— Колко е хубаво тук! Тези големи дървета ми напомнят парка, в който живеех някога…

— Къде беше? Как го наричаха? — наостри уши слепецът.

Лицето й просия като от слънчев лъч:

— Ах, това беше тука от… от…

Тя отпусна глава на гърдите си и две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. Паметта й пак я беше напуснала. Миналото за нея беше обвито от непроницаем воал.

— Не можеш ли да си спомниш? — попита Мъртвешката глава, обзет от състрадание. — Не знаеш ли как се казваш и къде си била по-рано?

— Не — отговори тя, въздишайки тежко, — не мога да си спомня нищо, колкото и да мъча мозъка си. Денем и нощем моля паметта си и често пъти, когато ти мислиш, че спя, аз се моля на Господ да ми просветли паметта, за изляза от този мрак. Но напразно. Наоколо ми е черна нощ, нощ дълбока, непроницаема… Аз съм жена без име и без минало… Ела, там зад улицата има една хубава къща, да седнем пред вратата и да потърсим хорската милостиня.

— Ох, ако можех да ти помогна — изпъшка слепецът. — Ах, само ако имах зрението си и предишната си сила, бих съумял да намеря къщата и твоите родители, но без очи… без очи… това е жестока мизерна съдба…

— Уверена съм, че не си заслужил тази ужасна съдба, бедни човече…

Мъртвешката глава никога нищо не беше казвал за миналото си, пълно с престъпления. Тя не подозираше кой беше този, когото водеше.

Те излязоха от парка на улицата, на която се издигаха вили една от друга по-елегантни и кокетни. Спряха пред входа на една от тях. Слепецът се отпусна върху камък, който служеше за качване и слизане от коня, а Вълчицата приседна до него. Слепецът сне шапката от плешивата си глава, постави я между коленете си и грошовете започнаха да падат в нея.

По улицата нямаше много хора, но тези, които минаваха по нея, не извръщаха глава, когато трябваше да се помогне на бедния сляп старец и на младата жена, която всички вземаха за негова дъщеря.

Колкото пъти звънваха пари в шапката на Мъртвешката глава, Вълчицата благодареше с трогателен глас. Мнозина я поглеждаха слисано, заслушани в този нежен глас, пълен с благородство, кимаха със състрадание и отминаваха.

— Добре върви работата — прецени Мъртвешката глава след известно време. — Имаме вече повече от два франка. Ако останем тук до вечерта, утре може би не ще стане нужда да излизаме пак… Не, не, трябва да дойдем — продължи той бързо и гневно. — Трябва всеки ден да идваме тук на Елисейските полета и всеки път да дирим друго място… искам, трябва да я намеря… и ще я намеря!

В този момент се отвори външната врата на вилата, пред която седяха просяците. Прислужник в богата ливрея слезе по стъпалата. Той се изправи до нещастниците. Изгледа ги с подозрителен поглед и им се озъби:

— Нахални вагабонти, какво дирите тука?

— Просим милостиня — отвърна Вълчицата.

— Тогава търсете си друго място. Марш оттук. Не търпим просяци. Госпожа Буланси, моята господарка, ако ви види тук, като се върне, тежко ви на вас и на мен…

Слепецът потръпна при споменаването на името. Неговото грозно лице се обезобрази още повече. Тоягата се изхлузи от ръката му. Той се олюля, тъй че Вълчицата го подкрепи.

— Виждате ли какво направихте, господине — изрече тя с глас, пълен с възмущение, — виждате ли как трепери?

— Малко ме интересува — отвърна грубо лакеят.

— Ако не се изметете оттук веднага, ще повикам полиция.

Ръката на слепеца стисна конвулсивно ръката на другарката си.

— Хайде да вървим, Вълчице — прошепна той задавено. — Но запомни добре тази къща и не ме отвеждай далеч от нея…

Лакеят беше обърнал гръб на просяците и пак изкачи стълбите на къщата.

Вълчицата отведе Мъртвешката глава обратно в парка, след като му подаде тоягата в ръка. Приближиха до малка скамейка и го настани да седне.

— Не съм те виждала никога тъй гневен, Мъртвешка главо — му каза, — дори и тогава, когато бяхме прогонени от запустялата мелница. Нима така силно те огорчи грубото държание на този недодялан вратар?

Слепецът изглежда се задушаваше. Лицето му беше посиняло, дишаше тежко и хъркаше. Душевната мъка, която изпита от името Буланси, беше ужасна.

След няколко минути той се поуспокои. Главата му клюмна пак на гърдите и се унесе в тежки мисли. Значи тъй, все пак има щастие. Случайността го беше изпратила точно пред къщата на жената, която той диреше толкова време напразно из цял Париж. Този благоприятен случай не трябваше да остане неизползван. Адът му даваше знак, той искаше да последва този знак, ако ще след това всички дяволи да разкъсат душата му.

— Седни до мене, Вълчице — обърна се Мъртвешката глава към младата жена. — Искам да ти кажа нещо.

Тя както винаги го послуша. Слепият напипа ръката й и я стисна горещо. Гласът му, обикновено груб и суров, сега прозвуча меко, почти нежно.

— Небето ли те изпрати, Вълчице — промълви. — То се съжали над нещастния слепец. Беше време, когато се съмнявах в съществуването на Бога, когато живеех като див звяр, жаден само за кръвта на жертвите си. Господ ме наказа, той ми отне зрението и силата. Не роптая, не се оплаквам, че бях наказан тежко. Напротив, заслужил съм и по-тежко наказание. Може би то не ще се забави, когато пристъпя пред престола на Господа и той ми поиска сметка за земните деяния. Този момент не е далеч. Чувствам, че не ще проживея още дълго на тази земя. През нощта дори като че ли усетих, че сърцето ми престава да бие и си казах: Добре дошла, смърт! Но сега искам отсрочка само за няколко дни. Имам още една сметка за уреждане. След това смъртта може да дойде, ще я притисна страстно до гърдите си.

Слепецът помълча за миг, сякаш тези няколко думи го бяха уморили, после продължи тихо:

— Имам към теб една последна молба, Вълчице. Не ми отказвай…

— Ще я изпълня, стига да е по силите ми — отговори бързо нещастната жена.

— Можеш да я изпълниш, слушай. Вземи тези два франка, които събрахме днес. Половината от тези пари са твои, а с моята половина ще ми купиш голям остър нож, който не струва повече от седемдесет сантима. С остатъка от тридесет сантима ще ми вземеш един хляб, малко вино и въже не по-дълго от два лакътя, не много дебело, но да бъде здраво. Всички тези работи постави в торбата и ми ги донеси тук. Чакам те.

— Ще направя каквото искаш — отговори Вълчицата, — но признавам, че съм обзета от мрачно предчувствие. Да не искаш да се самоубиеш?

— Не.

— Или може би искаш да извършиш някакво престъпление?

— Не, никакво престъпление. Мина времето, когато вършех престъпления… Върви, Вълчице, и изпълни последната ми молба.

Бледа като восък, жената тръгна. Слепецът чакаше спокойно на скамейката. След половин час Вълчицата се върна.

— Взе ли всичко, което ти поръчах?

— Да. Хляб, вино, нож и въже. Всичко е тук в торбата.

— Остър ли е ножът?

— Като бръснач. Може да се заколи човек с него.

— Тъй ли? Дай всичко насам.

Мъртвешката глава взе торбата и я постави до себе си. След това не каза нито дума. Остана почти неподвижен на скамейката, докато падна нощта.

Вълчицата също стоеше до него.

— Стъмни ли се вече напълно? — запита той по някое време.

— Да, тъмно е вече…

— Време е, ела.

— Къде?

Мъртвешката глава стана и хвана жената за ръка.

— Ще ме заведеш обратно пак при оная къща — поръча той, — където бяхме седнали днес. Но не откъм лицето, а отзад, през градината. Знам, че всички тези вили по Елисейските гюлета имат градини и познавам разположението им. После ще почакаш, докато всички слуги се приберат и ще ме промъкнеш през градинската врата в къщата. С това ще направиш доброто, което можеш да направиш за мен на този свят. После ще се махнеш бързо и ще ме предоставиш на собствената ми участ.

— Ах, Господи, какво искаш — каза жената побледняла. — Ще ни вземат за крадци, може би…

— За убийци — допълни Мъртвешката глава. — Тебе не, дъще моя, тебе не… умолявам те, заклевам те, не отказвай последната ми молба.