате ли, че Зола с жена си са в балконската стая, където навярно обсъждат как да се измъкнат от тая беля? Сигурно и слугите са при тях, а ние можем в това време да използваме случая и да поразгледаме другите помещения.

— Председателя е прав — съгласи се Леопард. — Хайде веднага на работа!

Тримата престъпници станаха, промъкнаха се зад къщата и се прехвърлиха през желязната ограда в малката градина, която се намираше от задната страна на къщата. И докато престъпниците се заловиха за изпълнението на своя план, сред тълпата, която обсаждаше къщата на Зола, настъпи движение. Червенокосият започна да съчинява грозна песен, която съдържаше всевъзможни обиди по адрес на Зола и всички други защитници на правдата. Тази песен за миг се възприе и разпространи между тълпата и в скоро време хиляди пияни гърла зареваха в мрака. Мъже и жени пееха все същата песен, която стигна до ушите на седящите в салона Лабори и госпожа Зола. Като я чу, тя се разплака.

— Не плачете, госпожо — трогна се Лабори, — мъката ви е понятна. Печално е да се гледа как зверове в човешки вид мърсят славата, която вашият съпруг достойно си е извоювал. Ала повярвайте ми, някога в средата на Париж ще се издигне паметник на вашия мъж и тогава децата и внуците на същите хора, които сега се държат тъй недостойно, ще отидат на поклонение пред героя на истината и справедливостта.