Той се отдалечи и остави Мадлен сама. Тя почака търпеливо няколко минути, но любезният съотечественик не се връщаше. След половин час и тя напусна моста и тъй като наближаваше обяд, реши да отиде да се нахрани в някой ресторант и оттам да се отправи за гаврата. Тогава, щом влезе в ресторанта, откри липсата на портмонето си. Сълзи рукнаха по страните й, отчаянието й нямаше край. Беше ограбена. Едва сега й стана ясно, че е станала жертва на един мошеник, но всички упреци, които си отправяше за своето лековерие, бяха излишни. Тя заскита из улиците, нощта настъпи, а все още не знаеше къде да подслони уморената си глава, защото без пари не можеше да отиде никъде.

Ако Мадлен беше малко по-опитна, щеше да влезе в хотел и оттам да изпрати телеграма на старата графиня Естерхази, която сигурно щеше веднага да й изпрати необходимите пари за път и за хотел. Но младите момичета обикновено не знаят как да постъпят в такива случаи. Те обикновено правят това, което не трябва и по такъв начин само увеличават нещастията си. Мадлен все повече се отдалечаваше от центъра на града и навлезе в квартал, където живееха бедни хора. Изтощена от глад и умора, тя забеляза една черква, домъкна се до нея и се строполи върху стъпалата. Умората я надви и тя заспа. Изведнъж се събуди, стори й се, че до нея се докосна студена влажна ръка. Отвори очи, изправи се и видя, че един мъж беше седнал до нея. Той беше страшен. Черната му къдрава коса и брадата му бяха съвсем разрошени. Някогашното му елегантно облекло висеше на парцали, а дясната му ръка беше увита с кървава кърпа. Беше се навел над Мадлен и я гледаше с пламтящите си очи.

— Ставай, де, Клотилда — измуча той. — Стига си спала, нали ще ми позираш? Картината трябва да се завърши по-скоро. Искат я от Ватикана! Колко прочут ще стана! Такава картина досега никой не е нарисувал! Нали, Клотилда?

Мадлен изтръпна. Побиха я студени тръпки. Тя познаваше този човек. Това беше същият художник, който я бе привързал към кръст в ателието си и направи Опит да я убие. Сега отново го срещна, тук, в Лондон. Не можеше да има съмнение, той беше.

Мадлен скочи. Първата й мисъл беше да избяга. Но лудият я прегърна и насила я накара да седне на църковните стъпала.

— Не, не бива да си ходиш, не бива да ме оставяш! Не се плаши от мен! Ако се опиташ да избягаш, ще те удуша!

Мадлен разбра, че нещастникът я смята за друга жена и се досети, че само с хитрост ще може да се отърве от него. Затова реши да играе ролята на тази друга жена.

— Твърдиш, че ме обичаш — отвърна тя, — а оставяш твоята Клотилда да гладува и жадува. Би трябвало да й дадеш да се нахрани и след това можем да започнем работа.

Лудият се кимна в знак на съгласие. Той бръкна в джоба си и извади кесия, пълна с жълтици.

— Хайде, ела да ядем — стана той. — Имаш право. И аз съм гладен. Вече не знам колко време скитам из лондонските улици, а ръката… колко ме боли тази ръка.

— Ранен ли си?

— Как може да питаш така, Клотилда? — намръщи се лудият. — Нали беше там, когато тъмният човек се изправи пред мене и стреля в ръката ми… Ха-ха, знам, кой беше оня! Един италиански художник, който също е нарисувал умираща Магдалена и сега се опасява моята да не стане по-хубава. Искаше да ме осакати, за да не мога да рисувам. Но се лъже! Ако не мога с дясната, ще рисувам с лявата. А ако ми счупи и нея, ще се науча и с уста да държа четката. Не смяташ ли, че Рафаел все пак би станал голям художник, дори ако би се родил и без ръце?

Мадлен не знаеше кое е истина и кое не от това, което художникът бъбреше. Разбра само, че някой му беше прострелял ръката. Започна да изпитва съчувствие към нещастния луд художник.

— Там има една чешма — каза тя, — ела да ти измия ръката и да я превържа.

Той се остави тя да го води като дете. При чешмата Мадлен развърза внимателно превръзката на ръката му и, макар че се ужаси от страшната рана и раздробената кост, надви слабостта си и поизчисти раната, изми я с вода и я превързах чиста кърпичка.

— Колко си добра, Клотилда! — издума художникът с мека усмивка. — Знам, че ме обичаш! Затова няма да те убия, не, няма да те убия!

Мадлен заведе нещастника в малка гостилничка, чиито прозорци още светеха. Евтина гостилница, в която разни подозрителни личности седяха по масите, ядяха, пиеха, смееха се високо и шумно говореха. Мадлен и художникът седнаха на една празна маса в ъгъла.

— Къде живееш? — попита го Мадлен.

— Къде живея ли? Не знам.

— Къде спа снощи?

— Не съм спал, разхождах се.

— Е, откога се разхождаш?

— От четири дни и четири нощи — беше отговорът. — Когато се уморях, лягах на някоя пейка в Хайд парк и спях под открито небе. Ах, да знаеш колко хубаво се спи навън… Никога не съм спал толкова добре.

— Не замръзна ли? Нощите бяха толкова студени… Художникът не проговори. Той подпря главата си на здравата ръка и тъпо загледа пред себе си.

Съдържателят на гостилницата отиде при тях и поиска да му платят. — Маврус Ленски извади кесията си и хвърли една жълтица на масата. Всички погледи учудено се обърнаха към него. В тази гостилница не идваше често човек, който има жълтици. Мадлен счете за благоразумно да изведе колкото е възможно по-скоро художника, за да не съблазнява пълната му кесия останалите гости.

— Ела! — каза му тя.

Художникът безропотно се подчини, послушен като дете. Той остави Мадлен да го изведе. Тогава тя реши да не оставя сам нещастника. Той беше болен, ранен, нуждаеше се от грижи и лекуване.

Сега имаше вече кой да се грижи за него. Двамата се разхождаха до сутринта из лондонските улици. Маврус Ленски беше станал мълчалив. Напреженията от последните дни, през които, според собствените му думи, непрекъснато е скитал из улиците и парковете, болките и треската вследствие на раната, всичко това, събрано заедно, е предизвикало пълното му изтощение. Мадлен почувства искрено състрадание към него и реши засега да не го изоставя.

В състоянието, в което се намираше художникът, той не можеше да бъде опасен. Тъй като забеляза, че той ходи като насън до нея и не е в състояние да вземе каквото и да било решение, тя взе пълната с пари кесия от джоба му и я скри в пазвата си, за да я запази от крадци. Реши да записва и най-дребните разходи около него и когато той отново бъде на себе си, да му представи най-точна сметка. Засега най-важното беше да се намери квартира.

Разбира се, тя не можеше да потърси жилище в някоя по-добра, по-хубава къща, защото състоянието и външният вид на художника бяха просто ужасяващи. Вече споменахме, че елегантното му облекло висеше на парцали. След дълго търсене Мадлен намери на брега на Темза малка къщичка с две стаи. Едната задържа за себе си, а другата предостави на художника. Щом влезе в новата си квартира, Маврус Ленски падна като мъртъв на леглото.

Ала Мадлен не можеше още да си позволи почивка. Най-напред тя повика лекар да прегледа раната на художника. Той извади куршума, изчисти добре раната и я превърза.

— Какъв е този човек? — попита накрая.

— Художник е, господин докторе, голям художник.

— Клета жена — промърмори лекарят, който, разбира се, мислеше, че Мадлен е жена на Ленски. — Вашият мъж не ще може вече никога да рисува. Мускулите са разкъсани и ръката му ще остане неподвижна.

След като Мадлен му плати, лекарят си тръгна. Сега вече и Мадлен можеше да се оттегли в стаята си. След като заключи добре всички врати, тя се съблече и легна да спи. Събуди се чак вечерта, а Маврус Ленски — след двадесет т и четири часов непробуден сън. Той поиска нещо да пие. Мадлен му даде чай, след което той отново заспа и то толкова дълбоко, че нищо не беше в състояние да го събуди.

Мадлен трябваше да помисли за положението си. Мисълта да живее от парите на художника й беше непоносима, трябваше да си намери работа, която да й даде възможност да припечели средства. Купи вестник и прегледа обявленията. Откри, че добро семейство търси болногледачка за нощно време при заболяла дама и че се предпочита французойка. Тя веднага отиде в редакцията, за да научи адреса, който се оказа вилата на лорд Мортимър Лоуел срещу Хайд парк. Мадлен се качи на омнибуса и скоро пристигна. Посрещна я стар слуга, един истински строг англичанин, който я въведе в елегантна стая и я остави да чака. След известно време при нея влезе облечен в тъмни дрехи господин — лорд Лоуел, който заговори любезно на добър френски.