Когато черният майор видя, че братовчед му го превъзхожда по сила и сръчност, цялата низост на характера му изплува на повърхността и той започна да насъсква тълпата срещу Християн.

— Дами и господа — извика той на зяпачите, които бяха образували стена около него и Християн, — този човек ме обра. Виждате ли оня куфар? Той е мой. Този човек ми го открадна. Моля ви, помогнете ми да си го взема.

— Кой е обран тук? — попита един строг глас и в кръга се яви подпоручик от пристанищната полиция.

Очите на Естерхази светнаха от радост.

— Господин подпоручик — заяви решително на офицера Естерхази, — аз съм майор граф Естерхази. Искам да арестувате този крадец. Куфарът в ръката му е мой, той ми го открадна.

— Това е лъжа — възмути се Християн. — Аз съм готов да дойда с вас в полицията, но само при условие че този човек, който току-що се назова майор Естерхази, макар че всъщност отдавна не е вече офицер, ни придружи.

— Господа — постанови строго пазителят на реда, — вие се биехте тук, на улицата, затова ви арестувам и двамата. Елате с мен!

— Но параходът — промърмори черният майор, — аз трябва да тръгна с „Бургундия“, не мога да отлагам пътуването си.

— Ще трябва да заминете с друг параход — отговори студено полицаят, — защото „Бургундия“ току-що напусна пристанището.

На двамата Естерхазовци не оставаше нищо друго, освен да отидат с чиновника в полицията. След тях тръгна и тълпа, която се смееше, свиркаше, ревеше и пееше. Но Християн вървеше с гордо вдигната глава, макар че му беше ужасно неприятна мисълта, че трябва да се защитава срещу обвинение в кражба. Напълно уверен в своята невинност, той не се Съмняваше, че щом отвори куфара, веднага ще бъде пуснат.

Самият префект заповяда да му доведат двамата арестувани. Той беше почтен беловлас господин, който щом чу името на арестуваните, веднага се сети, че тук не става дума само за един куфар, че той не може да бъде причина за такава дълбока омраза между двама братовчеди.

— Значи твърдите — обърна се той към черния майор, — че този куфар е ваш.

— Да, твърдя го.

— Тогава ще можете и да ни кажете какво има в него?

— Само дрехи и някои писма и документи.

— Дрехите могат да са и на другия господин — отбеляза префектът, — но вие лесно ще докажете правото си на собственост, ако ни кажете какво е приблизителното съдържание на писмата и документите, за които споменахте.

Естерхази си прехапа устните. Сам се беше натикал в капана. Можеше ли да разкрие на префекта съдържанието на тези писма? Те бяха тайни, предназначени само за адресанта.

— Господин префекте! — избухна сърдито майорът, защото сметна, че е най-удобно да се скрие под обикновеното си нахалство. — Нямате право да искате от мен да ви съобщя съдържанието на писмата, и то пред тоя господин и пред вашите писари. Смятам, че е достатъчно, като ви дам честна дума, че куфарът е мой и че този господин ми го открадна. Имайте предвид кого имате пред себе си. Подчертавам още веднъж, че аз съм майор от Генералния щаб, граф Естерхази-Валзен.

— Тъкмо него търсим — обади се от вратата един звучен глас.

Черният майор трепна, за момент му мина през ума мисълта да се спусне към отворения прозорец и да избяга от него. Но пътят му беше отрязан, тъй като пред него се изправи строен мъж.

— Не се опитвайте да избягате от ръцете на правосъдието, което най-сетне успя да ви пипне — му извика един познат глас. — Майор Естерхази, този път няма да ни избягате. Не ще можете да заминете за Америка, както сте се надявал. Вие сте арестуван!

Човекът, който досега беше стоял неподвижно до вратата, се приближи. При вида му Естерхази буквално се сви. Пред него стоеше следователят Бертулус. След него мълчешком влезе и полковник Пикар. Следователят извади от джоба си документ:

— Майор граф Естерхази-Валзен, вие сте арестуван! Обвинен сте във фалшификация и освен това се опитахте чрез бягство да избегнете всякаква отговорност. Ще дочакате разглеждането на делото в затвора, където вече се намира и вашата любовница Габриела Пей.

С глух стон черният майор рухна в едно кресло.

— Габриела е арестувана?! — промърмориха бледите му устни. — О, тогава всичко е загубено.

— Тя беше арестувана от един агент — съобщи усмихнато Бертулус — в момента, в който се канеше да продаде цялата ви покъщнина, вероятно за да ви последва в Америка.

Майорът не отговори нищо. Той само гледаше втренчено пред себе си като умопобъркан. Бертулус пошепна нещо на хавърския префект, след което той повика двама опитни агенти и им заповяда да заминат веднага с майор Естерхази за Париж и да го предадат на тамошната полиция.

— Бъдете много бдителни с този затворник! — нареди Бертулус на агентите. — Той е важен и същевременно опасен. Може би ще се опита по време на пътуването да скочи от вагона. При първото движение, което направи, му сложете белезници.

Естерхази отчаян скри лицето си с ръце. Значи дотам беше стигнал — да го третират като последен разбойник и убиец.

Двамата агенти се доближиха до него и го подканиха да ги последва. Естерхази бавно се изправи. Той не беше вече същият човек. Беше съсипан, чувстваше, че това вече е краят. Само в очите му още светеше непримирима омраза, когато се обърна към Бертулус.

— Значи, не мога да взема даже и собствените си неща — изръмжа гневно. — Арестуват ме без да имат доказателства против мене, пък на всичко отгоре искат и да ме оберат.

— За какви собствени неща говорите? — попита следователят.

— За оня куфар, който ми откраднаха — отговори черният майор. — Аз искам, аз настоявам да ми бъде върнат и то веднага, преди да го е отваряла чужда ръка.

— Значи твърдите — изрече натъртено Бертулус със странна усмивка на тънките си устни, — че този куфар е ваш и настоявате изрично да ви се предаде, преди да бъде отворен?

— Да, аз искам това, то е мое право!

— То беше ваше право, господин майор, докато бяхте свободен. Сега аз, съдебният следовател, имам право да проверя какво съдържа. Отворете го!

Последните думи бяха адресирани към Християн, който без колебание извади от джоба си едно ключе и се опита да отвори куфара. Не успя, ключето не подхождаше.

— Куфарчето трябва да е сменено — изплаши се Християн. — Мога да се закълна, че вчера купих такъв куфар от Париж. Сега разбирам, защо майорът толкова настойчиво твърдеше, че куфарът е негов.

— Дайте ключа — обърна се Бертулус към Естерхази.

В този миг майорът бръкна в джоба си, извади ключа и го запрати с всичка сила през прозореца, далеч на улицата.

— Потърсете си го, ако можете да го намерите — извика нахално той.

— Ще минем и без него — отговори Бертулус. — Счупете бравата!

Един от чиновниците извади от джоба си подходящ инструмент и след малко куфарът беше отворен пред очите на следователя.

Челото на черния майор се ороси от студена пот.

— Господин полковник Пикар, искате ли заедно да прегледаме съдържанието на този куфар? С човек като майор Естерхази трябва да бъдем крайно предпазливи. Искам да имам свидетел, който да види какво съдържа куфарът.

Пикар, който не беше промълвил до този момент и дума, се приближи и започна внимателно едно по едно да разглежда и чете писмата и документите.

Председателя се опита да заспи отново, но тази нощ това не му се отдаде. Може би причината беше новият му съсед, който като диво животно се разхождаше из килията, а в това тихо здание се чуваше ясно всяка стъпка, всяка въздишка, всяка дума.

— Не може така — промърмори Председателя, като скочи от леглото си, — ще трябва да направя малък излет, за да ме измори и приспи.

Под излет затворникът разбираше да се облече и да се приближи до прозореца, за да погледне през него. От прозореца се откриваше панорама, която при други условия би го възхитила. Той виждаше част от града, облян в лунна светлина, различаваше черквите и по-големите сгради, но забелязваше и мрачния зид, който като змия се виеше около затвора. А в подножието на зида зееше широк ров, пълен с вода от Сена. Мъртва тишина цареше наоколо. Престъпникът чуваше само равномерните стъпки на стражата.