се разхождаше, четеше разни книжа и изглеждаше зает с подреждането им.

Съседът на Мадлен беше черният майор.

Но и съседът й от другата страна също се разхождаше неспокойно из стаята си.

Ако знаеше, кой беше този пътник, тя би протегнала ръце към него и би му казала:

— Тази, по която въздишаш, е тук, близо до теб. Тя е дошла, за да те върне обратно в Париж, в обятията на щастието!

Ала Мадлен не подозираше, че само една стена я дели от любимия й и че съседът, който почти цяла нощ не мигна, е Християн Естерхази.

Щом първата слаба слънчева светлина озари земята, Християн Естерхази се облече. Настанал беше денят, когато трябваше да напусне Европа. Той взе малкия си кафяв куфар, който беше купил в Париж специално за това дълго пътуване, и го изнесе от стаята си.

В коридора срещна портиера на хотела.

— Вземете този куфар — разпореди Християн — и го занесете на борда на „Бургундия“. Само че не закъснявайте! Параходът ще напусне пристанището точно в седем часа.

След това слезе в ресторанта, изпи чаша кафе и се отправи към пристанището. Четвърт час по-късно се отвори другата врата и от нея излезе висок мъж облечен в дълго палто. Това беше майор Естерхази. Ръката му стискаше здраво дръжката на малък кафяв кожен куфар. Докато пиеше кафето си в ресторанта, той написа телеграма до Габриела Пей. Съобщаваше й, че е променил плана си. Няма да я чака в Хавър, а ще пътува с „Бургундия“, която заминава днес до Плимът, откъдето ще замине за Лондон. Там ще я чака в хотел „Роял“, а тя като пристигне, да попита за сеньор Андора.

— И господинът ли ще пътува днес с „Бургундия“? — попита съдържателят, който в това време се беше приближил до пътника.

Майорът потвърди.

— В такъв случай смятам, че господинът трябва да побърза. Слугата ще занесе куфара ви на парахода.

— Това е добре — кимна Естерхази, — защото трябва да предам важна телеграма. Обаче кажете на вашия слуга да внимава с куфара, защото ако той пропадне, загубата ми би била непоправима.

— Но, господине — успокои го съдържателят, — аз държа този хотел от двадесет години и досега нищо не се е загубило.

Естерхази плати, загърна се в палтото и излезе, като остави куфара с важните писма и документи, с които смяташе от Лондон да изнуди приятелите си. След четвърт час Естерхази беше предал вече телеграмата за Габриела Пей и спокойно вървеше към пристанището.

Беше сива, неприветлива зимна утрин. Ситен сняг валеше. Естерхази отиде на кея, където музиката свиреше весел марш. Параходното дружество имаше обичай да разсейва тъгата на пътниците, които напускат своето отечество, и на техните близки, които ги изпращат, посредством весела музика. Обичай, който обаче, не се харесваше на всички.

Сред тълпата от пътници, моряци и хотелска прислуга той потърси слугата на хотел „Слон“ и го намери пред входа на първа класа.

— Тук ли е моят куфар? — попита Естерхази.

— Разбира се — отговори момчето. — Господарят ми заръча да внимавам за него.

Черният майор хвърли бърз поглед върху кафявия куфар, който слугата сложи пред него, даде му бакшиш и го изпрати. След това се оттегли в каютата си с намерение да смени широкополата си шапка с каскет. Естерхази иронично се подсмиваше, като влизаше в каютата. Нека сега дойде следователят Бертулус. Той беше извън неговата власт, защото след малко „Бургундия“ ще тръгне и ще се отправи към английския бряг. А веднъж стъпи ли кракът му там, той вече беше извън всякаква опасност. Естерхази разкопча каишите, отключи куфара и… вик на бясна ярост се изтръгна от гърдите му! Куфарът беше действително неговият, той би могъл да се закълне, че е същият, който беше купил вчера в Париж, но дрехите не бяха неговите и главно, липсваха скъпоценните писма и документи. Нито един от тях не беше останал. Естерхази ядосан изтърси цялото съдържание и с треперещи ръце прегледа всеки ъгъл, но не можа да намери нищо.

— Обраха ме! — извика той. — Подлецът съдържател на хотел „Слон“ сигурно е в съюз с Драйфусовите приятели. Те са ми изиграли този номер.

Стана му ясно, че не само той е загубен, ако съдържанието на куфара попадне в чужди ръце, но и Боазльо, Пати дьо Клам, Анри, с една дума всички, които бяха работили за унищожаването на Драйфус.

Без да обръща повече внимание на куфара, той изскочи от каютата си, изтича по палубата, обладан само от мисълта колкото е възможно по-бързо да напусне „Бургундия“ и да слезе на брега. Сега трябваше да остане във Франция. Не можеше да замине без документите и писмата, които беше скрил в куфара си…

И Християн Естерхази се беше запътил към пристанището и малко преди да стигне до него, срещна слугата на хотел „Слон“, който караше малка багажна количка, а върху нея се намираше кафяв кожен куфар, за който Християн, разбира се, не се усъмни, че е неговият.

— Дайте ми куфара — помоли той слугата. — Вече сме съвсем близо. Ще си го занеса сам на парахода.

Той подаде бакшиш на момчето, взе куфара и продължи пътя си.

Мачтите и комините на „Бургундия“ вече се виждаха, когато върху му се спусна човек, когото в първия момент не можа да познае, но който сигурно беше умопобъркан. Човекът тичаше така, като че ли триста дяволи го гонеха. Лицето му беше сиво, очите имаха див израз. Той още отдалече викна на Християн:

— Стой! Разбойнико, хванах ли те!

Едва сега Християн разбра, че пред него стоеше братовчед му. Младият мъж стисна по-здраво кожения куфар и се отдръпна на няколко крачки от Естерхази, но той се спусна върху него като див звяр, който дълго беше гладувал и сега вижда пред себе си дългоочакваната плячка.

— Дай ми куфара! — изръмжа пресипнало още веднъж. — Куфара, или ще те пребия.

— Луд ли си? — сопна му се Християн, уверен в своята невинност по отношение на престъплението, в което го обвиняваше черният майор. — Куфарът, който държа в ръцете си, е мой. Не смей да го пипаш.

— Твоя собственост ли? — изрева вбесеният майор.

— Вчера купих този куфар в Париж и бях с намерение да отпътувам. Боже мой, параходът тръгва, а аз тук трябва да се бия с тебе, за да ми дадеш куфара, моя куфар!

Християн решително сложи куфара зад себе си и като се изправи пред него, застанал в боксьорска поза, извика:

— Добре, ако трябва непременно да защитя своята собственост с юмруци, ще го направя. Ела насам, престъпнико, ако мислиш, че черепът ти е от желязо, защото Бог ми е свидетел, днес няма да те пощадя. Пък и няма защо да се страхувам от тебе, тъй като не си имал време да приготвиш ново отровно оръжие.

Черният майор побесня от яд.

— Шпионино! — извика той на Християн. — Ти си получил подкуп от Матийо Драйфус и Зола! Проследил си ме тук, в Хавър. Поръчано ти е да откраднеш моя куфар, защото навярно знаете какво съдържа той.

— Явно, искаш да се биеш с мен! Добре, ще ти докажа, че не напразно на младини съм учил бокс при англичани.

Двамата противници застанаха озлобени един срещу друг, като се наблюдаваха и дебнеха възможността да нанесат първия решителен удар. Тясната хавърска пристанищна улица стана свидетелка на унизителното зрелище.

Скоро двамата бяха заградени от тълпа, каквато винаги се намира близо до пристанището.

— Ето ти — изрева черният майор и замахна да удари Християн.

Но с едно сръчно движение той успя да избегне юмрука му и сам нанесе два последователни удара.

Естерхази изрева. Болката навярно е била много силна и той едва се задържа на краката си. Но щом погледна куфара си, гневът му отново се усили. Не биваше да го остави в ръцете на своите врагове. Иначе той и приятелите му бяха загубени.

С пресипнал рев, като бик на арена, той се спусна отново върху Християн. Ръцете му се протегнаха, за да стиснат шията на противника и да го удушат. Но Християн успя да го удари навреме и на челото на черния майор цъфна кървава рана. Тълпата изръкопляска. От пристанището се чу третият звънец, последният сигнал, който викаше закъснелите. Двамата Естерхазовци не го чуха. За тях вече не съществуваше нищо. Те взаимно виждаха само изкривените си от гняв лица.