— Сто хиляди франка ли? — повтори цифрата Габриела и очите й светнаха от алчност. — Ако успееш да се сдобиеш със сто хиляди франка, Естерхази, ще те провъзглася за гений.

— Бързо, донеси ми едно малко куфарче. Искам да прибера в него някои важни документи и писма, които са ми необходими за реализирането на идеята.

Докато Габриела излезе от стаята, за да донесе поисканото куфарче, черният майор отвори няколко чекмеджета на писалището и извади от тях писма и други книжа.

Габриела влезе с малко куфарче в ръка.

— Виждаш ли, мила Габриела — заяви тържествуващ Естерхази, — тези писма и книжа могат да съсипят всичките ми досегашни приятели. Щом ги публикувам, генерал Боазльо ще трябва да си тегли куршума, също и Пати дьо Клам и Анри ще отидат по дяволите. Като стигна в Америка, ще поискам от Боазльо да ми изпрати сто хиляди франка, като го заплаша, че иначе ще публикувам писмата. Пати дьо Клам и Анри също ще трябва да ми платят.

В същото време Естерхази взе от ръцете на любовницата си куфарчето с намерение да го отвори и да сложи в него книжата, но с груба ругатня го захвърли настрана.

— Не ми върши работа — досети се. — Този елегантен черен куфар с моя герб в злато би ме издал веднага. Отивам да купя друг и веднага ще се върна.

Той набързо навлече палто и шапка и излезе. Отби се в луксозен магазин за мъжки принадлежности. Поиска обикновен куфар и продавачът му предложи такъв, солидно изработен от кафява кожа.

— Тези куфари много се търсят — му обясни, — вчера продадох от тях на един господин, който също бързаше да замине.

Естерхази не пазарува дълго и си тръгна, като сам понесе куфара.

В това време Габриела пазеше книжата, като не се отдели нито за миг от писалищната маса. Естерхази ги събра. На брой около стотина, той ги сложи в едното отделение на куфара, а другото натъпка бързо с дрехи и бельо. След това стегна ремъците, заключи го и прибра ключето у себе си.

Погледна часовника си:

— Бързият влак за Хавър тръгва в два часа на обяд. Имаме още половин час, за да хапнем и да отида с файтон до гарата.

— Аз кога да тръгна — попита Габриела. — И къде да те намеря в Хавър?

— Надявам се за едно денонощие да продадеш нещата. Иди при евреина Дулсети. Той е тъкмо човек за тази работа. Ще уреди бързо продажбата, но внимавай да не те излъже. Като прибереш парите, тръгни веднага с първия влак. Ще ме потърсиш в Хавър, в хотел „Слон“.

— Няма ли да се преоблечеш и дегизираш? — попита Габриела. — Бих те посъветвала да го направиш, защото ти си известен не само в Париж. Всички вестници и списания са помествали снимката ти. Заповедта за твоето арестуване, която Бертулус сигурно ще изпрати след тебе, може да те стигне и в последния момент, когато се качваш вече на парахода.

— Имаш право — съгласи се Естерхази, — но ще трябва да го направя в Хавър, защото сега нямам време. Веднага тръгвам.

Те се сбогуваха сърдечно, а Габриела дори се разплака. Естерхази облече палтото, нахлупи шапката си, грабна куфарчето и се измъкна от къщи. Горчива усмивка играеше на устните му, докато файтонът отиваше към гарата.

— Значи, все пак трябваше да избягам — помисли си той. — Драйфусовите приятели ще тържествуват, когато научат, че черният майор е офейкал. Ала не бързайте толкова! Аз още не съм изиграл ролята си. Ще се сещам за вас и от Америка. Но преди всичко ще поразиграя малко моите приятели… Мерзавци! Залагам си живота, честта, а те… Сигурно отдавна искат да се отърват от мен. Кой знае дали даже Боазльо не е подкупен.

Файтонът спря пред гарата. Естерхази скочи от него, купи си бързо билет и след като се озърна плахо по перона, за да види дали не го следи някой, влезе в първото купе, чиято врата намери отворена. В купето имаше само една дама. Тя му се стори позната, но не можа да си спомни къде е виждал това хубаво младо момиче.

Беше Мадлен. Тя веднага позна черния майор и почувства страх, защото знаеше, че той е способен на всичко. Ала нямаше време да се премести в друго купе, защото вратите на вагоните се затвориха и влакът потегли.

Естерхази беше сложил куфара до себе си и се подпираше с лакът върху него. Съдържанието му беше твърде ценно. Цялото му бъдеще зависеше от тези писма, които той искаше да използва против бившите си приятели. Впрочем за човек като черния майор не съществуваха приятели. За него имаше само съучастници, които стават неприятели щом вече няма нужда от тях.

Красотата на Мадлен го привлече и той се опита да завърже разговор с младото момиче. Ала то му отговаряше сухо и късо и скоро разбра, че тя не е склонна да приема любезностите му.

Влакът пристигна в Хавър. Мадлен се сбогува сухо с Естерхази и докато той с куфара в ръка напускаше гарата, тя се отби в телеграфното бюро, което се намираше в същото здание.

След няколко минути телеграфът предаде за полковник Пикар в Париж следната телеграма:

След като направи тази услуга на приятелите на нещастния капитан Драйфус, младото момиче напусна гарата и излезе на широкия площад, който се намираше пред нея. Обърна се към носач и го помоли да й посочи евтин хотел близо до пристанището. Носачът я насочи към хотел „Слон“ и Мадлен се запъти към него. Хотелът действително се намираше близо до пристанището, но беше стара постройка и не изглеждаше много приветлив. Ала Мадлен нямаше много пари и трябваше да се задоволи с него. Стопанинът я заведе в една малка стаичка на втория етаж, откъдето се откриваше чудесна гледка към морето. За съжаление нямаше време да й се любува. Всяка минута й беше скъпа. Трябваше да разбере дали Християн се намира още в Хавър или е отплавал вече за Америка. Слезе в ресторанта на хотела, поръча си скромна вечеря и попита стопанина кога е отпътувал последният параход за Ню Йорк.

— Пред три дни — осведоми я стопанинът на „Слона“, — но утре сутринта в шест часа тръгва „Бургундия“.

Ако госпожицата иска да пътува с него, ще трябва да побърза да си вземе билет. Бюрото на параходното-дружество се намира само през няколко улици оттук.

Това беше достатъчно за Мадлен. Тя набързо се нахрани и се отправи към бюрото на „Генералната трансатлантическа компания“, която уреждаше съобщенията между Франция и Съединените щати.

Бюрото тъкмо затваряше. Часът наближаваше осем. Възрастен, любезен господин запита Мадлен, какво обича.

— Извинявайте, господине — помоли момичето, — бих желала да знам дали граф Християн Естерхази ще пътува с парахода „Бургундия“ утре сутринта.

— Да, тук виждам записан граф Естерхази, като пасажер от втора класа.

— Знаете ли къде живее той?

— Не госпожице, не ни е дал адреса си.

— Взема ли „Бургундия“ и третокласни пътници?

— Да! В трета класа ли желаете да пътувате! Не бих ви съветвал, тъй като там обществото не винаги е добро.

— Но въпреки това, моля ви да ми дадете един билет за трета класа. Колко струва?

— Сто и двадесет франка.

Мадлен отвори портмонето си и изсипа съдържанието върху плота, който я отделяше от стария господин.

След като плати билета си, й останаха само двадесет франка, но тя не се поколеба нито минута. Искаше да си осигури възможността да пътува за Америка със същия параход, с който и Християн.

Тя получи билета и напусна по-спокойно грамадното здание на параходната компания. Съжаляваше само, че не можаха да й посочат адреса му, защото как би могла тя да търси и да намери в нощната тъмнина един човек в такъв град като Хавър. Не й оставаше нищо друго, освен да отиде и да си легне с намерението още щом се развидели да отиде на пристанището и да следи всеки пътник, който се качва на парахода „Бургундия“.

През цялата нощ Мадлен почти не мигна. Не беше само вълнението, което не й даваше да заспи, но и нетактичността на съседа й по стая. Той през цялата нощ