— Детето не прилича на идиот — каза жената и се вгледа внимателно в благородните черти на Андре.

— Благодаря ви за информацията — каза госпожа Буланси и пое с детето към къщата, в която се намираше заведението за идиоти.

Помпадура дръпна звънеца. Излезе суха жена на около четиридесетгодишна възраст.

— Съпругът ви вкъщи ли е? — попита Помпадура. — Искам да говоря с него.

— По някаква работа ли го търсите?

— Да!

Жената заведе Помпадура в една доста чисто наредена стая. Тази жена беше Реха, съпругата на Гаспар Мурие. Тя излезе и след няколко минути се върна заедно с мъжа си. Гаспар Мурие не беше тъй пълен, както Казота, а беше и десетина години по-млад от нея. По лицето му не можеше веднага да се направи заключение, че е злодей. Беше много бледен, което припомни на Помпадура страшните болки, които Гаспар беше изпитал след нещастния скок. Челото му беше високо, носът му правилен, а очите му блестяха. Той изгледа сериозно чуждата жена. Помпадура, напротив, счете за нужно да не му издаде веднага, че е негова близка сродница. Гаспар се замисли. Не можеше да си спомни къде се е срещал с дамата.

 — Господин Мурие — заяви посетителката, — желая да оставя това дете във вашето заведение.

— Ах, но то е болно — каза Гаспар, като помилва Андре по лицето. — Да, да, познава се, че е умствено недоразвито!

— С една дума казано, идиот! — прибави Помпадура. — Господине, научих, че притежавате добра методика за лекуване на такива болни и ги довеждате до състояние, в което те са щастливи.

Тия тайнствени думи бяха достатъчни, за да разбере Гаспар истинското желание на госпожа Дьо Буланси. Той я погледна въпросително, след което се обърна към съпругата си:

— Реха, заведи детето в градината, желая да говоря насаме с госпожата.

Детето тръгна доброволно с непознатата лелка, доволно, че може да се отдалечи от човека, от когото инстинктивно започна да се страхува.

Щом Гаспар остана сам с посетителката, той я изгледа внимателно:

— Госпожо, да говорим откровено!

— Господин Мурие, това е и моето желание.

— Вие искате да се отстрани това дете?

— Да се отстрани ли? Какво да разбирам под това?

— Щях да ви попитам, дали искате детето да се отърве по-скоро от страданията си.

Помпадура издържа острия поглед на чичо си, след което се приближи плътно към него.

— Не, Гаспар Мурие, не желая да се отстрани Андре, а да стане злодей.

Гаспар Мурие се престори на уплашен.

— О, госпожо — извика той, — каква страшна мисъл! Насила ли искате да накарате едно невинно дете да тръгне по лош път! Не, госпожо, това няма никога да сторя!

Помпадура се изсмя.

— Драги ми, не се преструвайте пред мене — изгледа го тя иронично. — Зная, че заведението ви в действителност е,училище за престъпници.

— Госпожо, заклевам се, че това не е вярно. Това е подла лъжа!

— Значи, тогава е лъжа и че сте брат на известната Казота — възмути се от преструвките на чичо си, — или не познавате притежателката на „Червената воденица“?

Гаспар мълчеше и гледаше развълнуван непознатата.

— Снемете маската — каза Обезобразената. — На мъж, който е успял да открадне панталоните от тялото на един лорд, не приличат тия преструвки.

Това беше премного за Гаспар. Той забеляза, че има насреща си лице, което познава много добре миналото му.

— Коя сте вие? — попита той учуден. — Госпожо, знаете неща, които са известни само на престъпните среди в Париж.

— А кой казва, че не произхождам от тях? — усмихна се госпожа Буланси. — Погледнете ме малко по-внимателно, не ме ли познахте вече?

— Да, да, една прилика… Има нещо познато…

— Не помните ли вече малката Помпадура?

— Дъщерята на Казота ли? — сепна се Гаспар. — Да, къде са ми били очите? Вие сте, ти си. Но както виждам по облеклото ти, трябва да ти върви в живота…

— Живея във вилата си на „Шанз Елизе“ и се казвам госпожа Буланси.

— Превъзходно! А какво прави старата скъперница, майка ти?

— Тя няма да живее повече от месец. След смъртта си няма да остави много приятели. В течение на последните десет години дори и аз се отвратих от нейното скъперничество. А това момченце е син на най-големия ми неприятел и затова нека стане такъв, какъвто можеш да го направиш.

Когато изговори тези думи, Помпадура извади портмонето си и отброи пет банкноти по сто франка.

— Ето една малка отплата за труда ти — каза тя. — Пази добре момченцето, бъди строг към него и ще останеш доволен от мен.

— Нали ми позволяваш да го бия? — попита Гаспар, като прибра парите.

— Бий го, но не го убивай. Нека живее! А сега, сбогом! По-добре ще бъде, ако си отида, без да бъда забелязана от него.

— Не искаш ли да се срещнеш с жена ми?

— Не, по-добре да не знае коя съм. Нека всичко да остане в тайна.

Гаспар Мурие изпрати сродницата си до вратата. Там те си подадоха ръце и Мурие каза:

— Ако някога имаш нужда от мене, аз съм на твое разположение. Наистина, макар че ме мъчи страшна болест, ако се появи някаква трудна работа, наемам се да я свърша.

— Добре, ще помня!

Помпадура се обърна и тръгна към файтона, в който я чакаше Естерхази.

Когато Гаспар Мурие се върна в къщата си, първата му работа беше да съблече на Андре хубавите дрехи и да го облече в други, от прост док. В този момент пред къщата се вдигна силен шум.

— Тълпата си иде! — каза Мурие.

Реха излезе да отвори вратата.

— Слушай, момченце — продължи учителят на престъпниците и се обърна към Андре. — Сега ще ти кажа няколко думи, които трябва да помниш. Първо: никога да не говориш, без да те питат; второ: ако чужди хора те попитат, как се отнасят с тебе в тая къща, отговаряй им „чичо е много добър към мене“. Тежко ти и горко, ако някога посмееш да се оплачеш. Трето: ако ти заповядам да извършиш нещо, веднага трябва да го изпълниш без да продумаш. Никога не бъди непослушен. В противен случай ще те бия с дебелия си бастун, а освен него имам и други средства за наказание.

Когато Гаспар завършваше своята първа лекция, вратата се отвори и влязоха три момченца.

— Ха, нехранимайковци, какво носите? — извика им злодеят. — Добре ли разпределихте дела? Дайте да видя какво сте донесли.

Първото от децата, което беше на около десет години, отиде до масата, където седеше Гаспар, бръкна в джоба си и извади шепа медни пари, между които и няколко сребърни, и ги сложи пред строгия човек.

— Днес просих пред църквата „Нотр Дам“ — каза то — и това е всичко, което получих.

— Разказа ли на хората, че баща ти лежи болен вече три месеца, а майка ти трябва да храни още три деца освен тебе?

— Да, чичо, разказах им.

— А плака ли, когато им го разказва?

— Да, плаках!

— Покажи ми как си плакал?

Детето се помъчи да пролее насила няколко сълзи, но не можа.

— Подлец, това плач ли наричаш? — викна Гаспар.

— Защо не си употребил лука, който ти дадох?

Детето пребледня и се смути.

— Лука — продума то, — лука бях го взел със себе си, но понеже тази заран не получих закуска, го изядох. Това няма да се повтори.

Като награда за това откровено признание злодеят удари детето с юмрук в зъбите. То се хвана за устата, от която потече кръв и се разплака. Андре, който седеше в един ъгъл и наблюдаваше страшната сцена, също заплака. Когато битото дете се приближи до него, то прегърна Андре, като че ли искаше да го утеши.

— Пет франка и двадесет и пет сантима — изръмжа злодеят, като преброи парите и ги тури в джоба си.

— Мога да се закълна, че това малко куче си е купило хляб или плодове, а може би бонбони. На тях човек не може да вярва, но ще намеря средство да ги контролирам. Те са ненаситни и постоянно искат да ядат. — След това се обърна към другото дете. — Хей, Бруно, ти какво имаш да ми разказваш?

Момчето сложи безмълвно един сребърен часовник с меден ланец на масата.

— Това е нещо по-ценно — одобри Гаспар. — Откъде си го взел?