Бизеке се засмя:

— Това беше дясното. Сега ще отрежа и лявото, за да има симетрия.

Отряза ми и другото ухо.

— Не се страхувай, че ще ти изтече кръвта — изхили се той. — Погрижих се за превръзки, не искам да умреш. Нека грозотата краси съществуването ти.

Аз все още не бях в безсъзнание и чувах всяка негова дума. Той внезапно сложи ножа под носа ми.

— Сега иде най-главното — обясни зловещо той. — Досега си имал нос, с който подушваше къде има човек, чието щастие можеш да откраднеш. Чакай да отрежа и него.

— Милост! — извиках. — Господин Бизеке, имайте милост, разкайвам се.

— Разкайваш ли се? Толкова по-добре, тогава разкайвай се без нос…

Острият нож се заби в плътта ми, кръвта обля лицето ми и после загубих съзнание.

Когато се свестих, раните ми бяха превързани, ръцете и краката ми свободни, но все още се намирах на страшното място. Бизеке беше в работилницата си. Той стоеше до пъна и кълцаше месо, което смеси с друго, приготви от него наденица, хвърли го в казана, под който гореше огън. След петнадесет минути извади сварената наденица и я сложи в едно блюдо, след което ми заповяда да стана. Аз бях много слаб и трябваше да ме подкрепи. Поведе ме през стълбите нагоре. След това ме въведе в стаята, съседна на тази, в която лежеше вързана Мария, като ме посъветва да бъда мирен, ако ми е мил животът. С блюдото, на което се намираше наденицата, отиде при съпругата си.

Макар и да усещах ужасни болки и мисълта за обезобразяването ми да ме правеше почти луд, безпокоеше ме съдбата на Мария. Станах и надникнах през ключалката, за да видя какво става в стаята. Отначало всичко бе тихо. Бизеке, без да показва признаци на гняв, отвърза жена си, която седна изнемощяла на един стол.

— Хайде да вечеряме — каза той, като отиде до близкия шкаф и извади разни неща от него. После сложи прясната наденица в чинията, която се намираше пред младата му жена.

Тя го погледна страхливо.

— Зная, че искаш да ме отровиш.

— Знаеш, че не съм лъжец и се заклевам, че в наденицата няма отрова.

— Не съм гладна — отговори тя, — гърлото ме боли. Благодарна съм ти, че си бил добър към мен, но никой не е отговорен пред чувствата си. Известно ти е, че го обичам. Остави ни тогава да напуснем тази къща и ти се заклевам, че не ще се явим вече пред прага й. Ще се изселим в Америка.

— Ще се изселите — повтори той отсечено. — Ха, относно това ще говорим друг път, а сега да се нахраним още веднъж заедно и спокойно. Ето наденицата — яж!

Нещастната изяде половината от наденицата, като помисли, че това ще уталожи гнева му. Но тя не знаеше защо ястието й се видя толкова отвратително. Отмести чинията си настрана:

— Моля ти се, не ме карай насила да ям! Бизеке стана, изгледа я сияещ от радост и викна:

— Ти изяде носа и ушите на любовника си. И ако не ми вярваш, ела и го погледни. Обезобразих го и сега няма да го обичаш вече.

Свирепият и безмилостен отмъстител отвори вратата, хвана ме за ръката и ме заведе при Мария, която вече не можеше да ме познае, не защото превръзките ми затуляха лицето, а защото беше полудяла.

Ужасът, отвращението и страхът бяха подействали върху ума й, тя започна да пее, вдигна роклята си до колене като балерина и заигра в стаята. Но и тази страшна сцена не можеше да уталожи омразата на стария Бизеке.

— Махайте се! — извика той. — Вън от моята къща.

Едва успях да изведа Мария със себе си. Отведох я при мои познати и тогава отидох при лекаря, който превърза раните ми. На другия ден трябваше да Отведем Мария в лудницата, тъй като състоянието й се беше влошило и тя искаше да се хвърли през прозореца. Аз живеех скрит и чаках да оздравеят раните ми. Така останах обезобразен за цял живот.

Но тая трагедия взе и трета жертва, която беше самият Бизеке. На сутринта след тая страшна нощ, го намериха обесен в спалнята му, а в студената си десница държеше фотография с лика на Мария. Наскоро се оказа, че няколко дни преди страшната случка Бизеке беше променил завещанието си. Целият имот бе завещал на благотворителни заведения.

Три месеца минаха, докато изписаха Мария от лудницата. Писа ми да отида и я взема. Но щом ме съгледа, припадна. Любовта й към мен обаче не беше угаснала. Венчахме се и заминахме за Париж. Веднага след това започнах да крада. В кръговете на парижките престъпници скоро станах известна личност. Мария винаги се отнасяше добре с мен. Но и тя не беше вече тъй хубава, както преди.

Господин докторе, такава нощ, каквато преживяхме, човек никога не може да забрави.

Пет години след брака ни жена ми роди момиче, което кръстихме Ева. Съпругата ми умря при това раждане. Господин докторе, сега вече знаете къде съм загубил носа и ушите си. Позволете ми да си отида.

Мъртвешката глава стана и отиде до средата на стаята.

— Къде искате да отидете? — попита го лекарят. — Имате ли дом?

Слепият поклати отрицателно глава.

— Ще ви направя едно предложение — каза Триколет, който го съжаляваше. — Спете тая нощ тук на канапето, а утре ще се погрижа да ви приемат в някой приют за слепи.

Мъртвешката глава се засмя и направи отрицателен знак с ръка.

— Докторе, благодаря ви за добрината. По-добре би било да забиете нож в гърдите ми, отколкото да ме затворите в приют. Аз съм стар злодей и мястото ми е из парижките улици. По тях съм живял и на тях искам да умра. Вярвам, че в големия Париж има някой кът, в който ще мога да се сгуша и да очаквам смъртта си. Освен това н? се отчайвам, докато не съм загубил още ума си. И без очи мога да крада много по-добре, отколкото някой друг обикновен крадец. Нека в Париж да разправят за чудесата на Мъртвешката глава. Освен това имам да уреждам стара сметка с една жена, с оная, която ми отне зрението. Тя се крие от мене, но ще я намеря, защото съм решил да умра само в нейното приятно присъствие… Лека нощ, господин докторе, и ако искате да ми направите услуга, изведете ме на улицата.

Триколет го преведе по стълбите надолу, след което отключи вратата и необикновеният му посетител излезе навън.

Дори Триколет, чиито, приятели казваха, че в жилите му тече студена кръв, се трогна, като видя как слепият злодей изчезна в тъмнината на нощта.

Оставихме капитан Драйфус в страшно положение. Ревността на губернатора беше причина Драйфус да бъде хвърлен във водния гроб, в който се намираше и съпругата на губернатора.

Когато Равелак блъсна нещастната губернаторша по заповед на мъжа й в пропастта, тя падна в безсъзнание. Но капитан Драйфус я беше оставил на една издатина, приличаща на пейка, до която водата още не беше стигнала.

Помним, че нещастният капитан внезапно чу думите.

— Не се страхувай, аз съм при тебе!

Драйфус позна гласа на сляпата Йоланта. Той се огледа в тъмнината и съзря, че над затвора му блести фенерче.

— Йоланта, ти ли си? — запита той тихо.

— Да, аз съм, капитане. Идвам да ти помогна.

— Благодаря. Но внимавай да не паднеш в бездната. Намираш се точно на ръба.

— Не се грижи за мен — отговори Йоланта. — Тук в кулата нищо не може да ми се случи, тъй като ми е известен всеки кът.

— А защо не замина с дядо си?

— Защото предпочетох да остана тук, при теб, капитан Драйфус. Искам да ти бъда полезна.

— На сигурно място ли си? — запита капитанът. — Ужасно ще бъде, ако попаднеш в ръцете на Равелак.

— Кой е този Равелак?

— Това е истинското име на този, комуто е поверена съдбата ни. Познавам го още от Париж и за жалост не мога да кажа нищо добро за него. Йоланта, той убива жените, като ги целува.

Драйфус видя, как светлината горе потрепна.

— Йоланта, знаеш ли — прибави той, — че не бива да срещаш този изрод. Ще бъдеш загубена, ако този престъпник те срещне.

— Той не ще ме намери — отговори сляпата. — Крия се на такова място в кулата, което той никога не ще открие.

— А как ще уталожваш глада и жаждата си?

— Приятелю, не се грижи за това, лесна работа. Сега трябва да гледам да спася теб и нещастната жена от голямото зло. Драйфус, ще дойда при тебе?