— Разхождах се край постройките около Сена — обясни Бруно. — Там са ангажирани много работници. Чаках докато стане дванадесет и работниците отидат да обядват. Само един от тях остана. Той извади едно писмо от джоба си, прочете го десетина пъти, после изяде няколко филии хляб и го чух да казва:

— Ах, майко, кога ще оздравееш? Още днес ще заложа часовника си, за да мога да взема малко пари и да ти купя няколко шишета вино, които да те подсилят. След това работникът легна, прочете още веднъж писмото и заспа. Приближих се до него и откраднах часовника му, като си помислих, че и чичо Гаспар се нуждае от средство за подсилване.

— Да, Бруно, ти си умно момче — одобри през смях наставникът. — От тебе може да излезе нещо. Ланецът не струва нищо и сега ще го хвърлим, а колкото до часовника, цената му е десет-петнадесет франка. Днес ще получиш топла вечеря.

Бруно напусна гордо стаята и минавайки, ощипа просячето от „Норт Дам“ така силно, че то изпищя. Сега вече Гаспар Мурие се занимаваше с третия си питомец, който сложи една кошница на масата. Злодеят я отвори и се зарадва, като намери в нея тлъста кокошка, половин заек, един пакет хубаво сирене, два хляба и малко зеленчуци.

— Нали си го взел от пазара? — попита той детето. То се усмихна и отговори утвърдително.

— Наблюдавах една дама, която беше купила всички тия неща. Щом забелязах, че иска да си тръгне, приближих се и я попитах, мога ли да й отнеса кошницата вкъщи. Тя ми каза, че не може дами заплати повече от двадесет сантима, тъй като била съпруга на беден чиновник и купила тия неща само защото мъжът й имал рожден ден. Взех кошницата и тръгнахме заедно. Щом стигнахме многолюдната улица „Севастопол“, избягах. Тя се развика след мен, но аз влязох в една къща, която имаше изход и на другата улица и докато тя уведоми полицията, бях вече изчезнал.

— Браво, свършил си работата си отлично — одобри благодушно Гаспар. — Остани с тая специалност. От кражби на пазара винаги може да се препитава човек.

И на това момченце беше обещана топла вечеря.

След малко се завърнаха още седем души. Всички момченца бяха от осем до четиринадесетгодишна възраст. Всяко едно от тях сложи откраднатите неща на масата пред строгия наставник. Бяха донесени портмонета пълни с пари, кърпи, дори и едно палто, което едно от тях бе откраднало от една дрехарница, както и едно сандъче със сардели. Едно твърде намахано хлапе на име Алберт го бе откраднало, докато каруцарят влязъл в един магазин да натовари друга стока. И то се смееше, че бедният каруцар ще трябва да го заплати. Най-после към масата се приближи едно красиво високо момченце, в очите на което блесна упоритост. Ръцете му бяха празни.

Гаспар Мурие го погледна строго и попита:

— Мориц, какво имаш да ми кажеш?

— Нищо — бе отговорът. Злодеят искаше да се хвърли върху него, но за момент обузда гнева си.

— Нищо ли — продума той с треперещ глас, — а къде си бил?

— Ходих на разходка — отговори смело Мориц, по което се познаваше твърдият му характер.

— Не ти ли заповядах да отидеш в църквите и да гледаш да откраднеш нещо от някого по време на литургия?

— Да, заповядахте ми, но аз никога няма да крада или да прося. Покойната ми майка казваше: да крадеш е грехота, а да просиш — срамота!

— Ще ти кажа аз на тебе кое е грехота и кое е срамота — ревна Гаспар и се спусна към него.

Момченцето предвиждаше това и избяга навън, като искаше да напусне къщата, обаче Алберт и Бруно, които се затичаха като копои подире му, го настигнаха до вратата и го хванаха. Доведоха го до чичото, който държеше камшик в ръка и заповяда на другите да съблекат непослушния. После го просна на земята и го би толкова много, че по гърдите му се появиха сини ивици. Мориц не проговори нищо и дори не се оплака, което разлюти още повече освирепелия злодей.

— Оставете го при кладенеца! — заповяда той. Момчетата занесоха нещастника сред заобиколения с висока ограда двор, където се намираше кладенец. Гаспар се приближи до него. Всичките му възпитаници, между които се намираше вече и Андре, трябваше да се наредят в полукръг около него, след което започна екзекуцията, която трябваше да служи за пример на останалите. Достолепният учител отвърза кофата и привърза пребледнялото дете с въжето. Навярно си спомняше, че през средните векове са наказвали така хлебарите, които продават на населението хляб с по-малко тегло. Те бивали затваряни в един железен кафез и потапяни три пъти във водата, след което ги изваждали полумъртви. И Гаспар си служеше с възпитателни методи, останали от средновековието. Той спусна Мориц в кладенеца и го потопи два пъти за по десет секунди, като контролираше времето с часовника, откраднат — от Бруно. Когато извадиха нещастника от кладенеца, той беше полумъртъв. Въпреки това не посмя да влезе в къщата, за да се изсуши, а трябваше да остане навън, изложен на студения есенен вятър.

Другите деца влязоха вътре, където вече беше сложена трапезата и понеже Гаспар бе останал доволен от тях, получиха за вечеря печено месо със зелен боб. Малките крадци лакомо се нахвърлиха на храната, която им се стори много вкусна, без да усещат, че месото беше гнило и вмирисано.

Малкият Андре и бедното момченце, което беше просило при църквата „Нотр Дам“, останаха при мокрото дете.

— Идете горе — каза им то. — Ако старият злодей се научи, че сте при мене, ще ви накаже.

— Ще те изсуша — отговори просячето. — Преди няколко дни ти ме защитаваше, когато Алберт и Бруно ме гонеха и искаха да ме бият, а сега аз искам да ти се отплатя приятелски.

Извади кърпичката си и започна да го изсушава с нея. Същото направи и Андре. Мориц, който трепереше от студ, неволно се засмя.

— Виж — каза той, — и този иска да играе ролята на милостивия самарянин. Слушай, струва ми се, че си добро момче.

Той хвана десницата му.

— Бедното дете — каза момченцето, като поглади лицето на Андре, — бих ти пожелал нещо по-добро, отколкото да живееш в ада на чичо Гаспар. Кой те доведе в тая къща?

— Една леля! — отговори Андре.

— Тая леля трябва да е много лоша. Нямаш ли родители?

— Да, имам добра майка, а баща ми е войник.

— Как ти е името?

— Андре!

— Да, но ти трябва да имаш и друго име! Детето помнеше страшната забрана на госпожата да изговаря името Драйфус. То се страхуваше да не постъпят с него както с Мориц и поклати отрицателно глава.

— Разбрах, че имаш само едно име — каза Мориц, като се усмихна. — Ние ще те наричаме Андре и ще бъдем приятели!

Тримата останаха в двора, където ги намери Реха, съпругата на Гаспар, която не беше толкова жестока и безсърдечна, както съпруга си, и винаги се стараеше, доколкото бе възможно, да му въздейства за смекчаване на жестоките му обноски към децата. Но не можеше да отиде никога против волята му.

— Пак ли сте се събрали да правите заговор против мъжа ми — извика тя, след което прибави. — Елате бързо в кухнята, запазих малко месо, което ще ви дам.

Децата тръгнаха след нея, насядаха в един ъгъл на кухнята и започнаха да ядат. Мориц получи дрехите си, които еврейката беше изсушила. Току-що бяха изяли последните си залъци, и от горния етаж се чу звук на тръба.

— Сигналът за лягане — каза Мориц. — Сега трябва да отидем да спим!

Двамата заведоха Андре в една стая на тавана. Есенният вятър духаше през дупките на покрива, през който се виждаха звездите на ясното небе.

Андре се съблече и легна при Мориц. Той беше свикнал всяка вечер преди да си легне да сключи ръце и да се помоли Богу. В този момент откъм вратата се чу силен смях.

— Ха-ха — захили се Алберт, който бе влязъл с неразделния си приятел Бруно, — между нас има един набожен. Чакай, скоро ще те накараме да забравиш набожността си. Освен това ти не си заплатил още таксата за постъпване. Бруно, донеси бързо необходимите неща!

Бруно изчезна. Веднага след неговото излизане дойдоха всичките обитатели на това страшно заведение. Андре, който се страхуваше, се улови с двете си ръце за Мориц. Алберт, който беше на около четиринадесет години, шепнеше нещо на другарите си, които сияеха от радост.