— Женена ли сте? — попита между другото.

— Не, милорд — отговори Мадлен. — Значи живеете сама?

— Да, милорд, наех малка къщичка на брега на Темза и живея там.

— Трябва да ви обясня защо задавам тези въпроси — прибави лорд Лоуел. — Държа на това, никой да не узнае, че в дома ми се намира една дама, защото тя е изложена на известни преследвания. Въобще не желая да излезе извън къщи онова, което чухте и видяхте тук. Ако сте съгласна с това, госпожице, трудът ви ще бъде богато възнаграден.

— Милорд — отговори Мадлен, — свикнала съм да мълча.

— Добре, тогава елате с мен, госпожице. Лордът тръгна и Мадлен го последва пред редица чудесно обзаведени помещения, докато най-сетне дръпна вратата и я пусна да влезе в стая, чиито прозорци бяха с дебели, спуснати завеси. Висящата от тавана лампа пръскаше мека розова светлина. На снежнобяло легло сред копринени завивки лежеше красива жена. Златочервени къдри се спускаха край бледото й лице и падаха по раменете й. Изглеждаше, че спи. Но щом лордът и Мадлен влязоха, тя повдигна дълги клепачи, които засенчваха тъмните й очи, и направи леко движение с ръка.

— Иска да ви види — пошепна лордът, — приближете се до нея.

Мадлен се наведе над болната и тя изпитателно се вгледа в милото и чисто лице на младото момиче. Най-сетне я погали с бледата си прозрачна ръка и изрече със слаб, но приятен глас:

— Остани при мен, дете мое, приличаш на ангел.

И лордът се беше приближил до леглото на жената и с глас, който изразяваше нещо повече от обикновено съчувствие, промълви:

— Моля ви се, Клотилда, не се вълнувайте. Знаете, че нещастникът не може да ви намери тук.

Болната въздъхна болезнено.

— Какво ли е станало с него? — изрече тя с треперещ глас. — Моля ви, заклевам ви, не крийте нищо от мен! Умрял ли е? Намериха ли го? Къде е отишъл?

— Изчезнал е! — отговори лордът. — Веднага е избягал от къщи и не знам даже дали е взел пари със себе си. Но, Клотилда, неприятно ми е, че все още се интересувате от съдбата на този човек. Толкова ли е скъп за вас, че не можете да го забравите?

Жената не отговори, само закри лицето си с ръце и заплака тихо. Лордът се обърна. По лицето му заигра тъжна усмивка.

Мадлен слушаше изненадано разговора между лорд Лоуел и неизвестната червенокоса жена. Името Клотилда, същото, с което толкова пъти я беше назовал, лудият художник, веднага привлече вниманието й, и когато болната с разтреперан глас разпитваше какво е станало с човека, който внезапно бил изчезнал, тя започна да подозира, че между нея и нещастния художник, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза, има някакви близки отношения. Но реши да мълчи, да не издава засега своите предположения.

Още същата вечер тя встъпи в длъжността си и цяла нощ бдя край леглото на хубавата, загадъчна Клотилда.

За да се схване значението и величието на постъпката на Емил Зола, за да се разбере какво е пожертвал този човек заради своя стремеж към истината и светлината, трябва да си спомним за вълненията, грижите, труда, загубите и неприятностите, които този велик писател е претърпял от деня, в който реши да излезе с призив за справедливост.

Преди това едва ли в Париж е имало по-щастливо от семейството на Зола. След дълги лишения, прекарани на младини, след мъчителна борба, най-сетне Зола беше признат за голям писател. Не му беше трудно да привлече вниманието на хората. Успехът не беше дошъл от само себе си. Този човек трябваше стъпка по стъпка да извоюва славата си като ту печелеше, ту губеше в тази борба. Книгите му ту биваха издигнати до небесата, ту биваха стъпквани в калта. Успехът и разочарованието се редуваха бързо едно след друго. Ала най-сетне всички започнаха да признават, че Зола стои високо сред другите съвременни писатели. Сериозни хора, чието мнение се зачиташе от всички, казваха за него: „След петдесет години повечето от сегашните книги ще бъдат отдавна забравени, но когато потомците ни разтворят някоя книга от Зола, ще намерят в нея вярната картина на нашето време и ще кажат: «Такива са били хората преди петдесет години.»

Звездата на Зола изгря и той започна бързо да се издига. Едва ли има език, на който да не са преведени произведенията на великия писател. Той спечели слава и пари! Но и едното, и другото пожертва за Драйфус! Мнозина предани приятели станаха негови озлобени неприятели, мнозина възторжени читатели се превърнаха в злобни критикари. Приходите му намаляха, почти изчезнаха, милиони французи престанаха да купуват книгите му, животът му беше застрашен, спокойствието му нарушено и тихото семейно щастие, което си беше създал — разрушено“!…

С глава, подпряна на ръце седеше Зола пред писалището си, а жена му беше се изправила зад него. В очите й блестяха сълзи, докато протягаше ръце към съпругата си.

— Емил — изрече кротко тя, — съжали се над мен и напусни Париж. Тук вече не си в безопасност. Същият Париж, който преди няколко месеца се възхищаваше от тебе и през който ти минаваше с гордо вдигната глава, сега таи хиляди опасности за теб. Нали знаеш колко заплашителни писма получаваш, а пък и колко още анонимни заплахи минават през моите ръце. Откакто издигна глас в защита на Драйфус, нито една нощ не съм спала спокойно. Страх ме е за живота ти, мили мой Емил. Върни ми душевното спокойствие, избягай, докато не е станало късно! Нямаш представа колко дълбоко е проникнала омразата против теб всред всички среди на населението! Ти най-добре знаеш, че златото е мощно средство. То може да промени мнението на хората и да ги накара да мълчат. Ала в нашия случай даже златото не би могло да помогне… Когато наскоро влязох в един голям магазин, в който от години пазарувам, и исках да поръчам нещо, при мен дойде директорът и с малко смутена физиономия ми каза:

— Госпожо Зола, съжалявам много, но трябва да ви съобщя, че моят магазин не може вече да изпълнява поръчки за вас.

— Господине — възмутих се аз, — не знаех, че политиката се меси и в облеклото на хората.

Човекът сви рамене:

— Госпожо, ако хората узнаят, че вие носите рокля, изработена в моя магазин, още на другия ден ще загубя по-голяма част от клиентелата си. Няма да искат да купуват от един магазин, който шие на мадам Зола.

Зола скочи. Свещено негодувание блестеше в неговите големи, сиви очи.

— И въпреки това истината ще се наложи, макар и всички да се опълчат против мен. Тя вече настъпва и никой не ще може да я възпре! Да, мила моя, зная, че вече не сме тъй щастливи, както преди, но мога ли да мисля за своето щастие, когато се касае за разкриването на най-голямото престъпление и за поправянето на най-голямата неправда на днешния век? Аз бих бил най-безсърдечният егоист, ако мислех така! А що се отнася до твоя съвет да напусна Париж, това би било равнозначно на бягство преди решителното сражение. За застрашения бягството е сигурно поражение. Ако Людовик Шестнадесети и Мария Антоанета не бяха избягали тайно от Париж, те нямаше да бъдат екзекутирани, тъй като народът не би имал повод за обвинение. Ако избягам, това би значело да изложа името си на поругание и да дам на противниците си възможност да нададат тържествуващ вой. Не, оставам тук, даже ако ме заплашва същата съдба, както на Драйфус. Аз се боря за истината!

В същия миг под прозорците на къщата се дочу див рев. Сякаш зверове, избягали от менажерия, минаваха по парижките улици.

— Долу Зола! — се чуваше отвън. — Смърт на предателя! Убийте го! Нека умре заедно с Драйфус!

Госпожа Зола изтича на прозореца и дръпна завесата настрани.

— За Бога! — изплаши се тя. — Какво е това? Улицата е пълна с хора, мъже и жени идат насам като озверяла тълпа. Те носят факли, размахват камшици, оскърбяват твоето име!

Нещастната жена се разплака. Зола я прегърна и я притисна към себе си.

— Не плачи, скъпа моя — промълви той. — Те няма да се осмелят да ни нападнат. Не за пръв път тълпата ме преследва, ругае и заплашва със смърт. Същите тези викачи ме бяха заградили и когато излизах от съда. Повярвай ми, това са кучета, които лаят, но не хапят!