— Щастливец! — промърмори Председателя. — Ти поне можеш да дишаш чист въздух! Ах, с какво удоволствие бих те нападнал отзад и бих те бутнал в рова, за да се удавиш като новородено котенце. Тогава и аз бих станал свободен човек. С водата в рова лесно ще се справя, защото съм добър плувец. Но всичко това са напразни надежди — продължи затворникът своя монолог. — Аз стоя зад решетката, а ти се разхождаш с пушка в ръка. Бих предпочел да беше обратно!

Войникът, който стоеше долу на пост, разбира се, не подозираше какви пожелания се изказваха. Той беше здрав селянин от Прованс, който с таен страх поглеждаше дебелите стени на затвора и стискаше здраво пушката си.

— Бива си го този! — мърмореше Председателя, — ако речеш да си подадеш крака извън решетката, ще ти пробие черепа също тъй хладнокръвно, както би застрелял врабче на покрива. Ах, защо не е сега Леопард на стража. Тогава всичко би било толкова лесно, както е лесно за една жена да избяга от мъжа си.

Но в това време нещо друго привлече вниманието на престъпника. В тишината на нощта се чуха кънтящи стъпки. След малко — дрънкане на оръжие и заповеднически глас на ефрейтора.

— Сменят караула! — разбра старият Дюмуриц. — Ах, само мен няма кой да ме смени…

Действително караулът се смени. Това стана при точното изпълнение на всички военни предписания. Провансалският селянин можеше да се прибере в топлата стая, а на негово място остана друг войник. Той беше висок, а добре развитото му мускулесто тяло личеше и през сивия дебел шинел. Войникът сложи пушка на рамо и закрачи нагоре-надолу покрай зида.

Председателя продължаваше да стои на прозореца. Изведнъж той забеляза, че постовият се застоя продължително на едно и също място. Войникът се озърташе на всички страни, като че ли за да се увери, че е сам и никой няма скоро да дойде.

— Аха! — изсмя се Председателя. — Бои се да не му дойде на гости дежурният офицер. Бъди спокоен, моето момче, кой знае в кой будоар се забавлява сега твоят подпоручик и чии червени устни целува и през ум не му минава да прави разходки до затвора в този студ. Но какво е това?

Председателя произнесе тези Думи силно развълнуван. Същевременно той притисна лицето си до решетката, за да може по-добре да наблюдава всяко движение на часовия. И действително, това, което войникът правеше в този момент, беше интересно. Той беше извадил от широкия си шинел малък, добре увит пакет и го подпря на стената точно под прозореца на Председателя. Впрочем, неговият прозорец единствен гледаше към зида. Другите килии бяха построени така, че прозорците им надничаха към двора на затвора. И тъкмо затова бяха затворили него, най-опасния престъпник в тази килия. Бягството през добре охранявания зид и широкия пълен с вода ров изглеждаше невъзможно.

Войникът се наведе и прикрепи към пакета малка ръчка. Той я завъртя. Нещо започна да се издига бавно все по-високо и по-високо.

— Дявол да го вземе! — извика Председателя. — Това е стълба, която посредством някакъв механизъм се издига нагоре.

Страшно вълнение обхвана затворника. Може би за първи път в живота си Дюмуриц се разтрепера. Трябваше да се хване с две ръце за решетката, за да не падне.

— Дали не е Леопард? — мина му бързо през ума. — Или пък друг някой от моите приятели? Ами, приятелите! Никой от тях не би се изложил на такава опасност! Може би пък да е някой, който се бои от моите признания? В такъв случай е възможно да опита и най-рискованото нещо, за да ме изкара от тази дупка.

В това време механичната стълба беше вече стигнала до четвъртия етаж и се спря съвсем близо до прозореца на Председателя. Войникът пък се огледа, за да се увери, че не го наблюдава никой. След това свали шинела си, хвърли пушката настрана и започна да се катери по стълбата.

— Дявол да го вземе, този човек е смел! — каза си Председателя. — Една несигурна стъпка и той ще се стовари долу?

Но войникът се качваше уверено и ловко. Като че ли прекрачваше по широката и удобна стълба на елегантна къща. Лунните лъчи осветиха лицето му. Председателя се дръпна учуден назад.

— Познавам това лице — си каза, — виждал съм го, макар че обикновено ми се показваше с черна копринена маска. Човекът, който се качва при мен, е полковник Анри. Главата си отрязвам, ако не е той!

Мъжът беше вече пред самия прозорец на килията на Председателя. Ала той си беше легнал и се преструваше на заспал. Искаше да види какво ще прави загадъчният войник.

На прозореца се почука три пъти. Председателя кимна с глава. Анри изряза в стъклото с помощта на диамант кръгла дупка, достатъчно голяма, за да се провре ръка през нея. Сега нищо не му пречеше да говори с Председателя.

— Председателю — пошепна той, — имам важна поръчка за вас. Ако успеете да я изпълните задоволително, от тази нощ нататък ще сте свободен човек!

— Говорете, какво искате от мене?

— Не забелязахте ли, че от вчера килията под вас е заета?

— Дали съм забелязал? Би трябвало да съм глух, за да не забележа това. Човекът, който е под мен, по цял ден и по цяла нощ пъшка, охка, реве и проклина, та не ми дава мира. Не случайно съм буден. За това е виновен този под мен. Той непрестанно се разхожда като звяр в клетка.

— Знаете ли кой е той?

— Не е от нашите. Това е всичко, което знам за него.

— Ще ви кажа тогава — пошепна Анри. — Това е майор Естерхази, черния майор.

— Гръм и мълния! Пипнаха ли го и него най-сетне? Навярно е доказана вече невинността на капитан Драйфус…

— Още не — отговори Анри с мрачна усмивка, — това именно искаме да предотвратим. Председателю, искате ли да предадете едно писмо на майора?

— Мога ли с пръсти да си пробия път през пода? — запита в отговор Председателя. — Как искате да направя това, липсват ми всякакви инструменти.

— Погрижил съм се за това — обясни възбудено Анри. — Донесъл съм един свредел, с него можете за половин час да пробиете в пода достатъчно голяма дупка, за да пуснете през нея писмото.

При тези думи полковникът подаде на затворника малък лъскав инструмент.

— А тук е писмото — продължи Анри, като извади от джоба си бял плик. — Ще го пуснете през дупката в долната килия и ще престанете да се интересувате от съседа си, който е под краката ви.

— Аз пък искам да ви попитам — изсмя се дрезгаво Председателя — с какво ще ми платите, полковник Анри? Само не ми предлагайте пари или нещо подобно. Едно парче от вашата стълба за мен е по-ценно от петдесет хиляди франка.

— Ще ви дам цялата стълба и освен това тази пила и това шишенце, което съдържа разяждаща течност, която прави желязото чупливо като стъкло.

— О, какво щастие, полковник! — засмя се доволен престъпникът и сграбчи жадно шишенцето и пилата.

Анри се държеше с едната си ръка за стълбата, а с другата извади часовника си. Синята лунна светлина освети циферблата, на часовника.

— Часът е дванадесет и половина — пресметна той, — имаме още час и половина, които трябва добре да оползотворим, защото след това ще дойдат да ме сменят от поста и всичко ще пропадне, ако не успеем да свършим работата. Смятате ли, че това време ще ви е достатъчно, за да предадете на черния майор писмото и да се погрижите за собственото си бягство?

— Да, надявам се!

— Добре тогава. Щом изпилите решетката, ще ми свирнете и аз пак ще пратя стълбата нагоре. Можете да слезете по нея направо върху стената. Как ще се справите с рова, който се е превърнал от дъждовете в същинска река, остава ваша работа. Там не мога да ви помогна.

— Не се тревожете за това — засмя се Председателя, — аз плувам като риба. Щеше да ми бъде по-приятно, ако останете още два часа на вашия пост, та в случай, че не мога да се измъкна от рова, да ми помогнете малко.

— Не разчитайте на това — отсече категорично Анри. — Точно в два часа ще ме сменят. Каквото не е направено дотогава, ще си остане несвършено. А сега да не губим повече скъпоценно време в разговори, залавяйте се за работа, Председателю. Още нещо! Да не ви хрумне да отворите писмото до Естерхази. Ще съжалявате много, ако прочетете съдържанието му!