— Не съм любопитен! — заяви Дюмуриц. — Единственото ми желание засега е да видя пак света като свободен човек.

Анри се дръпна от прозореца и слезе бавно по стълбата надолу. Председателя се залови веднага за работа. Инструментът беше отличен, не се чуваше никакъв шум. Въпреки това, необходим беше цял час работа, за да може дупката да стане достатъчно голяма. Престъпникът беше цял изпотен от усилията. Той спря, за да си поеме дъх. След това взе в ръка писмото на черния майор и го разгледа. То нямаше никакъв адрес, никакво име. Върху него беше написано само „Чети!“

— Кратко и ясно! — измърмори Председателя. — Бих искал да знам какво си пишат тия двамата, но този път ще трябва да се откажа от любопитството си, защото имам да мисля за себе си. Тази желязна решетка няма да се изпили толкова лесно.

Писмото издаваше някаква особена миризма, която действаше сякаш упоително.

— Чудна работа! — каза си старият Дюмуриц. — Ако не знаех, че Анри е приятел на черния майор, бих предположил, че му изпраща някаква тайнствена отрова. И едно време е имало отровни писма, ако не се лъжа, господата в Рим са си служили понякога с тях, когато някой им се е изпречвал на пътя. А каквото един папа е сторил на някой кардинал, защо да не опита един полковник да направи на своя майор. В Рим и във френския Генерален щаб всичко е възможно.

Той легна на пода и се опита през дупката да разгледа килията на майора. Видя затворника седнал на леглото си с мрачно втренчен поглед. Предпазливо пусна писмото през дупката. Той видя, че Естерхази скочи от леглото и се спусна да вземе посланието.

— Сега би трябвало всъщност да не се интересувам повече от тази работа — промърмори Дюмуриц, — поне такова е желанието на моя приятел, престъпника Анри. Ала зрелището е твърде мистериозно, то е, тъй да се каже, едно сензационно представление. Как бих могъл да напусна театъра по време на действие…

Той остана неподвижен при дупката. Тогава видя, че Естерхази отначало беше озадачен, после погледна нагоре, а след това взе да разглежда писмото, което трепереше в ръцете му. Най-сетне Естерхази въздъхна, като че ли тежък камък падна от гърдите му.

— Значи, все пак си спомниха за мене — каза той толкова силно, че Председателя можа да го чуе — и правят постъпки да ме освободят. Това писмо навярно има за цел да ми съобщи тази приятна новина и да ме ободри. Значи Боазльо, Анри и Пати все пак са истински приятели. А пък аз имах намерение да ги заплашвам и изнудвам. Но те не го знаят. Толкова по-добре. Ще останат мои приятели. Чакай да видим какво ми пишат.

Той отвори писмото и тъй като лунната светлина твърде слабо осветяваше килията, беше принуден да го приближи много до очите си, за да разчете навярно твърде ситния почерк. Естерхази зачете писмото, а главата му започна да се навежда все по-ниско и по-ниско над листа. Черният майор се опита да я вдигне, но тя пак клюмна. Изведнъж той въздъхна дълбоко и се строполи като покосен на пода.

Дюмуриц се изправи. Представлението беше свършило.

— Както изглежда, трагедия е — промърмори той. — И завърши със смъртта на главното действащо лице. Писмото беше отровно, Естерхази вече няма да е опасен за своите приятели.

Тази беше последната мисъл, която Дюмуриц посвети на черния майор. След това се загрижи за себе си. Чак сега забеляза, че беше загубил доста време и че трябва да бърза, за да избяга, преди да стане два часа, когато Анри, преоблеченият войник, ще бъде сменен от поста си. Той отвори шишенцето, което полковникът му беше дал, и намокри желязната решетка с течността. С нетърпение зачака резултата. Ужасна мисъл мина през главата на Председателя. Ами, ако Анри беше излъгал и него? Човекът, който изпраща отровни писма, няма да се посвени да напълни с вода, вместо с разяждаща течност шишенцето.

— Мисли му, Анри! — извика заканително Председателя, — ако си ме излъгал. Утре си загубен. Ще докажа твоите престъпления.

Обаче след четвърт час той призна, че се е излъгал. Желязната решетка се счупи още при първото допиране на пилата. Мястото, което беше намокрено с течността, действително беше станало чупливо като стъкло. След по-малко от десет минути решетката беше отрязана. След това Председателя разчупи безшумно стъклото на прозореца и хвърли парчетата на леглото. Наведе се през прозореца навън и вдъхна дълбоко свежия въздух, от който тъй дълго беше лишен. Долу се разхождаше войникът със сивия шинел.

Дюмуриц свирна леко. Стълбата започна да се издига. Анри удържа на думата Си. Председателя погледна още веднъж килията, в която беше прекарал толкова месеци. Иронична усмивка се появи на устните му и той възкликна:

— Председателя още не е изиграл ролята си. След няколко дни Париж ще разбере, че той пак е свободен и е започнал стария си занаят!

Престъпникът се прехвърли през прозореца, стъпи на стълбата и пъргаво като котка се спусна надолу по нея. Но… Той беше вече наближил зида, оставаха му само още седем-осем стъпала, когато чу дрънкането на оръжие и позна команда, която му смрази кръвта. Смяната идваше!

— По-скоро, дявол да ви вземе! — извика Анри отдолу. — Искате да попаднете в ръцете на войниците ли?

Председателя скочи право върху зида. Той падна на земята, но веднага се изправи.

— Естерхази е мъртъв! — осведоми той преоблечения Анри. — Четенето на вашето писмо му докара смърт. Ха-ха, вие сте го отровил!

След това старият престъпник се спусна към рова и се готвеше да скочи във водата, когато чу зад себе си шума от сгъването на стълбата. Хвърли изпитателен поглед към водата и след това погледна надясно, където изпъкваха фигурите на приближаващия се караул. Беше крайно време. Трябваше да скочи. Той се сви. Обхвана го странно предчувствие, което се случва всекиму, когато е в опасност, и се обърна, за да види още веднъж Анри. Но това, което видя, го смути и парализира за момент. Анри, приятелят му Анри, който му беше помогнал да избяга, сега се целеше в него.

— Предай се, разбойнико! — викаше силно Анри. — Стой, повтарям, стой, стой!

Но преди Председателя да отговори, Анри натисна спусъка. Гръм и светване прорязаха нощта и… фигурата на Председателя беше изчезнала. Глухото плискане на водата показа, че нещастникът беше паднал в нея. Анри дочака смяната с пушка на рамо. Той беше изпълнил задължението си, беше извикал на беглеца три пъти „стой“ и след това беше стрелял… Всичко беше точно по предписание…

След няколко минути се появи ефрейторът с шестима войници от новата смяна.

— Вие ли стреляхте? — попита ефрейторът.

— Тъй вярно, господин ефрейтор!

— Уверен ли сте, че сте го улучили?

— Да, господин ефрейтор! Видях го, като се преметна с главата надолу. Дори и леко ранен да е, непременно ще се удави.

— Добре, вие изпълнихте дълга си. Ще съобщя веднага на директора на затвора за случилото се, а сега ще бъдете сменен.

Анри се върна с другите войници в дежурната стаичка.

Всичко това стана, разбира се, със знанието на ефрейтора, който знаеше, че трябва да мълчи, защото висшите му началници така му бяха заповядали.

Анри побърза да си отиде. След четвърт час покрай зида се раздвижиха неколцина души с фенери, които претърсиха рова, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Трябваше да се намери поне трупът на беглеца. Но всички усили бяха напразни. Не можаха да открият Председателя нито жив, нито мъртъв. Навярно водата беше завлякла трупа му през канала в самата Сена.

В това време управлението на затвора направи необходимото, за да установи кой е избягалият. Всички килии бяха отворени и прегледани. При тази ревизия направиха странно откритие. Килията на четвъртия етаж, в която беше затворен Председателя, намериха празна. Значи той беше беглеца, когото застреля един верен на дълга си войник. Откриха разбитата желязна решетка, намериха шишенцето с разяждащата течност, пилата и свредела, видяха и това, че престъпникът беше пробил дупка в пода на килията си. Тази дупка, достатъчно голяма, за да провре човек ръката си през нея, озадачи директора на затвора и го наведе на мисълта, че бягството на Председателя е във връзка с майор Естерхази, който обитаваше намиращата се под него килия.