Разискванията в Рен започнаха с разпита на Драйфус. Той говореше спокойно, без жестове, без акценти или умилквания. Малцина бяха ония, които забелязаха от какви героични усилия и воля се е нуждаел този човек, за да има такова поведение.

Няколко заседания бяха посветени на проучването на тайните преписки на военните дипломатически лица.

Генерал Шашоан, делегат на военното министерство, даде отново фалшив превод на телеграмата на Паницарди, която му е дал Мерсие заедно с коментар от Клам. Разсъждавайки, обаче, той призна грешката на публичното заседание, отдавайки го на „разпалеността“ си, с която говореше. Той не беше нито за момент акламиран, въпреки настояванията на ревизионистите.

По същество показанието на генерал Мерсие не донасяше нито един нов факт, нито един нов документ, освен една стара бележка на военното австрийско аташе Шнайдер, която Мерсие доставил по не много честен начин. В тази бележка дипломатът декларираше, че продължава да вярва във виновността на Драйфус. Бележката датираше от 1895 или 1896 година, но Анри фалшифицира датата, вписвайки дата 30 ноември 1897 година, когато, както е известно, след откриването почерка на Естерхази, австрийското военно аташе промени мнението си.

Повикан да отговори за ролята си през 1894 година, Мерсие призна безцеремонно съобщаването на тайната преписка, като оспори, обаче, че е въвел в нея фалшивия превод на телеграмата на Паницарди.

На 14 август един неизвестен тип стреля с револвер по Лабори, нарани го сериозно в гърба и успя да изчезне. Много дни смелият адвокат бе принуден да отсъства от заседанията.

Бихме се задълбочили извънредно много, ако се спрем подробно на показанията на 117 свидетели, които погълнаха 25 заседания.

Към края полковник Жуо, злоупотребявайки с властта, която имаше, накара да бъде изслушан един сърбин, бивш австрийски офицер.

Този човек, който във Виена бе смятан за луд, в Париж декларира на публично заседание, че един началник на отделение и един офицер от Генералния щаб на държава от Централна Европа, са му се доверили през 1894 година. Драйфус е единият от четиримата френски шпиони, които информирали Германия, завърши той. Лабори незабавно взе под внимание тази декларация, искайки в замяна на това да се оттеглят показанията на Шварцкопен и Паницарди и да се поискат от германското правителство бележките на бордерото. Правителството се показа разположено да се правят тези постъпки. Председателят Жуо, обаче, отказа и мина нататък.

Но ето, че германското правителство, останало до този момент съвършено нямо, напечата веднага в държавния си вестник бележка, която поднови по формален начин декларацията, направена от министър Бюлов на 24 януари 1898 година, в смисъл, че никога не е имало с Драйфус каквито и да било връзки.

Обвинителната реч на коменданта Кариер беше посветена на оборването на „системата“ на полковник Пикар. Той потвърждава, че отначало е имал впечатление за невинността му, но че тази маса от свидетелски показания е променила мнението му.

Адвокатът Лабори, след цяла редица инциденти, станали на заседанията, със своята бурна натура не можа да понесе нови нервни натоварвания и отстъпи думата на своя колега Деманж.

Пледоарията на Деманж бе дълга, много трогателна и със сбита диалектика. Той поиска да не се издигат до ранг на доказателства „предложения или възможности“ като тези, които бяха представени.

Накрая последната дума има Драйфус.

— Аз съм напълно уверен и заявявам пред родината си и пред цялата армия, че съм невинен. Страдах нечовешки в продължение на цели пет години и понасях най-ужасните терзания само за да спася честта и името си. Убеден съм, че днес ще постигна тази цел само благодарение на вашата лоялност и чувството за правда, което, надявам се, притежавате.

След един час той чу присъдата, която отново убиваше надеждите му.

С пет гласа срещу два, военният съд го обяви за виновен, признавайки смекчаващите обстоятелства, за които Кариер мимоходом беше направил намек.

Присъдата беше затвор десет години.

Трепет на учудване премине между цивилизования свят при вестта за осъждането на Драйфус в Рен. Присъдата изглежда не се основава на нищо и напълно противоречи на заключенията си. В странство, където общественото мнение почти единодушно беше убедено в невинността на Драйфус, станаха шумни манифестации. Във Франция ревизионистката преса изрази справедливо негодувание по най-ярък начин. Но дори и в противоположния лагер хората бяха или се преструваха, че са изненадани. С изключение, разбира се, на генерал Мерене, когото вердиктът плашеше, че може да предизвика незабавното му преследване.

Правителството се пробуди много късно от съня си, в който беше изпаднало и в което състояние се чувстваше най-добре. Но сега беше болезнено стреснато и не знаеше какво да предприеме.

По време на това объркване си проби път мисълта за помилване и то незабавно помилване. Валдек-Русо го искаше незабавно. И Матийо Драйфус го прие.

Все така неочаквано в областта на предателството, както и смекчаващите вината обстоятелства, допуснати от военния съд, се Виждаше, че помилването ще умие честта на правителството пред лицето на Франция и на Франция пред цяла Европа.

Помилването изглеждаше необходимо и за здравето на осъдения, разклатено твърде силно след новия удар. Неговият брат заключи, че не ще бъде по силите му да понесе ново затворничество.

Така че, продиктувано едновременно от хуманност и от политически съображения, помилването не беше оспорвано.

За да се придаде на тази мярка истинска стойност и да се разсеят недоуменията, помилването трябваше да бъде придружено от съображения, които, без да изнасят наяве конфликта между изпълнителната власт военния съд, щяха да демонстрират намеренията на правителството.

Това двойно условие за нещастие не беше изпълнено. Декретът беше отложен с осем дена, защото правителството на Лубе не искаше да се помисли, че помилването е било продиктувано от разразилото се всеобщо негодувание. Обявен на 19 септември, той унищожаваше „остатъка на наказанието“ на Драйфус, както и военното му разжалване.

Това се случи точно в деня, в който умря благородният Шьорес-Киснер, когото тежка болест отстрани за дълго време от подетата борба.

Още същата вечер Драйфус беше освободен. Първият му жест беше да напише декларация, която публикува и чрез която защитаваше невинността си и казваше, че няма да има нито покой, нито спокойствие, докато не му се възвърне отнетата чест. Поне колкото се отнасяше до него, „инцидентът“ не беше приключен.

Армията се помири, че има временно удовлетворение от хвърленото и черно петно. Офицерите, много естествено, можеха да продължат да бойкотират другарите си евреи, драйфусисти или дори само обикновените републиканци. В замяна на това обаче, антимилитаризмът придоби застрашителни размери.

Болшинството от народа, уморено от толкова вълнения, се остави да бъде убедено от официалната истина, че Драйфус е предател и че хората, които се бореха за него така упорито, са били защитници на един предател.

Макар че Лабори, Вивиани, Ж. Рейнах, Конрад дьо Вит пропаднаха при законодателните избори през 1902 година, все пак в парламента влязоха следните борци за ревизията: Пресансе, Жорес, Фердинанд Бюисон, а в сената влезе Клемансо.

Съдебният процес в Рен остави висящи много дела, които зависеха повече или по-малко от Драйфусовата афера.

Пикар, оставен на мира от гражданското правосъдие, беше все още преследван от военното за нарушение на закона за шпионаж.

Вдовицата на полковник Анри продължаваше да преследва съдебно Ж. Рейнах за клевета.

Зола, завърнал се във Франция през месец юни 1899 година, настоя за отменяне на присъдата му и за подновяване на процеса му.

Искането за съдебно преследване, направено от Дюпюи през юни 1899 година, срещу генерал Мерсие стоеше още висящо.

Макар всички тези процеси и да можеха да внесат ново осветление за Драйфус и да направят възможно ново ревизиране, Валдек-Русо сметна, че страната е преситена от борби и може да се стигне и до гражданска война. Ето защо, макар и убеден в невинността на Драйфус, той реши, че най-малко след две години, когато атмосферата се проясни, ще може да се пристъпи към нова ревизия. За тази цел той създаде закон, по силата на който всички престъпни деяния във връзка с аферата Драйфус или преследванията, които биха могли да се появят, се считат за анулирани. Мерсие, както и Пикар следваше да се възползват от този закон.