Вълчицата отправи ням поглед към покритото с облаци небе.

— Нека бъде — измънка тя треперейки. — Ела и Бог да ме прости, ако извърша лоша постъпка.

След четвърт час заобиколиха вилата и чудноватата двойка влезе в градината на госпожа Буланси. Мъртвешката глава каза на водачката си да провери вратата, която за щастие бе отворена.

— Видя ли някого?

— Не. Чувам само шум от стъпки горе в една стая, където вероятно прислугата вечеря.

— Толкова по-добре. Въведи ме в къщата, Вълчице!

Тя го поведе макар и с известно нежелание. Слугите, които вечеряха на горния етаж, не чуха леките им стъпки.

— Къде сме сега? — запита слепецът, когато водачката му спря.

— В началото на стълби, които навярно водят към мазето.

— Заведи ме до първото стъпало… Така… Сега ти благодаря, Вълчице, хиляди пъти ти благодаря. Ти не можеш да си представиш каква услуга ми направи. Бързо, подай си още веднъж ръката.

Бледата жена подаде малката си ръка на грозния старец и се огледа плахо наоколо.

— Мога ли да сторя още нещо за теб? — запита тя тихо.

— Нищо. Сега сбогом и да даде Господ да се просветли паметта ти и да бъдеш пак щастлива, както навярно някога си била. Ние двамата вече няма да се видим… Моли се за мен, дете мое, моли се за душата ми, за да ми се простят греховете, които извърших и които още ще извърша!… Плачеш ли? Една сълза падна на ръката ми. Благодаря ти за тая сълза, за мен тя е като капка светена вода, която измива греховете на нещастните окаяници… А сега бягай, бягай бързо, за да не ти се случи нещо по моя вина…

— Сбогом, слепецо, сбогом!

Вълчицата изчезна като сянка навън. Когато стигна на улицата, тя въздъхна с облекчение.:

После, без да хвърли поглед назад, тръгна безцелно по парижките улици.

Мъртвешката глава слезе пипнешком по стъпалата в мазето. Той умееше да слиза безшумно и въпреки слепотата си не беше забравил нищо от стария си занаят. С едната си ръка се държеше за перилото на стълбата, а в другата държеше тоягата и торбата, в която криеше купените вещи. Накрая усети, че пристигна. Седна в най-отдалечения ъгъл, разтвори торбата, изяде парче хляб и отпи глътка вино, защото цял ден не беше сложил троха хляб в устата си. После постави обратно хляба и виното в торбата и я остави до себе си. Извади ножа. Опита острието му.

— Като бръснач — измърмори той. — Вълчицата имаше право, с него може да се заколи човек… Тъкмо това искам да направя аз. Искам да убия, искам да си отмъстя…

С диво движение размаха ножа над главата си.

— Сега ще се прегърнем, красавице Помпадура — пошепна глухо. — Този път няма да ми избягаш. Смъртта се промъкна в къщата ти и те дебне от най-скрития ъгъл на мазето ти. И ако трябва, ще стои с дни и нощи тук, в това скривалище и няма да пропусне сгодния момент, за да се качи при тебе сред лукса, в който живееш, и да те изненада. Тогава, Помпадура, безокият призрак ще ти се яви неочаквано. А после?… Ха, струва ми се, че придобивам отново зрението си… Виждам червено пред очите си… Твоята кръв, проклетнице, твоята кръв, престъпна жено!…

Нека се върнем, читателю, в дните, когато полковник Пикар още служеше в Алжир. Дни горещи и опасни. Такъв беше и този. Слънцето хвърляше отвесно своите горещи лъчи над пустинния пясък. Оазисът Голеб още не искаше да се покаже пред очите на нетърпеливия ездач. Конят, който яздеше Равелак, едва носеше господаря си. Напразно конникът го подканяше с шпорите си и с камшика, напразно проклинаше и ругаеше — бедното животно беше напълно изтощено от тежкия път. Една глътка вода би го съживила, но Равелак в бързината си вместо бидон с вода беше взел съд, пълен с газ. По този начин не само бедното животно трябваше да страда през целия зноен ден от жажда, но и стопанинът му изпитваше същата мъка.

В душата на този човек гореше страстта да изпълни подлото предателство. Това го крепеше и му даваше достатъчно енергия и устойчивост. До вечерта трябваше да стигне на всяка цена в оазиса — иначе всичко беше загубено за него.

Изведнъж той нададе радостен вик. Далече на хоризонта зърна малко черно петно, което се издигаше като скала сред еднообразното пясъчно море. Навярно бе оазисът Голеб. Разстоянието дотам не можеше да бъде повече от шест мили. Ако това проклето животно имаше още малко сили, за по-малко от два часа той би могъл да бъде при Абдулах.

Равелак измъкна от джоба си шише, в което имаше още няколко глътки вино. Бяха последните капки, с които разполагаше. Но той не ги поднесе до своите устни, а скочи от седлото и насили коня да изпие виното, след като му тикна в устата и парче хляб.

Животното погълна безразлично и хляба, и виното, гледайки ездача си с очи, които сякаш искаха да кажат: „Много е късно вече, убий ме…“

— А сега напред! — викна Равелак, скачайки пак на седлото. — Само шест мили още и после ще ти позволя да издъхнеш на мира!

Силен груб удар с камшик изплющя връз благородното животно, което изглежда събираше последните си сили. Равелак, без да се интересува от него, се върна към своите мисли.

— През нощта, граф Естерхази — промърмори той, — ще бъдеш доволен от своя слуга, защото утре, когато слънцето изгрее над това пясъчно море, неговите лъчи ще блестят над трупа на твоя смъртен враг Пикар, Тогава ще ме възнаградиш, трябва да го сториш, защото си в моите ръце. Не ще се задоволя само с пари, искам и почести, искам чин на подпоручик. За теб и за твоя приятел Пати дьо Клам ще бъде дребна работа да изпросите от министерството повишаването на храбрия фелдфебел Паул Брага, а оттук нататък пътят е отворен. Капитан, може майор, а после… Дявол го взел, какво е това?

Конят рухна като ударен от гръм и Равелак се просна върху пясъка на пустинята. В същия миг се изправи на краката си и ритна жестоко животното, което се гърчеше на земята.

— Ставай, кранто проклета! — кресна той. — Ставай, че ще те пречукам! Не е време сега да се търкаляш по пясъка, хайде, дръж това, на още един!… Пак ли не ставаш? Дявол го взел, то пукна!

Равелак беше прав. Конят бе мъртъв. Той не усещаше вече ударите на жестокия си господар. С угаснали очи, с протегнати нозе, лежеше безжизнен върху белия пясък…

Равелак се отпусна убит от отчаяние. Смъртта на нещастното живот осуетяваше всичките му сметки, кроени с такова усърдие. Отсреща се намираше оазисът Голеб. Залязващите слънчеви лъчи хвърляха червеникава светлина върху неговите далечни очертания, а той трябваше да лежи тук, без да може да достигне целта. Знаеше, че е невъзможно да стигне пешком. Нощта би го застигнала по пътя, а заранта вече щеше да бъде много късно, защото полковник Пикар със своите хора щеше да е преминал дотогава фаталния проход Марбел ел Сур.

Какво можеше да направи? Преди всичко трябваше да събере сили, за да може да понесе трудностите, които го очакваха. Той отряза главата на коня си и изпи без отвращение още горещата кръв на умрялото животно. После се просна на пясъка, за да си почине. Голямото нервно напрежение, горещината, която още изпълваше въздуха, умората — всичко това го повали. Главата му клюмна уморено върху трупа на коня и той заспа. Странен шум от човешки гласове го пробуди ненадейно. Той разтърка очите си и помисли, че това, което вижда, е мираж, може би желан, но странен вълшебен сън.

На няколко крачки от него бе спрял малък керван от четирима души. Върху камила седеше младо момиче, облечено в костюм, подходящ за пустинята, а наоколо й стояха трима добре въоръжени араби, които, ако се съдеше по облеклото им, бяха от Френски Алжир. Арабите яздеха малки, бързи коне. Младото момиче направи знак на единия от прислужниците си, който й помогна да слезе от камилата.

Тя се приближи до Равелак и сега той можа да се увери, че пред него стоеше една извънредно красива жена, която е от благородно потекло. Слисването му се увеличи повече, когато младата жена му проговори на чист френски език.

— Да не би да сте гладен или жаден?